Определение № 3070 от 31.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1513/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от пълномощника на „Бояна“ ООД, с ЕИК: 11855585, [населено място], срещу определение № 353 от 18.06.2025 г. по в. ч. т. д. № 246/2025 г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение № 67 от 12.05.2025 г. по т. д. № 7/2025 г. на Силистренски окръжен съд, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК производството по делото е прекратено, поради неизпълнение на задължението му за представяне пред съда на доказателства за плащане на държавна такса в размер на 1000,04 лева в указания му от съда едноседмичен срок. В частната касационна жалба се навеждат оплаквания за неправилност, поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, и незаконосъобразност на обжалваното определение. Поддържа се становище, че ищецът е заплатил посочената от съда държавна такса в размер на 1 000.40 лв. още на 11.04.2025 г., когато е получил разпореждането от 03.04.2025 г. за оставяне на исковата молба без движение, но не е представил изрично писмено доказателства за това, както и не е представил повторно пълномощно, тъй като такова е представено с исковата молба. Частният жалбоподател твърди, че обстоятелството, че един документ по делото е подаден на хартиен носител, не означава, че другите изявления на страната не могат да бъдат в електронна форма, като намира за безспорно, че исковата молба е подадена на хартиен носител, но заплащането на държавната таксата е направено след указанията на съда и представлява самостоятелно действие в електронна форма, което е видимо за съда в Единната информационна система на съдилищата (ЕИСС). Черпейки аргументи от разпоредбата на чл. 7 от ГПК, счита, че първостепенният съд сам е могъл да констатира редовността на извършеното процесуално действие от страната и моли за отмяна на обжалваното въззивно определение и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд и връщане на делото в първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване се обосновава с предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси, а именно: 1. Длъжен ли е въззивният съд, когато формираните от него изводи по спорното материално право съвпадат с изводите на първоинстанционния съд, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон, да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния съдебен акт? и 2. Длъжен ли е ищецът да представи документ за извършено плащане, след като направеното такова е видимо за съда в ЕИСС? Допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обоснован по първия от така поставените въпроси, е аргументиран с твърдяно от частния жалбоподател произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдяно по втория от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, е обосновано със значението на този въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед настъпилите промени в обществените условия и законодателните разрешение, предизвикани от въвеждането на ЕИСС. Частният жалбоподател се позовава и на самостоятелния селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, сочен с оглед твърдяната липса на самостоятелни фактически и правни изводи на въззивния съд и вместо това – преповтаряне на мотивите на първата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, след като обсъди доводите в жалбата и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. първо ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е приел за установена следната фактическа обстановка: производството по делото е образувано по искова молба на „Бояна“ ООД срещу Б. Берун Ф. за заплащане на сумата от 25 010 лв. (частичен иск от 28 000 лв.), представляваща претърпени вреди от увреждането на имущество (товарен автомобил), собственост на дружеството, настъпило в резултат на ПТП, предизвикано по вина на ответника; с разпореждане от 03.04.2025 г. исковата молба е оставена без движение, като на ищеца са дадени указания за отстраняване на констатирани нередовности, а именно: за заплащане на държавна такса и приподписване на исковата молба от адв. А. или представяне на пълномощно в негова полза; съобщението с приложен препис от разпореждането с дадените указания е получено на 11.04.2025 г. и до постановяване на първоинстанционното определение указанията на съда не са изпълнени; доказателства за платена държавна такса в размер на 1 000.40 лв. не са представени и пред въззивната инстанция. При тези данни решаващият съдебен състав е посочил, че представянето на документ за внесена държавна такса, когато такава се дължи, както и пълномощно, когато молбата се подава от пълномощник, е предвидено изрично в чл. 128, т. 1 и т. 2 ГПК като изискване за редовност на исковата молба; ако не е придружена с тези документи, исковата молба е нередовна и подлежи на поправяне по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, а неизпълнението на указанията на съда по чл. 129, ал. 2 ГПК е основание по чл. 129, ал. 3 ГПК за връщане на исковата молба, освен ако ищецът не бъде освободен от заплащане на таксата по предвидения за това процесуален ред. Приел е представеното на л. 5 от първоинстанционното дело, като приложение към исковата молба, пълномощно в заверен за вярност с оригинала препис за надлежно учредяващо представителна власт по отношение на подписалия исковата молба адвокат, но е намерил за неоснователен довода на частния жалбоподател, че не е бил длъжен да представи документ за внесена държавна такса, доколкото тя била заплатена по електронен път. Посочил е, че съгласно чл. 102е ГПК всички процесуални действия на страните може да се извършват в електронна форма, освен ако поради естеството им това е невъзможно или по силата на закон е предвидено извършването им по друг начин; според чл. 102ж, ал. 2 ГПК електронните изявления до съда се подписват с квалифициран електронен подпис, когато законът предвижда писмена форма за извършването им и наличие на подпис, а съгласно разпоредбата на чл. 102з, ал. 2 ГПК документ за внесени държавни такси и разноски по сметка на съда не се представя, ако са заплатени по електронен път в процеса на подаването на изявлението и в информационната система, използвана от съда, е получено електронно уведомление за плащането. Въззивната инстанция се е мотивирала, че уредените в последната разпоредба предпоставки за отпадане задължението на страната за представяне на доказателство за внесената от нея държавна такса, следва да са налице кумулативно, докато в случая дружеството е подало исковата молба по пощата на хартиен носител, поради което същата не представлява електронно изявление по смисъла на посочените разпоредби от ГПК. Липсват и данни за постъпване на електронно уведомление за плащането в информационната система на съда, а такива не са представени и с частната жалба, поради което разпоредба на чл. 102з, ал. 2 ГПК е неприложима. При тези данни съставът на Варненския апелативен съд е формирал краен извод, че даденото указание по отношение задължението за представянето на документ за заплатена държавна такса е законосъобразно, а неизпълнението му води до връщане на исковата молба и прекратяване на производството, поради което е потвърдил обжалваното пред него прекратително определение на първоинстанционния съд. По искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение настоящият състав намира следното: Не е налице „очевидна неправилност“ на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. При така направените разяснения в настоящия случай следва да се посочи, че първият въпрос е правен, но не се явява обуславящ за изхода по конкретния спор, тъй като въззивният съд изложил е кои са фактите и обстоятелствата, които намира за установени, и действайки при условията на пълен въззив, е обосновал кои са твърденията на страната, защо същите са неоснователни и поради какви мотиви споделя извода на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките на чл. 129, ал. 3 ГПК за прекратяване на производството. Следователно отговорът на този въпрос не би довел до друг резултат по конкретния спор. Вторият въпрос, е включен в предмета на спора и е обусловил е решаващата правна воля на въззивния съд, като според настоящия състав по отношение на него е осъществена и допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът му пряко следва от разпоредбата на чл. 102з, ал. 2 ГПК, съгласно която документ за внесени държавни такси и разноски по сметка на съда не се представя, ако са заплатени по електронен път в процеса на подаването на изявлението и в информационната система, използвана от съда, е получено електронно уведомление за плащането. Видно от съдържанието на тази разпоредба, като техническа последица от изпълнение на фактическия състав на нормата в нея/ плащането по електронен път в процеса на подаване на изявлението/ следва, че за заплатената за съответното процесуално действие на страната в електронна форма държавна такса в информационната система, използвана от съда, е получаването на електронно уведомление за извършеното плащане. Само в последния случай, като последица от надлежно извършеното по електронен път плащане, за страната отпада задължението за представяне в съда на платежен документ за внесената държавна такса по чл. 128, т. 2 ГПК. При този отговор на обусловилия решаващата правна воля на въззивния съд процесуалноправен въпрос, настоящият състав счита, че въззивното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. По делото липсват данни за постъпване на електронно уведомление за извършеното плащане на дължимата за производството държавна такса в информационната система на съда. Наличието на такова уведомление страната нито твърди, нито представя доказателства за съществуването му в резултат на успешно завършил в ЕПЕП процес по извършване на процесуално действие в електронна форма, за което да е дължима указаната му с разпореждането от 03.04.2025 г. държавна такса в размер на 1 000.40 лв. Данни за извършено от страната процесуално действие в електронна форма, с което чрез използване на съответно изградените в ЕПЕП функционалности да е заплатена дължимата за производството държавна такса, не се съдържат и в електронната папка на т. д. № 7/2025 г. по описа на Силистренски окръжен съд. При това положение производството по делото правилно е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, поради неизпълнение в едноседмичен срок на задължението на страната да представи доказателства за платена държавна такса. Представянето на платежен документ за внесена държавна такса към ЧЖ от 15.05.2025 г. не санира липсата на изпълнение на това задължение в едноседмичния срок, указан от съда. Съобщението за последното е било връчено на процесуалния представител на „БОЯНА“ООД –Силистра още на 11.04.2025 г. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение