Определение № 579 от 29.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 1095/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. за приватизация и следприватизационен контрол – [населено място] срещу решение от 21.04.2010г. по гр.д.449/09г. на Софийски градски съд. Ответникът по касационната жалба- [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице условията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт. Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е поставил въпроса- „ извършеното от длъжника извънсъдебно признание за съществуването на вземането и заявяването на готовност за неговото заплащане след изтичане на погасителната давност представлява ли отказ от изтекла погасителна давност по смисъла на чл.113 ЗЗД.” Страната е поддържала, че посочения въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, тъй като с решение №2204/59г. на ВС, ІІ г.о. било прието че извършеното от длъжника признание на дълга и заявено съгласие за изплащането му след изтичане на погасителна давност представлява отказ от изтекла давност, а с решение №603/98г. на ВКС, V г.о. било прието обратното. Направен е извод, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касаторът е поставил правен въпрос, свързан с решаващия извод на въззивния съд, поради което следва да се приеме, че е налице общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Допускането до касационно обжалване на съдебния акт, обаче, предполага освен общото основание, да е налице и установеност на една от хипотезите визирани в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Страната се позовава на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.За да е налице това основание, следва да бъде посочено/ респ. приложено/ друго влязло в сила решение, освен обжалваното, с което поставеният правен въпрос да е разрешен по начин, противоположен на обоснования от въззивния съд, но само при установен фактически и правен идентитет на разгледаните въпроси в сравняваните съдебни актове.Касаторът е сравнявал решение на ВС и ВКС като е поддържал, че същите съдържат противоречиви правни изводи във връзка с приложението на чл.113 ЗЗД и разрешават по различен начин поставения въпрос. Този довод, обаче не съответства на поддържаното за противоречие между така посочените съдебни актове.Решение №2204/59 на ВС не обективира различни правни изводи във връзка с поставения въпрос от тези приети с решение №603/98г. на ВКС, Vг.о., нито е в противоречие с приетото от въззивния съд, с обжалваното решение. Този извод се налага от това, че решението на ВС третира различна фактическа обстановка, с която поставения от касатора въпрос не е бил разрешен, тъй като касае изпълнително производство и съгласие на длъжника срещу него да бъде реализирано изпълнение или не се третира въпроса относно действието на валидно направено в съдебното производство възражение за изтекла давност нито неговото значение за дължимостта на вземането. Разглежданият случай,освен това касае иск, предявен след изтичане на погасителната давност т.е. в хипотеза на настъпване на правни последици от изтичане на давността- при липса на съдебно осъществима претенция на кредитора. По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение