Определение № 2936 от 17.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1044/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „БАНКА ДСК“ АД чрез юриск. Ж. Димитрушев срещу въззивното решение № 343/18.12.2024г. по в.гр.д. № 404/2024г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 232/22.05.2024г. по т. д. № 641/2022г. на Варненски окръжен съд, в обжалваната му част, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу ответницата З. Ассад Ша, искове с правно основание чл. 430 ТЗ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за следните суми: за 28 048,26 лв., представляваща разликата над 86 056,52 лв. до пълния претендиран размер от 114 104,78 лв. - предсрочно падежирала главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 24.02.2015г., ведно със законна лихва от подаване на исковата молба - 3.10.2022г. до окончателното изплащане; за сумата 93,48 лв., съставляваща горницата над 280,09 лв. до пълния претендиран размер от 373,57 лв. - обезщетение за забава за периода от 28.10.2021 г. до 02.10.2022 г. В частта, с която искът за сумата от 86 056,52лв. – неизплатена главница, ведно със законната лихва, искът за възнаградителна лихва за сумата от 8098,27 лв. за периода от 01.10.2021г. до 02.10.2022г. и искът за сумата от 280,09 лв. - обезщетение за забава за периода 28.10.2021г. до 02.10.2022г., са уважени, първоинстанционното решение на РС – Варна не е било обжалвано и е влязло в сила. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че уговорката за капитализация на лихви по т. 10.2 от Общите условия към договора е недействителна като противоречаща на разпоредби на ЗКСД и водеща до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Касаторът изтъква, че уговорката пресъздава чл. 27, ал.1 от типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти и не предвижда олихвяване на изтекли лихви. Счита, че няма основание разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД да бъде тълкувана разширително и съдът е допуснал смесване на понятията анатоцизъм и капитализиране на възнаградителна лихва. Жалбоподателят оспорва извода на съда, че клаузата е нищожна поради противоречие с чл. 24, ал. 1 ЗКСД, като счита, че общият размер на задължението включва всички описани компоненти по закона. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковите му претенции в пълен размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Поставя следните въпроси: 1. „Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД клаузата от договор за кредит, сключен по ЗКСД, с която е уговорено начисляване на възнаградителна лихва върху усвоената част от кредита за гратисния период и годишно капитализиране на натрупаната лихва към главницата?“, като касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК с твърдения, че въззивният съд е направил тълкуване на неясната и непълна разпоредба на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото; 2. „Относно задължението на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи на жалбоподателя“, по който въпрос поддържа произнасяне в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №133/23.10.2019г. по гр.д. №3565/2018г. на ВКС, 1 г.о., решение № 56/21.07.2022г. по гр.д. №400/2021г. на ВКС, 2 т.о., решение № 503/16.01.2013г. по гр.д. №168/2012г. на ВКС, 4 г.о. Ответницата по касационната жалба – З. Ассад Ша, не изразява становище и не е подала писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2 предл.3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не се спори по делото, че между страните е бил сключен договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 31.10.2014г., съгласно който банката е отпуснала на З. Ша, парична сума в размер на 86 056,52 лв., послужила за заплащане на семестриални такси за обучение. АС – Варна е приел, че не е спорно усвояването на сумата по кредита, преведена на единадесет транша от по 7 823.32 лв. за покриване на семестриалните такси за обучение по медицина за периода от 2014/2015г. до 2019/2020г., както и че срокът на договора е 120 месеца. Въззивният съд е приел, че ответницата е имала статут на продължително пребиваваща в страната чуждестранна гражданка – студентка по специалност „Медицина“, с редовна форма на обучение в МУ - Варна в периода 2014г. - 2020г., с разрешен срок на продължително пребиваващ в Р България до 29.05.2024г. Счел е, че кредитополучателката се е дипломирала през есента на учебната 2019/2020г., поради което гратисният период по договора е изтекъл през есента на 2021г. и от този момент е възникнало задължението й за плащане на дължимите главница и лихва по кредита. Кредитирайки заключението на съдебно - счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че общата сума от 86 056,52 лв. по кредита е била усвоена като дължими такси за обучението по медицина, а горницата до разсроченото в погасителния план общо задължение за главница е формирано като резултат от ежегодно добавяне на лихви, начислявани върху ползвана главница, нарастваща всяка година с капитализиране на начислена годишна лихва за предходна година. Приел е, че изчисленията от експерта сочат, че при прилагане на 7% олихвяване до края на гратисния период натрупаните лихви достигат до 24 540,02 лв. при олихвяване само на финансираните от банката такси, без друга капитализация. Въззивният съд е приел, че обявяването на предсрочна изискуемост на кредита от страна на банката е осъществено с исковата молба, като няма твърдения и данни да е сторено преди това. Споделяйки мотивите на първоинстанционния съд, въззивният е приел, че е опорочен начинът на формиране на общия дълг след изтичане на гратисния период. Приел е, че уговореното в Общите условия, а не в индивидуалната сделка, ежегодно капитализиране на лихвите към главницата през гратисния период не съответства на специалната нормативна уредба на чл. 23, ал. 3 и чл. 24, ал. 1 ЗКСД, предвиждаща само олихвяване на ползвани за плащане на таксите суми с фиксирания лихвен процент и отложена изискуемост на така формираното възнаграждение на кредитора към края на едногодишния срок след приключване на обучението. Въззивният съд е посочил, че в закона не само че не е предвидена капитализация на лихвата от гратисния период и последващото й начисляване към усвоената главница по време на този период, но и такава капитализация противоречи на императивните разпоредби на закона. Въззивният съд е приел, че съставеният въз основа на уговорката от чл. 10.2 от Общите условия погасителен план не е породил обвързващо за потребителя действие. Въззивният съд е счел, че клаузата както в Общите условия на банката, така и в типовия договор с Държавата, по отношение на капитализацията на договорна лихва е в пряко противоречие със закона - чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 10, ал.3 ЗЗД, но това не засяга съществените реквизити на самото кредитиране (срокове на ползване, размер на лихва и начин на разсрочено изплащане), поради което така установената частична недействителност не може да изключи изцяло действието на договора (чл. 26, ал. 4 ЗЗД). Въз основа на гореизложените мотиви въззивният съд е счел, че няма основание банката да получи положително осъдително решение по иска за присъждане на главница, за сума, съставляваща капитализирана договорна лихва, при условие, че искът за договорна лихва е уважен изцяло от първоинстанционния съд с решението в необжалваната му част. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касатора въпрос относно това дали клаузата съставлява анатоцизъм не удовлетворява изискването за правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Поставеният въпрос е от фактологичен характер, тъй като отговорът му изисква да бъде обсъдено конкретно доказателство - договорът между страните и приложимите към него Общи условия и въз основа на това да бъде направена преценка за правилността на мотивирания от въззивния съд извод за нищожност на клаузата на чл.10.2 от ОУ към договора, а проверката на правилността на обжалвания акт (включително дали правилно е приложена разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД), съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на производството по разглеждане на касационната жалба, а не на производството по чл. 288 ГПК. Отговорът на въпроса не би променил и изхода на спора, тъй като изложените от въззивния съд мотиви, че добавянето към главницата на начислявани в гратисния период, но неизискуеми до изтичането му лихви, води до анатоцизъм, не са самостоятелно решаващи, а паралелно обосноваващи неоснователност на иска. Решаващият и водещ извод на съда е основан на разпоредбите на чл. 20, ал. 1 ЗКСД във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД, които са ясни, непротиворечиви, ненуждаещи се от тълкуване норми, и императивно ограничават вземанията на банката по договори за кредит, подчинени на специалната уредба по ЗКСД, до размера на усвоената главница и фиксирана по размер, непроменлива годишна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 7%, за срока на действие на договора след изтичане на гратисния период. Спрямо този решаващ извод на апелативния съд формулираният въпрос е и неотносим. Независимо от горното, ако се приеме за обоснован общият критерий по така поставения въпрос, не е налице поддържаното от касатора допълнителното селективно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По приложението на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, която е ясна и непротиворечива, е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 30/20.05.2020г. по т.д.№739/2019г., 1 т.о., решение № 66/29.07.2019г. по т.д. №1504/2018г., 2 т.о., решение № 60091/27.09.2021г. по т.д.№ 1345/2019г., 2 т.о. и др., съгласно която уговорката в договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения на лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, и е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, но не и при качество на страната - кредитополучател на физическо лице и потребител. От жалбоподателя не е посочена практика на касационната инстанция - противоречива или подлежаща на преодоляване поради изменение на обществените условия или промяна в законодателството съгласно задължителните указания в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като наличието на горепосочените актове изключва поддържания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Вторият поставен от касатора въпрос относно задълженията на въззивния съд е процесуален и удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите по въззивната жалба. Апелативен съд –Варна не е процедирал противно на практиката на ВКС, а съгласно същата. Тезата на касатора, че въззивният съд не бил обсъдил възражението му за отчитане на уговорката на чл. 6 от договора за кредит и неправилно бил приел за първа падежна дата – 30.09.2021г., вместо надлежната - 28.10.2021г., не може да бъде споделена, тъй като в акта си съдът не е възприел и посочил твърдяната от жалбоподателя различна дата на настъпване на падежа на кредита. Въззивният съд е счел, че тъй като кредитополучателката се е дипломирала през учебната 2019/2020г., гратисният период е изтекъл през есента на 2021г. и е коментирал съставения погасителен план от дата 30.09.2021г., с който ответната страна не е била запозната, но не е приел, че това е падежната дата. Тези мотиви на апелативния съд са неотносими към предмета на въззивното производство, тъй като в частта относно главницата, са изключени само капитализираните лихви, но не твърди въззивникът различен размер на задължението поради падежната дата, още повече че е възприето изцяло заключението на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на доводите на страните, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Изложените от касатора доводи относно приложението на чл. 10, ал. 3 ЗЗД представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Не може да обоснове извод за очевидна неправилност на акта и твърдението на касатора, че апелативният съд бил приел, че част от изводите на първоинстанционния са обхванати от сила на пресъдено нещо, и се бил произнесъл в нарушение на чл. 269 и чл. 298 ГПК с доводи във връзка с приетата падежна дата, тъй като те също изискват обсъждане на конкретните факти и доказателства по делото, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна не е заявено искане за присъждане на разноски. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение