Определение № 312 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1048/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. И. Р., като майка и законен представител на детето К. Г. Н., действаща чрез адв. Е. Н., срещу въззивно решение № 160/15.10.2019 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 392/2019 г. в частта, с която исковете на жалбоподателя против П. А. Е., на осн. чл. 45 ЗЗД и Детска градина „Пролет”, [населено място], на осн. чл. 49 ЗЗД, за солидарното им осъждане да заплатят обезщетение за причинени неимуществени вреди от физическо увреждане на 05.09.2017 г., са отхвърлени за разликата над 5 000 лв. до претендирания размер от 26 000 лв., както и компенсаторно обезщетение, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в размер на законната лихва върху отхвърлената част от главницата, считано от 05.09.2017 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност. Иска отмяна на въззивния съдебен акт в обжалваната част и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което исковете бъдат изцяло уважени. Моли за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата. Насрещната страна Детска градина „Пролет”, [населено място], представлявана от директора М. И., чрез адвокат К. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, като подадена след срока по чл. 283 ГПК, евентуално, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. П. А. Е. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Касаторът е получил препис от въззивното решение и съобщение с указания за сроковете и реда за обжалване, чрез връчване на адв. Н., на 18.11.2019 г. Касационната жалба е депозирана в Апелативен съд Пловдив на 25.11.2019 г., което е в рамките на законовия едномесечен срок. Без значение е дали страната вероятно е узнала за решението по-рано, при поискан и получен изпълнителен лист, защото законът определя началото на течене на срока по чл. 283 ГПК от връчването му на страната, а няма нито твърдения, нито доказателства, че това е станало по друг начин и по-рано от установената по надлежен ред дата. Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния съд, осъдил солидарно Детска градина „Пролет”, [населено място], на осн. чл. 49 ЗЗД и П. А. Е., на осн. чл. 45 ЗЗД, да заплатят на К. Г. Н., чрез неговата майка и законен представител Г. И. Р., обезщетение в размер на 5 000 лв. за причинени неимуществени вреди от деликт – физическо увреждане, причинено му на 05.09.2017 г., ведно с обезщетение в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 05.09.2017 г. до окончателното издължаване. Отхвърлил претенциите за разликата над 5 000 лв. до пълния предявен размери от 26 000 лв. и компенсаторната лихва, считано от деликта върху отхвърлената част от главницата. За да постанови този резултат, съдът установил, че на 04.09.2017 г. детето К., тогава на възраст 2 години и 4 месеца, е бил записан в Детска градина „Пролет”, [населено място]. На втория ден от посещението му - 05.09.2017 г., взимайки го от градината, дядо му констатирал физически наранявания в областта на лицето – на дясната буза две кръгли синкави кръвонасядания с диаметър 2х2 и 3х0,6, травматичен оток и петнисто синкаво кръвонасядане на лявата буза и лявата подочна област, оток на лявата ушна мида и кръвонасядане на лявата задушна област. Съдът приел, че травмите са причинени в детската градина, преди обед на 05.09.2017 г., като при застъпване на учителя втора смяна те вече са били налични. Учителката П. А. Е. - на работа първа смяна, дала обяснения на колежката си, че детето било целувано, хапано и смукано от по-голямо дете, с когото играели заедно, като същия ден, до обяд, децата са гледани в сборна група. Съдът установил, при съвкупен анализ на гласни доказателства и заключение на съдебномедицинска експертиза, че травматичните увреждания в лявата лицева част са в резултат на действие на твърди тъпи предмети и всички те не е възможно да са причинени от падане на детето, както и от друго по-голямо дете и конкретно на възраст 5- 6 години - предвид силата и ширината на удара; те биха могли да се причинени от удар по бузата и издърпване на ухото от ръка на възрастен. Травмите в дясната лицева част са от захапвания и засмуквания и биха могли да са причинени от друго дете. Съдът намерил, че учителят Е., която е задължена да се грижи за децата по време на смяната си, отговаря за така установените увреждания, без значение дали сама тя е причинила част от тях или други лица. Отговорността на детската градина е ангажирана в качеството на възложител на работата Съдът, също така, установил че детето е изпитвало болки и страдания за период от 10 - 12 дни, които след втората седмица са отшумели напълно. В психологически аспект е било в състояние на остра стресова реакция – плач, страх, безпокойство, нарушен сън, също до около две седмици, след което, до около половин година, негативни асоциации (плач и тревожност) от преживяната травма са се проявявали само при определени ситуации – при споменаване на детска градина, при преминаване покрай такава, при срещи с жени с визуална прилика с учителката Е.. След това, и понастоящем, детето не помни травмиращото събитие, няма лоши асоциации към детска градина, съответно към учителите в нея, напротив – заявява че му харесва и иска да посещава градина, както и че не е ходил в друго детско заведение. Няма трайни и необратими увреди в психичното му здраве. Намира се в състояние на еквивалент на психично здраве – контактен, емоционален, адекватен на обстановката, в която се намира, с положителна нагласа и непринудено поведение и с добри комуникативни и социални умения. Съдът е намерил, че не е установена причинноследствена връзка между увреждането и определени невротични прояви в поведението на детето към настоящия момент (лакомия за сладки неща, нощно напикаване, страх от тъмното, нетърпеливост, тахикардия, зачервяване и изпотяване). Въззивният съд намерил, че обезщетение в размер на 5 000 лв. се явява справедливо по см. чл. 52 ЗЗД в случая. Посочил е изрично и от кои обстоятелства се е ръководил: ниската възраст, в която детето е било към момента на травмата; мястото и начина, по който тя е причинена; конкретните физически и психически увреждания, продължителността на страданията и окончателното им отшумяване. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следните правни въпроси: „Кои са обективно съществуващите в казуса на касатора обстоятелства, определящи размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл. 52 ЗЗД и обществения критерий за справедливост и задължен ли е въззивният съд да обсъди конкретно как те се отнасят към размера на обезщетението”. Поддържа противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. относно указанието да се обсъдят и оценят редица други обстоятелства, въз основа на които съдът да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, а също и с решение № 202 /24.06.2015 г. на IV г.о. за задължението да се прецени всяко от обстоятелствата, което е относимо към справедливия размер на обезщетението. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставените правни въпроси са от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с посочената съдебна практика (с уточнението, че точно кои конкретно по делото обстоятелства са относими, е отговор по същество, а не на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). Принципният отговор за обстоятелствата, които са от значение за определяне размера на обезщетението по правилата на чл. 52 ЗЗД, според посочената от касатора, а и съобразно многобройната, константна практика на ВКС, е: онези, установени по конкретния случай, имащи отношение към вида, продължителността и интензитета на търпените страдания, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, отражението върху здравето и обичайния начин на живот. Така е сторил и въззивният съд, който е взел предвид всички онези обективно установени, като съществуващи, обстоятелства във връзка с вида на увреждането, личността на пострадалия, конкретните чувства, вида и продължителността на болките и страданията. Сам касаторът не твърди, че съдът е включил обстоятелства, без отношение към пречката по чл. 52 ЗЗД, нито, че съдът е пропуснал да обсъди други, признати за осъществени по делото. Ако, според касатора, има и обстоятелства от значение за преценката по чл. 52 ЗЗД, но съдът не е признал, че те са осъществени или, че са в причнноследствена връзка с деликта, то това няма отношение към поставения правен въпрос. Само за пълнота, във връзка с развитите съображенията, че съдът дължи съобразяване със санкционния характер на иска/обезщетението и с вида на вината – обезщетението по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД има и санкционен характер, но целта му е обезщета на пострадалия и размерът на паричното обезщетение за всички видове вреди (имуществени и неимуществени) е именно овъзмездяване, съразмерно на увреждането, без да се допуска неоснователно обогатяване. Без значение в общата хипотеза на деликта, вкл. при преценката по чл. 52 ЗЗД, е вида на вината. В гражданското право това не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици, а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.), с оглед естеството на дейността и условията за извършването. Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени (напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия). Отговорността в гражданското право е обусловена от наличието на умисъл само в изрично уредени от законодателя случаи. Само тогава това се преценява, като умисълът в наказателното и гражданското право съвпадат напълно, но в гражданското право формите на умисъла (пряк и евентуален) са без значение. В съответствие с цитираното от касатора решение, а и трайно установената съдебна практика, въззивният съд, също така, е посочил кои обстоятелства е ценил, когато е определил конкретния размер на присъденото паричното обезщетение. Предвид постановения резултат и направеното искане, касаторът следва да заплати на насрещната страна Детска градина „Пролет”, [населено място], сторените в инстанцията съдебни разноски – 800 лв. заплатен адвокатски хонорар, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Мотивиран от горното, съдът