Определение № 1233 от 05.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 161/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от В. А. Л. против решение от 13.06.2022 г. по в.гр.д.№ 15034/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 03.09.2021г. по гр. д. № 58226/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 26 с-в в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че касаторката дължи на „Мелон България" ЕАД сумата от 15 000 лв., представляваща непогасена главница по Договор за банков кредит от 03.06.2008 г., сключени с "Юробанк България" АД, както и сумата от 1 148,94 договорна възнаградителна лихва за периода 21.07.2008 г. - 25.03.2016г., лихва за забава в размер на 2072,34 лв. за периода 25.03.2016 г. - 03.08.2017 г. и 7,92 лв. такси по кредита, ведно със законната лихва върху главницата от 08.04.2019 г. до окончателното плащане и в частта на разноските. Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Мелон България" ЕАД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между "Юробанк И Еф Джи България" АД / сега "Юробанк България" АД/ и ЕТ“В. Л. –Вени“ /в последствие заличен/ е бил сключен „Договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ ВL17838 от 03.06.2008 г., с който кредиторът е предоставил на касаторката сумата от 15 000 лв. кредитна линия /овърдрафт/ за срок от 120 месеца. С Договор за цесия от 21.06.2017 г. „Мелон България“ЕАД е придобило вземането по договора за кредит. Цедентът е упълномощил цесионера да уведоми кредитополучателя за направената цесия. Съдът е намерил, че кредитополучателят е бил уведомен за направената цесия със съобщение от ЧСИ по реда на чл. 47 ГПК, а също така и с получаване на исковата молба и доказателствата към нея, съдържащи договора за цесия и пълномощното. Обсъдил е заключението на ССЕ, от което се установява, че неплатеният остатък по кредита е главница в размер на 15 000 лв., договорна лихва в размер на 3 684,52 лв. за периода 21.08.2008 г.-25.03.2016 г., лихва за забава в размер на 2072,34 лв. за периода 25.03.2016г.-03.08.2017 г. и 7,92 лв. такси по кредита. Позовал се е на констатациите на вещото лице, че сумата по процесния договор е била усвоена чрез отпускане на кредитен лимит по банкова сметка на ЕТ, посочена в процесния договор за кредит, като от сметка са изпълнени множество операции, с които сумата е усвоена - теглена на каса на 04.06.2008 г. за 14000 лв., комисионна за отпускане на кредит 200 лв., други такси, второ теглене на каса за 600 лв. на 11.06.2008 г. и т.н., както и че договорната лихва е била изчислена при прилагането на лихвен процент както следва базов лихвен процент малки фирми/ БЛПМФ/ увеличен с надбавка 2, 75%. СГС е изложил съображения, че при процесния договор кредитната линия е пределният размер на кредита, който клиент на банката може да изтегли в рамките на определен времеви период. При този вид контракт кредитополучателят може многократно да изтегля средства и да ги изплаща в рамките на периода, в който договорът между него и финансовата институция е валиден. С услугата овърдрафт клиентът получава назаем пари до определено уговорено равнище по всяко време, но не съществува изградена програма за плащане. Обикновено на месечна база на датата на падежа за периода на плащане се дължи лихвата, а главницата се погасява с всяко постъпление по сметката, надвищаващо размера на лихвата по усвоената главница. При изцяло усвоена главница, минималните месечни вноски следва да са в размер на уговорения процент за лихва върху усвоената главница, или за изцяло усвоена главница се дължи месечна лихва, но усвоената главница следва да се погаси на падежа, като това в конкретния случай не е било сторено от касаторката. По релевираните възражения за нищожност на цитираните клаузи от договора СГС е счел, че касаторката е въвевела възражение за нищожност на едно конкретно основание - противоречие с добрите нрави. Съдът се е позовал на формирана практика на ВКС /решение №135/19.11.2020г. по т.д. №1066/2019г. на ВКС, II т.о./, че съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 от ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. За разлика от потребителя, търговецът, независимо дали той е физическо или юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва да положи най-голямата дължима грижа - тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. В изключенията по ЗЗП, при които дори потребителите не могат да се позоват на нищожност, по аргумент от по-силното основание, не могат за бъдат обявени за нищожни и уговорки в договор за банков кредит, по който кредитополучател е търговец-физическо лице, когато кредитът е предназначен за извършване на търговската му дейност. Това са случаите, при които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния предмет на договора и последната е ясна и разбираема. Посочено е, че съществува разлика между дължимата грижа от потребителите и от търговците при сключването на договори. Конкретно по отношение на възнаградителната лихва - тя е цената на кредита и следователно клаузата за нея е съществен елемент на договора за банков кредит, поради което, ако тя е ясна и разбираема, няма нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи на добри нрави. При плаваща лихва по банков кредит с кредитополучател физическо лице-търговец, отпуснат във връзка с неговата дейност, ако в договора за формирането й не се използва пазарен индекс, а базов лихвен процент, който е договорен като референтен лихвен процент и промяната му се определя от самата банка като страна по правоотношението, а не от независим безпристрастен орган и не са предварително определени компонентите и методиката, въз основа на които банката формира базовия си лихвен процент, промяната на размера на възнаградителната лихва се определя едностранно от банката по силата на постигнатото споразумение между страните. Едноличният търговец при сключване във връзка с дейността си на договор, съдържащ такава клауза, трябва да положи грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и наемането на лица със специални познания в съответната област. С оглед на очертаната дължима грижа, което е по-голяма от тази на потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Това не лишава търговеца - кредитополучател от възможност да се позове на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на банката - чл.63, ал.1 от ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл.289 от ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на договора, а не към неговата действителност. Поради което СГС е заключил, че цитираните норми не са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД Въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на касаторката, че по отношение на вземането за главница по договора за банков кредит е приложима тригодишната давност по чл.111, б „в“ ЗЗД, тъй като не се касае до периодични плащания. Посочил е, че за разлика от периодичните плащания, при които отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, при договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски, отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. Вземането на банката за главницата по кредита е единно и неделимо. Макар да е уговорено разсрочено плащане на същото на месечни вноски, това не го превръща в периодично. Всяка уговорена погасителна вноска представлява част от цялото задължение, а не е отделно и самостоятелно задължение, за да се приеме, че са налице повтарящи се през определен период плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр.последно ЗЗД. Въпреки приетото от кредитора изпълнение на части, то давността за цялото вземане като неделимо такова, започва да тече с настъпването на падежа на кредита. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл. 116, б. „б” ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, като чл. 422, ал. 1 ГПК предвижда, че искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Ето защо е бил направен извод, че вземанията за главница се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, а не с три годишен такъв. Относно началния момент, от който започва да тече давностния срок, съдът е съобразил нормата на чл.430, ал.1 от ТЗ, съгласно която с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок и от този момент започва да тече давността по чл.114 ЗЗД. В конкретния казус, предвид спецификата на договора за кредит – бизнес револвираща линия, изискуемостта на вземанията за главница по него е настъпила на 03.06.2018 г./ падеж на кредита/ и от този момент е започнала да тече общата пет годишна давност, която не е изтекла към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Възражението за давност по отношение лихвата за забава в размер на 2 072,34 лв. за периода 25.03.2016г.-03.08.2017г. е било счетено за неоснователно, тъй като лихвата за забава се претендира за период 3 години преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение - 08.04.2019 г. По отношение на претендираната възнаградителна лихва за периода от 21.07.2008 г. до 25.03.2016 г., съдът е приел, че приложима е петгодишната давност и възражението за давност е частично основателно за сумата в размер на 2535,58 лв., представляваща вземанията от 21.07.2008 г. до 08.04.2014 г., а непогасената по давност възнаградителна лихва е в размер на 1473,07 лв. / СГС е приел по-малък размер 1148,94 лв./ - вземанията, считано от 08.04.2015 г. до 25.03.2016 г. Предвид обстоятелството, че не може да се влошава положението на въззивника, то решението на СРС е било потвърдено и в тази част. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката формулира следните правни въпроси: 1/ Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит?; 2/ Въпросите относно нищожност на договорни клаузи поради тяхната неравноправност се свеждат до два: Следва ли да се счита по отношение на търговеца-кредитополучател за ясна и разбираема и оттам за непротиворечаща на добрите нрави клауза, която е от естество да се прояви като неравноправна едва при изпълнението на договора?; Може ли търговецът-кредитополучател да поиска обявяване на такава клауза за нищожна поради противоречаща на добрите нрави? По първи въпрос се твърди противоречие с решение № 130/15.04.2020 г. по т.д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т.о, а по втората група въпроси – противоречие с решение № 294/27.03.2019 г. по т.д. № 1599/2017 г. на ВКС, II т.o.,т.е навежда се допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият въпрос попада в обхвата на произнасяне на въззивната инстанция и същият е обосновал извода за дължимост на възнаградителната лихва за част от процесния период предвид прилагане на пет годишна давност към тези вземания. За проверка съответствието на обжалваното решение в частта по иска за сумата от 1148,94 лв. договорна възнаградителна лихва за периода 21.07.2008 г. - 25.03.2016г. с цитиранта практика на ВКС по т.д. № 1829/2018 г. на ВКС, I т.о. следва да се допусне касационно обжалване, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Втората група въпроси не отговаря на общото основание за селекция на касационната жалба. В процесния случай страните са търговци, поради което и обуславящите крайното правно разрешение доводи на СГС са относно дължимата от търговеца грижа, която следва да положи при водене на работите си и че тя е силно завишена в сравнение с грижата на потребителя-физическо лице. Посоченото решение № 294/27.03.2019 г. по т.д. № 1599/2017 г. на ВКС, II т.o. също се явява неотносимо към спора, доколкото при него се разглеждат клаузи по договор, сключен между търговец и потребител. Не е налице и соченото от касаторката допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предвид въвеждането му без обосноваване защо счита, че втората група въпроси имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Освен това съдебна практика е създадена и въззивният съд се е позовал на нея – решение № 135/19.11.2020г. по т.д. №1066/2019г. на ВКС, II т.о. Тъй като касаторката се представлява от особен представител, назначен на осн. чл.47, ал.6 ГПК, заплащането на държавната такса по касационната жалба ще се определи с окончателния акт по спора. Следва да се задължи ответникът по касационната жалба /ищец по иска/ да внесе по сметка на ВКС дължимото възнаграждение за настоящата инстанция за особения представител в размер на 580лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд