Определение № 660 от 18.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 211/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответниците по делото Г. А. П. и „Грейн Бонд“ ЕООД срещу решение № 292/25.10.2022г. по в.т.д.№ 356/2022г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 19/17.03.2022г. по т.д. № 119/2021г. на Окръжен съд – Добрич, с което е признато за установено, че Г. А. П. и „Грейн Бонд“ ЕООД дължат солидарно на „Гранекс“ ЕООД сумата от 260 000 лева, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 03.01.2018г. с падеж 15.07.2018г., ведно със законната лихва върху нея от 16.03.2021г. до окончателното плащане, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.дело № 800/2021г. на Районен съд-Добрич, като и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноските за исковото и за заповедното производство. Касаторите твърдят, че съдът неправилно е приел, че разпоредбата на чл.486, ал.2 ТЗ е неприложима към записа на заповед и, че процесният запис на заповед не съдържа недопустим реквизит в частта относно определянето на падежа. Считат, че по силата на чл.537 ТЗ разпоредбите за менителницата в частта за начините на определяне на падежа са приложими и за записа на заповед. Сочат, че в случая в записа на заповед, от една страна, като дата на падеж е посочен денят „15.07.2018г.“, а същевременно се съдържа и текст, според който "срещу представяне на този запис на заповед“ ще се заплати сумата 260 000 лева. Същевременно в теста на записа на заповед е посочено: „Настоящият запис на заповед ми беше предявен на 16.07.2018г." Предвид, че последният текст е изписан машинно, заключват, че е съществувал към датата на издаването му. Поддържа се, че тълкуването на съдържанието на записа на заповед в цялост води до извод, че изразът „срещу представяне" в случая е използван в смисъл на „предявяване", тъй като именно това е посочено, че ще бъде извършено на 16.07.2018г., а не, че записът ще се представи за плащане на тази дата. Наред с това посочените различни дати на настъпване на падежите обуславят извод за уговорка на последователни падежи на записа на заповед, което съгласно чл.486, ал.2 ТЗ е основание за нищожност на ценната книга. Позовава се на определение № 146/23.03.2009г. по ч.т.д. № 125/2009г. на I т.о. на ВКС. От друга страна, касаторите твърдят, че приетото от съда, че правото на ищеца, да иска връщане на цената и заплащане на неустойка за неизпълнение, е възникнало с настъпване на срока за изпълнение, на който продавачът не е изпълнил, противоречи на договореното в т.7.1. от процесния договор, както и на разпоредбата на чл.87 ЗЗД. Сочи, че в случая от уговорките в договора не произтича извод, че на забавата в изпълнение на задължението за доставка е придадено значението по чл.87, ал.2 ЗЗД - разваляне на договора без даване от кредитора на срок за изпълнение. Напротив, изтичането на срока и неизпълнението на задължението е скрепено с две санкции, между които купувачът има право да избере подходящата - да го прекрати и да иска неустойка или да приеме частично изпълнение и да иска неустойка. Поддържа се, че твърденията на ищеца за разваляне на договора са изложени едва с допълнителната искова молба, с оглед възражението на ответниците, че договорът не е развален. Позовават се на решение № 233/ 21.12.2013г. по т.д.№ 514/2012г. на ВКС, решение № 178/12.11.2010г. по т.д.№ 60/2010г. на II т.о. на ВКС, решение № 203/30.01.2012г. по т.д.№ 116/2011г. на II т.о. на ВКС. С изложеното обосновават становището си, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК ищецът не е имал подлежащо на изпълнение задължение от страна на първия ответник за връщане на цената по анекса към договора и за плащане на неустойка за неизпълнение. Същият няма такова и към падежа, посочен в процесния запис на заповед: 15.07.2018г. или 16.07.2018г. Позовават се на: решение № 16/14.04.2020г. по т.д.№ 352/2019г. на I т.о. на ВКС, решение № 108/22.07.2014г. по т.д.№ 2418/2013г. на ВКС, решение № 171/11.11.2014г. по т.д.№ 2913/2013г. на I т.о. на ВКС, решение № 249/02.02.2015г. по т.д.№ 4224/2013г. на ВКС. Считат, че и двете инстанции не са съобразили, че е недопустимо реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед преди да е възникнало задължението, което той обезпечава. Съответно предявеният иск е неоснователен, тъй като вземането, което се претендира по каузалната сделка не е било изискуемо към датата на падежа, посочен в записа на заповед. Неправилно апелативният съд приел, че издаването на фактура от страна на продавача не е достатъчно да прехвърли собствеността върху договорените родово определени вещи (пшеница), тъй като липсват първичните документи, които съгласно договореностите от каузалната сделка имат предназначението на диспозитивни, разпоредителни документи, с които се извършва индивидуализирането на дължимата на ищеца пшеница. Позовават се на практиката по чл.290 ГПК на ВКС, че фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба и установява задължението, ако отразява съществени елементи от съдържанието на сделката. Съгласно решение по т.д. 2741/14г. на I т.о. на ВКС и решение № 121/21.07.2016г. по т.д.№ 1622/2015 на 1во т.о. на ВКС, ползването на данъчен кредит по ЗДДС по фактурата /в случая с № 748/20.12.2018г./ е налице и установеност на предаване на стоката. На последно място, се поддържа, че в противоречие на задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г., по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съдът е отхвърлил възраженията за нищожност на договорената неустойка. Излагат се доводи, че договорената в процесния случай неустойка, обезпечена с подписания запис на заповед е в размер на 30 % от стойността на недоставеното количество, без оглед на действителните вреди за купувача. От чл.6.1. на Договора ставало ясно, че разходите на ищеца за финансиране на сделки от вида на процесната са в размер на 6 % на година. Предвид изложеното сочат, че от изтичане на срока на доставката - 31.07.2018г., до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 16.03.2021г., са изминали по-малко от три години, за които разходите на ищеца, за финансиране биха били 18 %, който размер е един и половина пъти по-малък от размера на претендираната неустойка. Претендират присъждане на разноските за всички съдебни инстанции. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „ГРАНЕКС“ ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Твърди, че въззивното решение е постановено в съответствие с практика, обективирана в решение № 16/14.04.2020г. по т.д. № 352/2019г. на 1во т.о. на ВКС, решение № 148/15.11.2017г. по т.д. № 61/2017г. на 1-во т.о. на ВКС, решение № 5/02.02.2012г. по т.д. № 75/2011г. на 1-во т.о. на ВКС, решение № 37/22.03.2011г. по гр.д. № 920/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 76/07.06.2022г. по гр.д.№ 2640/2021г. на 3-то г.о. на ВКС, решение № 193/10.04.2020г. по т.д. № 3092/2018г. на 2-ро т.о. на ВКС, решение № 50098/10.10.2022г. по т.д. № 869/2021г. на 2-ро т.о. на ВКС. Претендира заплащане на направените разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В първоинстанционното решение, към което въззивната инстанция препраща по чл.272 ГПК, съд е приел за установено, че жалбоподателите Г. А. П. и „Грейн Бонд” ЕООД дължат солидарно на ищеца „Гранекс” ЕООД сумата от 260 000 лева, представляваща дължима главница по запис на заповед, издаден на 03.01.2018г., с падеж 15.07.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда -16.03.2021г., до окончателното й плащане, за които вземания по ч.гр.д. №800/2021г. на РС-Добрич, по реда на чл.417 от ГПК е била издадена заповед за изпълнение №52/17.03.2021г., като ответниците са били осъдени да репарират на ищеца сторените от него разноски за исковото и заповедното производството в общ размер на 21 319 лева. Решението е основано на писмените доказателства по делото, приетото ч.гр.д № 800/2021г. на РС-Добрич и заключението на съдебно икономическата експертиза, което не било оспорено от страните. Приета е за установена следната фактическа обстановка: По ч.гр.д. № 800/2021г. е подадено заявление от ищеца за издаване на заповед за изпълнение на основание чл.417 т.10 ГПК, като е представен запис на заповед, издаден на 03.01.2018г. с падеж: 15.07.2018г. и посочени място на издаване и място на плащане, който е подписан от първия ответник, като издател, и от втория ответник, като авалист, по силата на който издателят се задължава безусловно и неотменимо срещу представяне на този запис на заповед да заплати на „ГРАНЕКС“ ЕООД или на негова заповед сумата от 260 000 лева. Издадена е заповед за незабавно изпълнение № 52/17.03.2021г. и изпълнителен лист, като в срока по чл.414 ГПК длъжниците са направили възражения, поради което заявителят в едномесечния срок е завел установителните искове срещу длъжниците. Процесната ценна книга е издадена с оглед обезпечаване на задълженията на издателя, породени от подписания между него и поемателя „Гранекс” ЕООД договор за покупко-продажба на пшеница Р 009 WНТ 180 103/03.01.2018г. По силата на този договор „Грейн Бонд” ЕООД е следвало да прехвърли на купувача „Гранекс” ЕООД собствеността върху 1000 тона пшеница от български произход, реколта 2018г., при посочени в договора спецификации на стоката, място на доставка - Пристанище В., в периода от 15.07.2018г. до 31.07.2018г. Съгласно договореностите за цената и начина на нейното плащане (чл.6) купувачът е заплатил авансово сума в общ размер на 200 000 лева, за което са издадени фактури № 602/05.01.2018г. и № 604/09.01.2018г. Остатъкът от цената е дължим след доставката на стоката. Процесният запис на заповед е издаден по силата на постигнатата в чл.6.5. договореност продавачът да издаде запис на заповед за заплатената авансово сума, завишена с уговорената по 7.1. неустойка в размер на 30%. Първоинстанционният съд е счел за неоснователно възражението относно нередовността на ценната книга с правно основание чл.535 т.3, във вр.с чл.496, ал.1 и ал.2 ТЗ, водещо до нищожност на ценната книга. Позовал се е на посочения в ценната книга падеж на определен ден, съгласно чл.486, ал.1, т.4 ТЗ, а именно 15.07.2018г. Приел е, че изразът „срещу представяне на този запис на заповед“ не съставлява уговаряне на падеж “на предявяване“ по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 от ТЗ, а е относим към „предявяване за плащане“ като фактическо действие, което има функцията на покана за изпълнение на иначе изискуемо с оглед настъпилия падеж по ефекта менителнично задължение. Решаващият състав в този смисъл се е позовал на: определение № 624/18.12.2017г. по т.д. № 1669/2017г. на 1-во т.о. на ВКС и решение № 105/23.10.2012г. пo т.д. № 515 /2011г. на 1-во т.о. на ВКС. Също така е счел, че записът под ценната книга „записа на заповед ми беше предявен на 16.07.2018г.“ не е относим към съдържанието на ценната книга, а е отбелязване, кога записът на заповед е представен на издателя му и на авалиста. По делото не се спори, че записът на заповед има обезпечителна функция по отношение на определено каузално правоотношение, а именно представения, двустранно подписан от страните договор за покупко-продажба на пшеница Р 009 WНТ 180103 от 03.01.2018г. Не се спори досежно задължението на ответника да достави 1000т. пшеница от български произход, с място на доставка Пристанище В., а също и относно факта, че на 05.01.2018г. авансово е преведена от ищеца по делото сумата от 60 000 лeва, а на 09.01.2018г. е преведена авансово сумата от 140 000 лева. Не се спори от страна на ищеца по делото, че издадената ф-ра № 748/20.12.2018г. за 1 219 т. пшеница е осчетоводена в ищцовото дружество от него. В тази връзка е разгледано възражението на ответниците, че доказателство за предаването на стоката и осчетоводяването на фактурата от ищеца. С оглед на това е налице позоваване на заключението на съдебно икономическа експертиза, от което е прието за установено следното: Издадената от страна на ответното дружество ф-ра № 748/20.12.2018г. е с основание „Пшеница, реколта 2018г.“ 1 219 тона, с единична цена по 350 лева за тон. Във фактурата са приспаднати аванси по посочените от експертизата фактури, на обща стойност 426 650 лева, вследствие на което фактурата е с „нулева“ стойност. Тя е включена в дневника за покупки на ищеца за данъчен период 01.12.2018г.-31.12.2018г., позиция поредност № 62 с нулева стойност и е декларирана със СД по ЗДДС вх.№ 03003267213/14.01.2019г. По счетоводни данни на ищеца в дружеството не е взет счетоводен запис за периода от 01.01.2018г. до 31.12.2018г. за постъпване и заприхождаване на 1 219 т. пшеница. Издадената ф/ра № 748/20.12.2018г. е сторнирана. Количеството пшеница по издадената фактура не участва в стоковия поток на ищеца, формиращ сделките по продажба на стоки от вида на процесната стока. Констатирано е, че при първия ответник към датата на подаване на исковата молба не е налице задължение към ищеца „Гранекс“ЕООД. На вещото лице не са представени от страните по делото първични счетоводни документи установяващи предаване на стоката от ответника на ищеца - приемо предавателни протоколи, товарителници, складови разписки, кантарни бележки, пътни листи и др. От страна на ответниците по делото също не се представени първични счетоводни документи, които да удостоверят предаването на стоката - кантарни бележки, товарителници, приемателно-предавателни протоколи и други, уговорени в договора съпровождащи предаването на стоката документи. При така установеното от фактическа страна съдът е намерил, че по делото не е доказано изпълнението на сключения между страните договор Р 009 WHТ 180 103/03.01.2018г. с дата на сключване 03.01.2018г. от страна на ответника по делото. В мотивите на първоинстанционното решение са изложени съображения за неоснователност и възражението на ответника, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 16.03.2021г. договорът не е бил валидно развален, следователно вземането за връщане на заплатената авансово сума не е съществувало във вида, в който е претендирано в заповедното производство. Посочено е, че договорът е сключен със срок на изпълнение 15.07.2018г.- 31.07.2018г. (чл.4.1). В чл.7.1. от същия страните договарят, че ако стоката или част от нея не бъде доставена в сроковете по т.4 купувачът има право да прекрати договора и да иска плащане на неустойка от 30 % от стойността на недоставеното количество. Счетено е, че в случая се касае до срочен договор, след изтичането на срока по който покана за изпълнение не е необходима, тъй като „срокът кани вместо човека“. С изтичането на уговорения срок договорът следва да се счита прекратен, като възниква и вземане за неустойка, а заплатената авансово цена се явява платена без правно основание. Развалянето на двустранния договор се осъществява чрез едностранно изявление на изправната до неизправната страна само в случай, че нищо не е било уговорено относно развалянето. В първоинстанционното решение е счетено за неоснователно и възражението за нищожност на договорената неустойка, поради приложимост на разпоредбата на чл.309 ТЗ. Аргументирано е, че страните по договора са уговорили този размер на неустойката като израз на свободата на договаряне. Тя следва да обезщети вредите от неизпълнението на договора, който е със значителен интерес и по който е преведена авансово по-голямата част от цената по сделката. Въззивният състав е счел, че различният подход в законодателната уредба на реквизита “падеж” за менителниците и за записа на заповед дава отражение и върху разпоредбата на чл.537 ТЗ, където прилагането на правилата за менителницата е определено като “съответно” и обвързано с изискването за съвместимост е “естеството на записа на заповед”, чиято основна специфика отличава с това, че издателят на записа на заповед е и едновременно платец, за разлика от менителницата. Разпоредбите на чл.536, ал. 1 и ал. 2 ТЗ се простират до посоченото в самите нормативни текстове - “не съдържа някой от реквизити” и до заместване липсата на реквизита “падеж” ех lege с правилото за “платим на предявяване”. Тук законодателят не е намерил основание да повтори правилото на чл.486, ал.2 ТЗ - „менителница, издадена с падежи, определени по друг начин или с последователни падежи, е нищожна”. В контекста на тези отличия и специфики в уредбата на падежа при менителницата и при записа на заповед, решаващият състав е намерил за неоснователни възраженията за недействителност на процесната запис на заповед. В мотивната си част е посочил още, че процесният запис на заповед съдържа позволен от чл.486, ал.1, т.4 ТЗ реквизит означен “платим на 15.07.2018г.”. Приел е, че записът “срещу представяне на този запис на заповед” няма съставомерността на „документ, който не съдържа някой от реквизитите”. Посочено е, че оплакването за неправилно приложение на правилата за разваляне на каузалната сделка следва да бъде съобразено с разпоредбата на чл.465 ТЗ и по-специално с изискването за недобросъвестност. В тази връзка е посочил, че целта на менителничната недобросъвестност по чл.465 ТЗ е да не допусне, в контекста на абстрактността на менителничния дълг, повторно задължаване на издаделя на записа на заповед с плащане на вече изпълнен дълг по каузалното правоотношение. Констатирал е, че в случая не се навеждат твърдения и не се ангажират доказателства, които да сочат на риск от повторност на претендирания с процесния запис на заповед паричен дълг за плащане. Също така е счел, е доводът за ненастъпила изискуемост по каузалното правоотношение не може да бъде смесван с менителничната изискуемост по причина на специфичната и самостоятелна уредба на менителничната давност. Тълкуването и прилагането на правилото за “менителничната недобросъвестност”, от една страна, не следва да нахвърля пределите на защитата срещу риска от повторно изпълнение на задължението от каузалната сделка, и от друга, да поставя приносителя на записа на заповед в положение на риск от загуба на менителничните искове поради давност, съответно в риск от редуциране на неговите права по записа на заповед до “неоснователното обогатяване на издателя”. При това положение съдът е намерил за неоснователно оплакването за нарушаване на правилата за разваляне на каузалната сделка, доколкото не е подкрепено от фактическа и правна страна с твърдения за менителнична недобросъвестност с характеристиката на източник за повторно плащане по каузалната сделка и непротивопоставимо на правото на ищеца на иск, основан на неплащане на процесната запис на заповед след падежа. Определил е, че релевантността на спорния въпрос за действието и последиците на каузалната сделка следва да се цени с оглед установеността или не на изпълнението по тази сделка. Съдът е намерил за недоказано твърдението на жалбоподателя, че е изпълнил задължението по каузалната сделка да прехвърли собствеността върху договорените родово определени вещи (пшеница) посредством издадената на ищеца фактура. В мотивната си част е посочил, че това твърдение не е подкрепено от първичните документи, които съгласно договореностите от каузалната сделка имат предназначението на диспозитивни, разпоредителни документи, с които се извършва индивидуализирането на дължимата на ищеца пшеница, т.е. прехвърлянето на собствеността, чрез нейното предаване. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Приложима ли е разпоредбата на чл.486, ал.2 ТЗ към записа на заповед?. Твърди се противоречие с решение № 96/28.07.2017г. по т.д. № 1907/2016г. 1 - во т.о. на ВКС.; 2/ Допустимо ли е, съгласно чл.486, ал.1, т.4 ТЗ определянето на падеж в записа на заповед като „платим на 15.07.2018г.” и „срещу представяне на този запис на заповед”?; Твърди се противоречие с: решение № 77/14.08 15г. по т.д. № 1156/14г. на 1 - во т.о. на ВКС, определение № 749/23.12.2009г. по ч.т.д. № 857/09г. на 2 - ро т.о. на ВКС, определение № 782/09.11.10г. по ч.т.д. № 127/09г. на 2 - ро т.о. на ВКС, определение 859/03.12.10г. по ч.т.д. № 911/10г. на 2 - ро т.о. на ВКС, определение № 776/05.11.10г. по ч.т.д. № 733/10г. на 2 - ро т.о. на ВКС, определение № 762/02.11.10г. по ч.т.д. № 712/10г. на 2 - ро т.о. на ВКС, определение № 146/23.03.09г. по ч.т.д. № 125/09г. на 1 - во т.о. на ВКС.; 3/ Съществува ли обвързаност между падежа на задължението по каузалното правоотношение и това по записа на заповед?; 4/ Необходимо ли е, за реализиране на вземането по записа на заповед да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент?; Твърди се противоречие с: решение № 16/14.04.2020г. по т.д. № 352/2019г. I т.о. на ВКС, решение № 108/22.07.2014г. по т.д. № 2418/2013г. на ВКС, решение № 171/11.11.2014г. по т.д. № 2913/2013г. на I т.о. на ВКС, решение № 249/02.02.2015г. по т.д. № 4224/2013г. на 1-во т.о. на ВКС.; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?; Твърди се противоречие с решение № 8/19.01.2018г. по т.д. № 2435/2016г. на ВКС, решение № 134/2013г. по т.д. № 34/2013г на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 75/20.06.2016г. по т.д.№ 1608/2015г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решене № 94/13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 161/4.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 202/25.01.2018г. по т.д. № 1826/2016г. на I т.о. на ВКС.“ Касаторите се позовават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Първи въпрос, дали е приложима разпоредбата на чл.486, ал. 2 ТЗ, не е обуславящ за изхода на делото, съответно не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол, тъй като, видно от мотивите на съда, същият е приел, че е уговорен само един падеж, а именно този по чл.486, ал.1, т.4 ТЗ – на определен ден, попадаш между изчерпателно посочените в чл.486, ал.1 ТЗ. След като съдът е приел, че ценната книга не е издадена на падежи, определени по друг начин, различен от чл.486, ал. 1 ТЗ, въпросът за приложението на чл.486, ал.2 ТЗ, предвиждащ, че в такива случаи менителницата е нищожна, не е от значение за спора. Спрямо втория материалноправен въпрос, формулиран от касаторите, въпреки че е осъществена основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в практиката на ВКС последователно се прави разлика между използваните в записите на заповед термити „на предявяване“ и „представяне“, които нямат еднакво значение, като обжалваният акт не е постановен в несъответствие с цитираната практика на ВКС. Трети и четвърти въпрос също не са обуславящи за изхода на спора, тъй като съдът не е разглеждал въпроса за обвързаността на падежите (изискуемостта) на вземанията по двете правоотношение – каузално и абстрактно, поради което касационният контрол не може да бъде допуснат, с оглед липса на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че случая в допълнителната искова молба ищецът е надлежно е упражнил потестативното си право на разваляне на договора, което обстоятелство е настъпило по време на процеса и е от значение за изхода на спора, поради което следва да се вземе предвид, на основание чл.235 ГПК, като договорът се счита развален с обратна сила, а за ищеца възниква както вземане за връщане на авансово платената от него цена, така и за заплащане на предвидената в този случай неустойка. По настоящото дело не може да намери приложение цитираната от касаторите практика на ВКС, тъй като обезпечителната функция на записа на заповед, установима от договора, е във връзка с бъдещи вземания на ищеца за връщане на продажната цена, съответно за заплащане на неустойка, свързани с упражняване от купувача на потестативно право на разваляне на договора, поради неизпълнение на задължението на продавача за доставяне на стоката, с оглед на което от значение за уважаване на исковете не е съпоставимостта на падежите на вземанията по каузалното и абстрактното правоотношение, а съществуването на задължение по каузалното правоотношение, кореспондиращо с дълга по ценната книга, които към хода на устните състезания, към който се формират обективните предели на силата на пресъдено нещо, са изискуеми. Практиката на ВКС, сочена от касаторите, е постановена във връзка с лизингови договори, при което са издавани множество записи на заповед – за вземанията по погасителния план, поради което спорен е бил въпросът, каква част от вземанията за лизинговите вноски по договора, обезпечава всяка от ценните книги, какъвто не е настоящият случай. Касаторите обосновават въпрос пети с твърдението за необсъждане на доводите им, че фактурата е осчетоводена от ищеца, като е включена в справката декларация по ЗДДС и в дневника за покупки, както и с непроизнасяне по възражението им срещу извода на първата инстанция за нищожност на договорената неустойка. Настоящият състав на ВКС намира, че въпросът не може да предпостави допускането на касационния контрол по отношение на атакувания акт, предвид следното: На първо място, в мотивите на въззивното решение е посочено, че твърдението на касаторите за прехвърляне на собствеността върху договорените родово определени вещи (пшеница) посредством издадената на ищеца фактура, не е подкрепено от първичните документи, които съгласно договореностите от каузалната сделка имат предназначението на диспозитивни, разпоредителни документи, с които се извършва индивидуализирането на дължимата на ищеца пшеница, т.е. прехвърлянето на собствеността, чрез нейното предаване. На второ място, апелативният съд, с оглед препращане от същия към мотивите на първата инстанция, е приел за неоснователно възражението за предаване на стоката, на база на заключението на вещото лице (извършено въз основа на анализ на счетоводните записвания при ищеца по съответните сметки, неправилно интерпретирани от касаторите), според което няма заприходяване на стоките при ищцовото дружество. С оглед горното, неразглеждането на довода на касаторите за доказване на получаване на стоката от ищеца, поради включването й от същия в справката декларация по ЗДДС и в дневника за покупки, не съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като разглеждането му не би обусловило промяна на изхода на спора, доколкото в конкретния случай издаването на фактурата от първия ответник и осчетоводяването й от ищеца, първо, е свързано с извършеното в изпълнение на договора авансово плащане на по-голямата част от продажната цена, второ, липсва първична счетоводна документация – приемо предавателни протоколи, товарителници, складови разписки, кантарни бележки, пътни листи, за предаване на стоката и трето, според неоспорено заключение на ССЕ, извършил обстоен анализ на вписванията при ищеца, стоката не е заприходена при последния. На следващо място, с оглед препращането на апелативния съд към мотивите на първата инстанция, същият е приел, че приложимост намира разпоредбата на чл.309 ТЗ, като в конкретния случай размерът на неустойката е съобразен с това, че следва да обезщети вредите от неизпълнението на договора, който е със значителен интерес и по който е преведена авансово по-голямата част от цената по сделката, като въпрос относно приложението на чл.272 ГПК не е поставен. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касацията трябва да се присъдят направените от него за настоящото производство разноски в размер на 11 187,50 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно представените по делото договор за правна защита и съдействие, фактура и извлечение от банков превод. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд