Решение № 331 от 30.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 237/2009 г.

Производството е по чл.274, ал.1, т.1 и ал.2, предл.първо във връзка с чл.286, ал.1, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. М. М. и М. Й. М., и двамата от гр. Р., срещу разпореждането от 14.03.2009 год. на К. окръжен съд, с което е върната касационната жалба вх. № 363 от 02.02.2009 год. срещу въззивното решение от 22.12.2008 год. по гр.дело № 475/2008 год. поради това, че обжалваемият интерес е под визираната в чл.280, ал.2 ГПК сума. Поддържа се, че незаконосъобразно въззивният съд е определил обжалваемия интерес в размер на 949 лева, а не в размер на 1 265 лева, без да е изслушал допълнителна или повторна експертиза. Ответникът по частната жалба С. И. Р. от гр. Р. е на становище, че оплакванията в нея са неоснователни. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.намира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: С въззивното решение окръжният съд е отменил решението на първата инстанция в частта, с която е бил отхвърлен иска по чл.72, ал.1 ЗС срещу касаторите до размера на сумата 949 лева, както и в частта, с която е отхвърлено искането за признаване право на задържане върху имота до заплащане на същата сума и вместо него постановил друго, с което осъдил ответниците/сега касатори/ да заплатят сумата 949 лева, представляваща стойността на извършено подобрение в имота и признал правото на задържане в полза на С. И. Р. по отношение на имота до заплащане на присъдената с това решение сума. В останалата част – за разликата над 949 лева до пълния размер на претенцията по чл.72, ал.1 ЗС – 1 265 лева, първоинстанционното решение е оставено в сила. Срещу въззивното решение в частта, с която е била уважена претенцията по чл.72, ал.1 ЗС и е признато право на задържане до размера на присъдените подобрения, е подадена касационна жалба, в която се поддържа, че е неправилно, тъй като била изтекла погасителната давност; незаконен строеж не представлявал подобрение и въззивният съд с решението си коригирал прието в първоинстанционното производство заключение на вещо лице. С разпореждане от 04.02.2009 год. касационната жалба е била оставена без движение, като на жалбоподателите е даден едноседмичен срок да я приведат в съответствие с изискванията на чл.280, ал.2 ГПК, като посочат какъв е обжалваемият интерес и внесат дължимата държавна такса за допускане на касационно обжалване. С молба вх. № 645 от 18.02.2009 год. жалбоподателите заявяват, че обжалваемия интерес е сумата, посочена в приетото от първоинстанционния съд заключение на вещото лице, а именно 1 265 лева. Обжалваното разпореждане е законосъобразно. Съгласно чл.280, ал.2 ГПК законодателно са изключени от касационно обжалване решенията на въззивните съдилища с обжалваем интерес до 1 000 лева. В случая, искът за парично вземане, каквато е претенцията по чл.72, ал.1 ЗС, е била уважена срещу двамата жалбоподатели общо за сумата 949 лева, като за разликата до пълния претендиран размер от 1 265 лева, решението на първата инстанция е оставено в сила. С оглед на това, въззивният съд правилно е приел, че обжалваемият интерес по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК е 949 лева, а не 1 265 лева, каквато сума визират жалбоподателите с молбата си от 18.02.2009 год. За разликата над уважения размер от 949 лева до пълния претендиран размер от 1 265 лева искът по чл.72, ал.1 ЗС е отхвърлен с влязло в сила решение, поради което обжалваемият интерес на касаторите, които атакуват въззивното решение не може да надхвърля сумата 949 лева, която е под установения в чл.280, ал.2 ГПК размер. Ето защо, касационният контрол върху въззивното решение е изключен по силата на изричното разпореждане на процесуалния закон. В обобщение, обжалваното разпореждане е законосъобразно постановен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.