Определение № 283 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 225/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Х. Т. Р. срещу решение № 11904 от 24.08.2020г., постановено по в. гр. дело № 4462/2019г. на Софийски апелативен съд (САС), ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 179/06.06.2019г. по гр.д. № 619/2018г. на Врачански окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу КПКОНПИ иск с правно основание чл. 2а ЗОДОВ за заплащане на сумата 26 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от действия на служители на КПКОНПИ, изразяващи се в непроизнасяне по молба на ищеца за снабдяване с административна преписка, образувана по негов сигнал от 03.02.2012г. срещу Кмета на [населено място]. Касаторът - ответник счита, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявеният иск да бъде уважен изцяло. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Когато въззивният съд прецени, че дадена правна квалификация е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответните доказателства за правнорелевантните факти?“ и 2. „Длъжен ли е въззивният съд, след произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички наведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи собствени мотиви по тях?“. По първия въпрос навежда противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК, по втория въпрос – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о. и решение № 114/13.12.2018г. по гр.д. № 4861/2017г. на ІІІ г.о., а по двата въпроса – противоречие и с решение № 59/14.04.2015г. по гр.д. № 4190/2014г. на ІV г.о.. Касаторът поставя и трети въпрос в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, а именно: „Сигналоподателят разполага ли с правна възможност да получава от административния орган информация, която лично го засяга от административната преписка, образувана по негов сигнал?“, по който счита, че няма съдебна практика и разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба - КПКОНПИ подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира съдебно-деловодните разноски пред ВКС, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 2а ЗОДОВ с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предмет на касационното обжалване е иск с правно основание чл. 2а ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000 лв.. Във връзка с погрешната правна квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд по чл. 49 ЗЗД, вместо по чл. 2а ЗОДОВ, САС е изтъкнал, че тя не води до неправилност на първоинстанционното решение, тъй като окръжният съд е събрал всички относими доказателства и е дал указания и се е произнесъл по правнорелевантните факти, въведени в исковата молба. Въззивният съд в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, съобразно изложените в исковата молба обстоятелства, е приел, че соченото противоправно поведение на служители на ответната комисия се изразява в постановен отказ от тяхна страна да бъде предоставена на ищеца административната преписка, образувана по негов сигнал от 03.02.2012г. в хипотезата на чл. 23 ЗПУКИ (отм.) срещу Кмета на [населено място]. Преследваната цел за ищеца е била да установи кое е лицето, което го е квалифицирало като „луд общественик“, термин използван в показаното по БТВ на 17.07.2013г. тефтерче на Ф. З., бивш председател на КПУКИ, за подателя на горепосочения сигнал срещу Кмета на [община]. Въпреки, че в тефтерчето и телевизионното предаване не е било посочено конкретно име, тъй като именно ищецът е подал сигнала от 03.02.2012г. срещу Кмета на [населено място], е несъмнено, че се касае за Х. Р.. За това са се досетили хората, които го познават, а квалификацията „луд общественик“ е обидила и накърнила личното ищцово достойнство. Затова Р. е поискал от ответната комисия съдействие чрез молбата за предоставяне на препис от административната преписка по сигнала му срещу горепосочения кмет, за да узнае кой го е нарекъл с тази обидна терминология. Отказът от служител на ответната комисия, който ищецът счита за противоправен, го е разочаровал и освен това го е поставил в невъзможност да съди автора на обидата за нанесените му неимуществени вреди. САС е приел за безспорен между страните по делото факта, че в тефтерчето на Ф. З., копие от което е показано по БТВ, се съдържа процесния запис: „Кмета на Козлодуй е приключен, имало е сигнал на 03.02.2012г. от луд общественик и отговор от полицията“. Намерил е за установено от приетите в процеса доказателства, че ответникът, чрез свой служител, е отказал на ищеца достъп до административната преписка по сигнала му от 03.02.2012г., поради това, че сигналоподателят не притежава качеството на страна в административното производство съгласно чл. 15 АПК и ЗПУКИ, и според трайната и непротиворечива практика на ВАС, както и не разполага с правната възможност по чл. 34, ал.1 АПК да преглежда документи по преписката и да получава копия от тях. Ищецът е получил отговор в горепосочения смисъл на 24.04.2017г., след което е подал повторно искане от 27.04.2017г., на което е получил отново отказ от КПУКИ с идентични мотиви. Решаващият съд е счел този отказ за правомерен. Посочил е, че според трайната и безпротиворечива практика на ВАС (определение № 3333/20.03.2017г. по адм.д.№2100/2017г. на ВАС, 5 чл. състав), която е споделил, със сигнализирането на съответния орган за упражняване на контролните му правомощия се изчерпва процесуалната роля на подателя на сигнала, поради което сигналоподателят няма качеството на участник в административното производство. Той няма и право на достъп до административната преписка по аргумент от чл. 34, ал.1 АПК. САС е заключил, че доколкото ищецът не е целял достъп до обществена информация, достъп до документите в преписката имат само страните в административното производство или заинтересованите лица, т.е. тези, които имат личен и пряк интерес от изхода на процедурата. По делото нито се твърди, нито е доказано, ищецът с подаването на сигнала да е искал удовлетворяване на собствено право или законен интерес, при което няма качеството и на заинтересована страна. Освен, че е приел отсъствие на противоправно поведение от служители на ответника, въззивният съд е споделил решаващите изводи на първоинстанционния съд за липсата и на другите елементи от фактическия състав на квалифицирания деликт по чл. 2а ЗОДОВ: претърпяни неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между твърдяното противоправно поведение при или по повод изпълнение на възложената работа по прилагането на ЗПКОНПИ и вредите. Посочил е, че предположението на ищеца, че именно в образуваната по негов сигнал преписка, ще намери информация за лицето, нарекло го „луд общественик“ е нелогично, а и не е доказано този израз, без инициали, да е относим именно към ищцовата личност. Поради неосъществяване на нито един от елементите на горепосочения фактически състав на процесния деликт, предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретния спор и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Първият и вторият въпроси на касатора осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване, но спрямо тях не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По първия правен въпрос въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителните разрешения в т.2 ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, възпроизведени в цитираното от касатора решение № 59/14.04.2015г. по гр.д. № 4190/2014г. на ІV г.о.. Според тях когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна и поради това на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. По настоящото дело САС е приложил правилната правна квалификация на предявения иск (чл. 2а ЗОДОВ), различна от дадената от първоинстанционния съд, но доколкото по всички наведени от ищеца факти и обстоятелства в исковата молба са събрани относимите доказателства и първоинстанционният съд е дал всички дължими указания до страните по чл. 146 ГПК досежно същите, произнасяйки се по всички тях, САС не е дължал даване на нови или допълнителни указания по чл. 146 ГПК. Всички правнорелевантни факти, включени в предмета на спора по чл. 2а ЗОДОВ, са обсъдени от първоинстанционния съд въз основа на приетите доказателства, при указване на носената доказателствена тежест и необходимостта от попълване на делото с доказателства досежно останалите недоказани факти, поради което подвеждането им под правилната материалноправна норма относно правното основание на предявения иск, е единственото дължимо поведение от въззивния съд. По втория правен въпрос е налична задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС) и безпротиворечиви решения по чл. 290 ГПК ( № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др.), според които въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Атакуваното решение е изцяло съобразено с нея. То съдържа собствени фактически и правни мотиви на въззивната инстанция, както и подробно обсъждане на всички оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба. Третият поставен от касатора въпрос не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като няма обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор. Въззивният съд е приел за неосъществен целия фактически състав на деликта по чл. 2а ЗОДОД, на всички негови кумулативно изискуеми елементи. Поради това дори и сигналоподателят да разполагаше с правна възможност за получаване на информация от възбудена по негов сигнал административна преписка пред ответната комисия и отказът да му бъде предоставена да съставляваше противоправно поведение, това обстоятелство не би било достатъчно за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2а ЗОДОВ. За последната е необходимо осъществяване на всички останали елементи от фактическия състав на квалифицирания деликт, които ищецът носи тежестта да докаже, но въпреки дадените указания по чл. 146 ГПК, спрямо тях не е провел успешно пълно и главно доказване. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника, сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 25а, ал.1 Наредбата за заплащане на правната помощ. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,