Определение № 161 от 30.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2712/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 1242 от 20.01.2020 г. по ч. гр. д. № 15963/2019 г. на Софийски градски съд е потвърдено определение № 226155 от 26.09.2019 г. по гр. д. № 48287/2019 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл.129, ал.3 ГПК е върната исковата молба на Н. Й. Н. и е прекратено производството по делото. Прекратеното производство е било образувано по искова молба на Н. Й. Н. срещу Агенция за геодезия картография и кадастър /АГКК/. В нея са изложени твърдения, че нанасянето на ПИ с идентификатор ......... по КККР на Червен бряг, с площ от 121.748 дка., с отразен собственик – държавата, е незаконосъобразно, тъй като е станало служебно, без заявител по чл.36 ЗКИР и без за този имот да има съставен акт за държавна собственост. Налице били и други нарушения на подзаконови нормативни актове при обособяването на този имот. Част от имота с площ от 12 дка била собственост на ищеца, възстановена в производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ с влязло в сила съдебно решение, което обвързвало и държавата. Нанасянето на имота с площ от 122,748 дка в КККР засягало правата на ищеца. Иска се отмяна на вписването на ПИ с идентификатор .......... поради недопустимост, недействителност на вписването и несъществуване на вписаното обстоятелство. С определение № 226155 от 26.09.2019 г. по гр. д. № 48287/2019 г. на Софийски районен съд исковата молба е върната и производството по делото – прекратено. Съдът е приел, че въпреки дадените на ищеца указания, той не е отстранил нередовностите на исковата молба. Не е изложил факти и обстоятелства за една допустима претенция, нито е формулирал съответно на тях искане. Заявеното основание на иска – чл.88 ЗКИР, касае оспорване на вписвания в имотния регистър, а не грешки и непълноти в КККР; надлежен ответник по иск по чл.88 ЗКИР е лицето, което се ползва от вписаното обстоятелство, а не АГКК. Посочено е също, че грешки и непълноти в КККР се поправят и допълват по реда на чл.54 ЗКИР, като при спор за материално право същият се решава по исков ред, като ответник е не АГКК, а лицето, с което е спорът. Посочената от ищеца норма на чл.90 ЗКИР не може да се приеме за основание на иска, тъй като тя предвижда заличаване на вписвания в имотния регистър, а не в КККР, когато по исков ред се установи недопустимост или недействителност на вписването, както и несъществуване на вписано обстоятелство, като компетентен е съдията по вписванията, а не служители на АГКК. С определение № 1242 от 20.01.2020 г. по ч. гр. д. № 15963/2019 г. на Софийски градски съд е потвърдено прекратителното определение на първата инстанция. Въззивният съд е приел, че действително нередовностите на исковата молба не са били отстранени. Повторно съдът е насочил ищеца към процедурата по чл.54, ал.1 ЗКИР, като е указал, че мълчаливият отказ на административния орган подлежи на обжалване по административен ред. Прието е също, че предявяването на иск по чл.54, ал.2 ЗКИР срещу административен орган е недопустимо. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от Н. Й. Н.. Жалбоподателят поддържа, че съдът не е разгледал предявения иск, който е по чл.88 ЗКИР, чл.90, ал.1 ЗКИР и чл.532, ал.2 ГПК. Мотивите на въззивния съд били неясни и необосновани, не били обсъдени представените по делото доказателства и не била съобразена тълкувателната практика на ВКС. Правният интерес от предявения иск произтичал от това, че с влезли в сила съдебни решения по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ имот с 12 дка бил възстановен на ищеца, а вместо това в КК фигурирал имот на държавата от 121,748 дка, въпреки че нямало решение по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на държавата върху този имот, както и нямало акт за държавна собственост. Изложени са и подробни доводи в подкрепа на оплакванията на жалбоподателя. В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното определение е процесуално недопустимо поради това, че съдът разгледал непредявен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Основанието очевидна неправилност – чл.280, ал.2, предл.2 ГПК се свързва от жалбоподателя с виждането, че съдът не се е произнесъл по въведените с въззивната жалба доводи за недопустимост на първоинстанционното определение, не е преценил неговата правилност и не е обсъдил доказателствата по делото; въззивният съд се произнесъл в нарушение на материалноправни норми, тъй като актуването на имотите за държавни било в правомощие само на областния управител; въззивният съд не извършил обективен правен анализ на всички представени доказателства и доводи на ищеца; не уточнил кои указания на СРС не са изпълнени; не е разгледал предявеният иск по чл.88 ЗКИР; не е обсъдил обстоятелството, че процесният имот, отразен като държавна собственост, не е вписан в имотния регистър. Поддържат се и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са формулирани въпроси във връзка с първото основание. Жалбоподателят счита, че въззивното определение противоречи на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; ППВС № 7/30.12.1959 г.; ТР № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС; т.2Г на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС; решение № 382/21.01.2016 г. по гр. д. № 2056/2015 г. на ОСГК на IV-то г.о.; решение № 420/16.02.2016 г. по гр. д. № 1633/2015 г. на IV-то г.о.; решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на III-то г.о.; решение № 44/28.03.2014 г. по гр. д. № 4478/2013 г. на III-то г.о.; решение № 186/2015 г. по гр. д. № 4465/2014 г. на IV-то г.о.; решение № 20/09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на IV-то г.о. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК жалбоподателят излага довод, че данните в ККИР не създават право на собственост. Необходимо било произнасяне на ВКС по въпроса за актуването на имоти като държавна собственост, определянето на формата на собственост по реда на чл.17 и чл.18 от Конституцията на Република България и записването ѝ от АГКК по реда на ЗКИР. Към жалбата са приложени и писмени доказателства, които не могат да бъдат преценявани от настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция. Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. На първо място – не съществува вероятност обжалваното въззивно определение да е процусуално недопустимо. В случая съдът не се е произнесъл по съществото на правния спор, а е извършил на две инстанции преценка по чл.129 ГПК за редовността на исковата молба. Произнасянето по този процесуален въпрос би могло да бъде правилно или неправилно, но не и недопустимо поради разглеждане на непредявен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР. Съдът не е разгледал иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, нито какъвто и да е друг иск. Освен това не може да бъде споделено виждането на жалбоподателя, че е сезирал съда с искове по чл.88 и чл.90 ЗКИР. Разпоредбата на чл.88 ЗКИР указва реда, по който може да се оспорват вписвания в имотния регистър, който се води от Агенция по вписванията, а ищецът в обстоятелствената част на исковата молба на практика оспорва вписване в кадастралния регистър / който се води от АГКК / с твърденията си, че АГКК неправомерно е нанесла в КК имот с идентификатор ......... и е вписала държавата като негов собственик. Същото се отнася и за иска по чл.90 ЗКИР – той е насочен срещу вписвания в имотния регистър, а не срещу вписванията в кадастралните регистри, водени от АГКК. И на последно място – съдът не е разглеждал по същество иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, а само е насочил ищеца към такъв иск, в случай че в производство по чл.54, ал.1 ЗКИР не бъде отстранена твърдяната от него грешка в кадастралната карта, която води до дублиране между притежавания от ищеца имот с площ от 12 дка, възстановен в производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ и част от ПИ с идентификатор ......... с площ от 121.748 дка., вписан в кадастралния регистър като собственост на държавата. На следващо място – не съществува вероятност обжалваното определение да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В практиката си ВКС приема, че очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, когато съдът е допуснал толкова грубо нарушение на закона, до степен да го приложи в неговия обратен смисъл или да приложи несъществуваща или отменена правна норма, както и когато актът е явно необоснован поради груби нарушения на формалната логика. Такива груби нарушения в обжалваното определение не са налице. Касационното обжалване не може да се допусне и на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, „правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение”. Тъй като в настоящия случай жалбоподателят не е формулирал правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, това е достатъчно основание ВКС да не допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Независимо от това, дори да се приеме, че са поставени въпросите за мотивирането на съдебния акт, за обсъждането на доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните; за прилагането на чл.272 ГПК; за обвързаността на държавата от влязлото в сила решение, с което е уважен иск по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, то не е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС. Съдът не се е произнасял по съществото на правния спор, затова не е навлизал в обсъждането на доказателствата и в преценка по материалноправни въпроси, които биха се поставили при един спор за собственост. Определението за прекратяване на производството по делото от своя страна е мотивирано при спазване на изискванията на процесуалния закон и практиката на ВКС по прилагането му. Неотносими към произнасянето на въззивния съд са и питанията на жалбоподателя по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, свързани с държавната собственост. Съдът не е достигнал до разглеждане по същество на спор за собственост с държавата, затова не е бил длъжен да излага съображения в тази насока. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,