Определение № 2011 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2619/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. В. В., чрез адв. Й. Д., против въззивно решение № 332 от 17.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2286/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено частично решение № 54 от 29.03.2022 г., постановено по гр. д. № 234/2021 г. на Окръжен съд - Видин в обжалваната част, в която ответникът Застрахователна компания „Лев Инс“ АД е осъден да заплати на Д. В. В. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 06.12.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 17.05.2021 г., за разликата над сумата от 10 000 лева до сумата от 20 000 лева и вместо това е постановено друго, с което искът е отхвърлен в тази част. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна Застрахователна компания „Лев Инс“ АД в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител юрк. К. И., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. По делото е установено, че на 06.12.2020 г., около 15:15 часа, на път ІI – 11 между [населено място] дол и [населено място] е настъпило ПТП, при което Д. Б. А., като водач на лек автомобил „Киа Соренто“ с рег. [рег.номер на МПС] при навлизане в ляв завой загубил контрол върху управлението, вследствие на което автомобилът започнал странично плъзгане напред и наляво по пътното платно, преминал косо през лентата за насрещно движение, навлязъл в левия банкет, напуснал платното за движение и след пропадане с левите си колела в левия отводнителен канал се преобърнал по таван. Описаният механизъм на настъпване на ПТП се потвърждава от писменото заключение на извършената в първата инстанция автотехническа експертиза. Лекият автомобил „Киа Соренто“ е имал застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в деня на ПТП, по силата на която ответникът, в качеството си на застраховател е длъжен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования, за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Вследствие на ПТП ищецът е получил счупване на дясната ключица – неразместено и без данни за травматични изменения на черепа и без данни за нарушаване на функциите на рамото и ръката, дори без натрупване на груб калус. Поставена е мека имобилизация за срок около 30 дни и предписан допълнителен покой за още 10 дни. При прегледа, извършен в ЦСМП и втория преглед от д-р А. не са описани травми, които да установяват ползването на обезопасителния колан. Така описания срок на меката имобилизация около 30 дни очертава повече медико-биологичните характеристики на претърпяна лека телесна повреда по смисъла на чл. 130 НК, а не на средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 НК. Д. Б. А. не е подведен под наказателна отговорност, спрямо него е реализирана и административно наказателна отговорност. При тези данни въззивният съд е изложил, че от събраните по делото доказателства се установява, че водачът на джипа при неговото управление е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл. 20 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, относно постоянния контрол върху управляваното МПС и максимално разрешената скорост за движение в участъка от пътя, в който е настъпило ПТП. Поведението на застрахования водач е противоправно, виновно и е в пряка причинна връзка с полученото от ищеца увреждане, доколкото не е оборена презумцията за вина, т. е. осъществява деликтния състав по чл. 45 ЗЗД. Размерът на пълното обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което има право ищеца възлиза на сумата от 10 000 лв., който е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото, относно възрастта на пострадалия – към датата на деликта; неговото обществено положение; едно травматично увреждане, което е най-леката проява на средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 НК; продължителността на общия лечебен и възстановител период е около 30 дни; болките и страданията не са били интензивни; не е извършено оперативно лечение е поставена само мека имобилизация за срок около 30 дни; настъпило е пълно възстановяване и отсъстват каквито и да е било негативни последици за здравето на пострадалия; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Презумира ли се, че свидетел, който е съпруг или роднина на ищеца е заинтересован лично от изхода на спора и, ако да, то как следва да се докажат следните неимуществени вреди – физически болки и страдания, неудобства, затруднения и негативни промени в ежедневието на ищеца, които не могат да бъдат установени чрез експертни заключения, а чрез лични впечатления?“; 2. „При определяне размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди – телесни увреждания и съпътстващите ги болки, страдания, неудобства и негативни промени в ежедневието на ищеца, следва ли решаващият делото съдебен състав да вземе предвид и трудовата заетост на пострадалия отпреди деликта и невъзможността на същия да упражнява същата професия или дейност след осъществяването му (на деликта)?“: 3. „Кои са конкретните факти и обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени следствие увреждане на здравето на пострадалия ищец?“; 4. „Освен претърпените травми, следва ли, при определяне дължимия размер на обезщетение за неимуществени вреди от деликт, съдът да вземе предвид и неудобствата, затрудненията и негативните промени в живота на ищеца, които същият търпи следствие на получената травма?“; 5. „При определяне размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди – телесни увреждалия и съпътстващите ги болки, страдания, неудобства и негативни промени в ежедневието на ищеца, има ли решаваща роля възрастта на ищеца? В случай, че такава е налице, при по-млада или при по-зряла възраст се определя по-високо по размер обезщетение?“; 6. „При определяне справедливия размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди – физически болки и страдания, следва ли съдът подробно да се аргументира кои са конкретните обстоятелства, които взема предвид при определяне на размера на обезщетението или е достатъчно само да се отбележи, че определени обстоятелства са взети предвид, без да им се прави подробен анализ? Възрастта на пострадалия към момента на настъпване на вредите взема ли се предвид?“; 7. „Кои са конкретните факти и обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени следствие увреждане на здравето на пострадалия ищец?“ и 8. „При постановяване на решения, обвързан ли е въззивният съд със съдебната практика на останалите съдебни състави от същия съд по аналогични случаи?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 17/27.02.2013 г. по т. д. № 266/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. Касаторът отъждествя очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първият въпрос не покрива критерия за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е обуславящ волята на съда. Въззивният съд не се е произнасял в решението в сочения от касатора смисъл. Останалите поставени въпроси касаят обезщетяването на претърпените неимуществени вреди по справедливост от въззивния съд съгласно чл. 52 ЗЗД и са обуславящи. По тези въпроси е даден отговор със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни увреждания биха могли да са свързани с начина на причиняване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици, личността на пострадалия – възраст, неговото обществено и социално положение, среда и занятия. Понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. Когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки, психически страдания и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително козметични и други външни дефекти; силата, интезитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, който детерминира общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към периода на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Тези лимити на застрахователното покритие нямат самостоятелно значение, а следва да се вземат предвид при отчитане на конкретните икономически условия – служат като ориентир за конкретната икономическа конюнктура. Във всички случаи, като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на деликта. Трайно установено в съдебната практика е още, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Съдът преценява с оглед конкретиката по делото и не е обвързан от практиката на останалите съдебни състави от същия съд по аналогични случаи. Тази практика е била съобразена от въззивния съд при постановяване на решението. Решаващият състав е отчел всички правнорелевантни факти и обстоятелства за определение на размера на справедливото обезщетение. Наличието на съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава по поставения правен въпрос (която междувпрочем и самият касатор сочи) изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не позволява да се осъществи искания достъп до касация. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение