Определение № 4415 от 01.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3313/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Д. П. срещу определение № 460/02.05.2025 г. постановено по в.ч.гр.д. № 169/2025 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено определение № 655/05.11.2024 г. постановено по гр.д. № 915/2024 г. по описа на Районен съд – Свиленград, с което е прекратено производството по делото като недопустимо. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят твърди, че съдът не е коментирал изчерпателно всичките му възражения, което е „въпрос, който е в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280 ал.1.“. Освен това поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на определението. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно предпоставките за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: С обжалваното въззивно определение е потвърдено първостепенното определение, с което е прекратено производството по делото като недопустимо, поради ненадлежно сезиране на съда. За да постанови този резултат, съдът е приел, че Т. Д. П. е подал сигнал до Комисията за защита от дискриминация, в който твърди, че е осъществена дискриминация, основана на обществено положение, спрямо лицата М. Х. Д., Б. И. В. и техните деца. Въз основа на този сигнал е образувана преписка № 235/2022 г. по описа на Комисията за защита от дискриминация. В хода на производството пред Комисията последователно от състава за разглеждане на преписката са се отвели седем от деветте члена на Комисията за защита от дискриминация. Предвид обстоятелството, че е станало невъзможно да се сформира тричленен състав, който да разгледа преписката, с писмо от председателя на Комисията е върнат иницииращият документ на Т. П.. В това писмо му е указана алтернативната възможност да подаде иск по реда на чл. 71 от ЗЗДискр. пред съда. С писмо от 16.10.2024 г. Т. П. е отправил молба до Комисията преписката да бъде изпратена на Районен съд – Свиленград. Въз основа на тази преписка, след изпращането й в съда е образувано гр.д. № 915/2024 г. по описа на РС – Свиленград. Въззивният съд е посочил, че в глава четвърта от ЗЗДискр. са предвидени две самостоятелни производства за защита от дискриминация, едното в раздел I – пред Комисията за защита от дискриминация, а другото в раздел II – пред районния съд, уредени в различни раздели именно поради тяхното различно естество, разграничени от законодателя едно от друго, както с оглед различните органи, пред които се развиват, различните сезиращи ги актове и различните изисквания към тях, така и с оглед отделните разпоредби, уреждащи производствения ред, последици и контрол на решаващия акт. За неуредените въпроси относно производството пред Комисията се прилагат разпоредбите на АПК, докато за съдебното производство се прилага ГПК. Изложени са мотиви, че производството пред КЗД се образува по жалба на засегнатите лица, сигнал на физически и юридически лица, на държавни и общински органи, както и по инициатива на самата комисия, като жалбите и сигналите трябва да отговарят на изискванията на чл. 51 от ЗЗДискр. От друга страна, съдебното производство започва с искова молба, която следва да отговаря на предвидените в ГПК изисквания. Съгласно разпоредбата на чл. 71 ЗЗДискр. извън случаите по раздел I, всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд. Поради това съдът е приел, че не е възможно образувана пред Комисията преписка да продължи процесуално своето развитие в даден момент пред районния съд. Самата правна уредба на съдебното производство по ЗЗДискр. разделя двете производства и изрично посочва, че те започват при различни условия, като актовете, които сезират Комисията за защита от дискриминация, не могат да сезират районния съд. В закона не е предвидена възможност Комисията да сезира съда с иск по чл. 71 ЗЗДискр., нито да прехвърля на съда компетентността да разглежда образувани пред нея производства. Комисията няма качеството на процесуален субституент на подателя на сигнала до нея. В преписка № 235/2022 г. на КЗД не се открива искова молба отправена до Районен съд – Свиленград, която да бъде препратена на съда по компетентност, поради което в случая не е налице валидно сезиране на съда. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на П., че за него няма възможност да инициира съдебно производство поради изтекла давност, тъй като въпросът за давността е въпрос по същество, а не по допустимостта на исковата молба. Изложени са и допълнителни мотиви, че дори хипотетично да се приеме, че е възможно Комисията да пренасочи подаден до нея сигнал по реда на чл. 50, т. 3 ЗЗДискр., в конкретния случай същият не може да сезира районния съд с иск по чл. 71 ЗЗДискр. С процесния сигнал на Т. Д. П. е инициирано производство пред Комисията за защита от дискриминация на лицата М. Х. Д., Б. И. В. и петте им деца, т.е. в случая Т. П. е твърдял, че са нарушени правата на други лица. Същият не е техен процесуален представител, а е подал сигнала в лично качество и ако се приеме, че с този сигнал е предявен иск пред съда, то същият е явно недопустим /трети лица могат да сезират Комисията, но видно от текста на чл. 71 ЗЗДискр такава възможност не е предвидена за сезиране на съда/. Поради това е прието за неоснователно и възражението на жалбоподателя, че преписката следва да се върне на Районен съд – Свиленград, който да му даде последващи указания. Посочено е, че когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща молбата, тъй като тя не може да стане редовна и чл. 129 ГПК е неприложим. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. ВКС може да допусне касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – без да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, само когато е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо, или когато то е очевидно неправилно. Съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. В случая от страна на жалбоподателя не е формулиран релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда, по който обжалването да бъде допуснато, а са изложени единствено твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които подлежат на обсъждане, само в случай че атакувания съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол. По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол: Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното определение не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице и очевидна необоснованост на определението на въззивния съд. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение