Определение № 201 от 29.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 822/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответниците М. М. и Т. М. срещу определение на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на първоинстанционното определение, е уважена молбата на молителя „Синджента България“ ЕООД за допускане на обезпечение на бъдещ частичен иск по чл. 627 ТЗ чрез възбрана върху недвижими имоти на първия жалбоподател и запор върху банкови сметки. Молителят оспорва жалбата. Допускането на касационно обжалване се обосновава с основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС по въпроса относно допустимостта на иска по чл. 627 ТЗ при висящо производство по несъстоятелност. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно въпроса дали твърдяната щета от сделка, сключена към момент, когато ответниците вече не са били управители на дружеството-длъжник, се отразява върху извода за вероятна основателност на иска по чл. 627 ТЗ. Накрая, поддържа се и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение, изразяваща се в несъразмерност между предявения размер на иска и допуснатите обезпечителни мерки, както и в това, че единият от възбранените имоти е единствено жилище на ответника М. М.. Касационно обжалване не следва да се допуска. Отсъства основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения въпрос – относно допустимостта на обезпечения иск по чл. 627 ТЗ като условие за основателност на искането за обезпечение – изводите на въззивния съд не противоречат, а са съобразени с практиката на ВКС – посоченото и от самия жалбоподател т. д. № 825/2010 г. В това решение е прието, че предпоставка за допустимост на иска по чл. 627 ТЗ е да е приключило производството по несъстоятелност за фазата, установяваща неплатежоспособността (свръхзадължеността) и началната й дата. Изрично е разграничено, че в следващите си фази (по оздравяване, респ. осребряване и разпределение) висящото производство по несъстоятелност не е отрицателна процесуална предпоставка спрямо иска по чл. 627 ТЗ, а може да има преюдициално значение за неговата основателност в зависимост от източника на вредата според особеностите на съответния случай. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че решението за откриване на производството по несъстоятелност е влязло в сила (обстоятелство, което се признава и от самите жалбоподатели в частната жалба), следователно произтичащият от това извод за допустимост на обезпечения иск е съобразен с установената практика, което изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и да липсва практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване. Накрая, не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Независимо от това, по изтъкнатите от жалбоподателите оплаквания – за несъразмерност на обезпечителните мерки и за несеквестируемост на единственото жилище – въззивното определение е съобразено с установената практика на ВКС (напр. ч. т. д. № 4705/2013 г., ВКС, Ι т. о., респ. ч. гр. д. № 2727/2017 г., ВКС, IV г. о., и цитираната там практика), което изключва възможността същото да бъде счетено за неправилно, още по-малко очевидно неправилно. С тези мотиви съдът