Определение № 156 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2965/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Е. С. срещу въззивно решение № 178/10.07.2020 г., постановено по в. гр. д. № 196/2020 г. на Окръжен съд - Враца, с което е потвърдено решение № 341/29.06.2017 г. по гр. д. № 546/2017 г. на Районен съд - Враца, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 8, ал. 1 ЗАЗ, че С. Е. С. дължи на Ц. М. Г. сумата от 12 889,36 лв. главница, дължима по: договор за аренда на земеделска земя от 26.06.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 2182 от 26.06.2013 г. на нотариус П. Ц., № 583, с район на действие Районен съд - Враца, вписан в служба по вписванията дв. вх. рег. № 4650 от 27.06.2013 г., акт № 231, том 7, за стопанската 2015 -2016 г.; договор за аренда на земеделска земя от 26.06.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег. № 2183 от 26.06.2013 г. на нотариус П. Ц., № 583, с район на действие Районен съд - Враца, вписан в служба по вписванията дв. вх. рег. № 4651 от 27.06.2013 г., акт № 232, том 7, за стопанските години: 2013-2014 г., 2014-2015 г. и 2015-2016 г.; договор за аренда на земеделска земя от 26.06.2013 г., с нотариална заверка на подписите, рег. № 2184 от 26.06.2013 г. на нотариус П. Ц., № 583, с район на действие Районен съд - Враца, вписан в служба по вписванията дв. вх. рег. № 4652 от 27.06.2013 г., акт № 233, том 7, за стопанските години: 2013-2014 г., 2014-2015 г. и 2015-2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.02.2017 г. до погасяване на вземането и са присъдени съдебни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Ц. М. Г. в писмен отговор, подаден чрез адв. Ц. С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд е приел е, че за исковия период от време, арендаторът не е изпълнил задължението си за превеждане на арендните вноски в полза на арендодателя. За да обоснове наличието на извършени плащания по отделните договори във връзка с твърдяното от ищеца неизпълнение, ответникът се позовава на представени от него три броя разходни касови ордери, които са били предмет на допусната, назначена и приета ССЕ. Според констатациите в нея, РКО № 58/05.10.2015 г. и РКО № 59/8.10.2015 г. са съставени от земеделския производител С. Е. С. за изплащане на аренда на Ц. М. Г. по договор от 26.06.2013 г., като според основанието за съставянето им плащанията са за стопанската 2015-2016 г.; РКО № 60/14.10.2015 г. е бил съставен на името на И. Х. В., в полза на Ц. М. Г., за изплащане частично на аренда по договор от 26.06.2013 г. за стопанската 2015-2016 г., по който са констатирани неточности и пропуски като ордер съставен в полза на ищеца, като както на този ордер, така и в останалите два липсват подписи на последния. Въпреки, че въпросните ордери са отразени формално счетоводно в счетоводните документи, водени от земеделския производител, те са били отразени в хронологичния регистър, какъвто ответникът е длъжен да води в съответствие с чл. 2 от Закона за счетоводството едва през м. декември 2015 г., което представлява нарушение на един от основните принципи на счетоводна отчетност, а именно хронологичния ред при отразяване на счетоводните операции. При тези констатации, съдът е приел, че те не могат да се ценят и въз основа на тях да се приеме, че в полза на ищеца е извършено надлежно плащане на аренда за посочената в тях стопанска година в рамките на сумите отразени в тях, още повече, че те са отразени в хронологичния регистър много след датите посочени за съставянето им, което навежда на извод, че са издадени само за да се удостовери с тях твърдяното плащане. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че по своята същност тези разходни касови ордери, неносещи подписа на ищеца и съставени от ответника, представляват частни свидетелстващи документи, които се ползват с материална доказателствена сила, единствено и само ако удостоверяват неизгодни за издателя си факти. В случая обаче, те удостоверяват изгодни за ответника факти, а именно извършени плащания в полза на ищеца, при което не се ползват с материална доказателствена сила. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба, съдът е изложил, че към момента на приключване на производството с влязъл в сила на 24.06.2019 г. съдебен акт по т. д. № 100/2017 г. са отхвърлени като неоснователни предявените от С. Е. С. обективно съединени установителни искове за признаване за установено по отношение на Ц. М. Г., че не съществува правоотношение между страните по сключените три арендни договора, поради разваляне на договорите, поради неизпълнение от страна на арендодателя на задължението му да предаде на арендатора арендуваните земеделски земи. По делото е приложено и т. д. № 13/2018 г. на Окръжен съд - Враца, по което С. Е. С. е предявил иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, послужило му като основание да иска спиране на производството по настоящото дело, което е дало основание на ВКС да обезсили решението на Окръжен съд - Враца. Делото е прекратено поради неизпълнени от указания за отстраняване нередовности на исковата молба. При повторното гледане на делото С. Е. С. е входирал в Окръжен съд - Враца идентична искова молба /с тази по т. д. № 13/2018 г./, и отново е поискал спиране производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. При тези данни, въззивният съд е приел искането за неоснователно, представляващо злоупотреба с процесуални права и направено единствено с цел шиканиране и протакане процеса и не е спрял производството по делото. При произнасянето си съдът е взел предвид, че с отговора на исковата молба С. Е. С. поддържа изпълнение по договорите за аренда, и е искал събиране на доказателства в тази насока, а изпълнение се дължи само по действителни договори, както и, че с депозираната искова молба за обявяване нищожността на договорите за аренда на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, С. Е. С. не сочи конкретните пороци на договорите. Въззиното решение е валидно и допустимо. Не е налице поддържаната от касатора вероятна недопустимост, тъй като съдът се е мотивирал, че с отговора на исковата молба С. Е. С. поддържа изпълнение по договорите за аренда, и е искал събиране на доказателства в тази насока, както и, че молбата за спиране е свързана с шиканиране на процеса и злоупотреба с процесуални права. В подкрепа на направения от въззивния съд извод за шиканиране на процеса са и данните по т. д. № 13/2018 г. по описа на Окръжен съд - Враца, образувано по идентична искова молба /с тази по вх. № 3716/11.06.2020 г./ и послужило отново като основание за искане за спиране на същото основание, производството по което дело е било прекратено поради неотстранени недостатъци на исковата молба. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните два въпроси: 1. „Редовността на записваният в счетоводните книги на търговеца може ли да бъде установяван чрез свидетелски показания?“, за който твърди, че е решен в противоречие с приетото в решение № 7/22.02.2011 г. по т. д. № 264/2010 г. на ВКС, I т. о. и 2. „Счетоводните книги на търговеца могат ли да служат като доказателство и ползват ли се те със задължителна материална доказателствена сила?“, за който твърди, че е решен в противоречие с приетото в решение № 185/30.10.2013 г. по т. д. № 813/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 57/29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 187/24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г. на ВКС, II т. о. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Въпросите не отговаря на общото основание за допускане на касационното обжалване, доколкото, въззивният съд не се е произнасял дали редовността на записваният в счетоводните книги на търговеца може да бъде установявана чрез свидетелски показания и дали счетоводните книги на търговеца се ползват със задължителна материална доказателствена сила. За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че от представените три броя РКО не се установява твърдяното от земеделския производител изпълнение на задължението му по договорите за аренда. Посочил е, че същите съдържат неточности и не могат да се ценят, още повече, че съгласно допуснатата ССЕ, те са отразени в хронологичния регистър много след датите посочени за съставянето им, което навежда на извод, че са издадени само за да се удостовери с тях твърдяното плащане. Отделно от това, съдът е изложил, че възражението, че в случая по отношение на документалното счетоводно отразяване следва да намерят приложение относими разпоредби на ТЗ е неоснователно. Резонно и в съответствие с констатациите по изслушаната ССЕ, районният съд е приел, че по отношение на отразяването на съответните счетоводни операции, относими към дейността на ответника в качеството му на земеделски производител следва да намерят приложение на общо основание разпоредбите на Закона за счетоводството. Предвид липсата на общо основание не следва да се обсъжда заявеното от касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.