Определение № 2162 от 30.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4261/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 4421/29.05.2023г. на С. Т. Б., чрез процесуалния представител М. Н. от САК, срещу решение № 258 от 11.04.2023г. по в. гр. д. № 723/2022г. на Софийския окръжен съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 260020 от 11.05.2022г. по гр.д. № 445/2021г. на Ботевградския районен съд, е уважен предявеният от Т. К. Б. срещу касатора, конститутивен иск с правна квалификация чл. 30 ЗН и е намалено завещателното разпореждане на наследодателя К. Т. Б., извършено със саморъчно завещание от 14.11.2006г. в полза на С. Т. Б., с 1/2 ид.ч., необходима за възстановяване на запазената част на Т. К. Б. от наследството на К. Т. Б., възстановена е запазената част на Т. К. Б. от наследството на К. Т. Б., в размер на Ѕ ид.ч. и са присъдени разноски по делото.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушаване на материалния закон, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите:

1. С ледва ли въззивният съд да обсъжда всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност;

2. С ледва ли въззивният съд да разглежда приложението и на разпоредбите на чл.68, 69, 70, 79 и 83 ЗС, а не само на разпоредбата на чл.30 ЗН;

3. С ледва ли въззивният съд да обсъди волята на завещателя с оглед на всички събрани по делото доказателства;

4. С ледва ли въззивният съд да съобрази съдебната практика по приложение на разпоредбата на чл. 68 ЗС и съдържанието на владелческите действия;

5. С ледва ли въззивният съд да обсъди доказателствата и доводите по възражението на доверителя ми за добросъвестно придобиване на собствеността по давност;

6. С ледва ли въззивният съд да обсъди и въпроса дали близките родствени отношения между праводател, негов наследник по закон и приобретател съставляват основание, изключващо добросъвестността по смисъла на чл. 70, ал. 2 ЗС на приобретателя;

7. М оже ли пред въззивния съд да са направи възражение за погасяването на правото на иск по чл. 30 ЗН.

Ответникът по касационната жалба - Т. К. Б., представляван от пълномощника И. Р. П.-И., чрез процесуалния представител адвокат Х. К., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респективно за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

За да постанови решението си за основателност на конститутивния иск по чл. 30 ЗН на ищеца Т. К. Б., въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът е единствен наследник по закон на К. Т. Б., починал на 09.10.2010г. като негов син, а ответникът С. Т. Б. е чичо на ищеца и брат на наследодателя. Бащата на ищеца е оставил саморъчно завещание от 14.11.2006г., с което е завещал на брат си собствения си недвижим имот, който се намира в Б., на [улица], първи етаж от къща в кв.130, парцел VІІІ, заедно с мазета, таванско помещение, гараж и полагащите му се идеални части, както и недвижимия имот в [населено място], махала П. и собствения му дял от наследствените земеделски земи и гори, които му се полагат. Завещанието е обявено с протокол от 23.11.2011г. на нотариус № 418-Т. Ревова, с район на действие РС-Б..

Съобразено е, че ищецът Т. К. Б. е приел наследството по опис, вписан в особената книга за 2020г., за недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор [№]; 1/8 идеална част от поземлен имот с идентификатор [№]; 1/8 идеална част от поземлен имот с идентификатор [№]; 1/8 идеална част от поземлен имот с идентификатор [№]; 1/8 идеална част от поземлен имот с идентификатор [№]; 1/8 идеална част от поземлен имот с идентификатор [№].

Въззивният съд е приел от правна страна, че процесното завещание е универсално по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН. Посочено е, че съгласно чл. 16, ал. 1 и 2 ЗН, завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя, се наричат общи и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени, а завещателните разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават качеството на заветник. Изложени са съображения, че в случай на съмнение по този въпрос, волята на завещателя следва да се преценява при спазване на общото правило на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, отчитайки разпоредбата на чл. 44 ЗЗД, която отнася това правило и към едностранните волеизявления, каквото по своята същност е завещанието. Отделните завещателни разпореждания следва да се тълкуват във връзка едно с друго и в смисъла, който произтича от текста на цялото завещание, като се търси действителната воля на завещателя, а в определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя. Взето е предвид, че в конкретния случай използваната от завещателя К. Б. формулировка „моето недвижимо имущество да остане в полза на брат ми“, в която притежателното местоимение „мое“ е членувано, свидетелства за волята му да завещае цялото притежавано от него недвижимо имущество на брат си. Съобразено е също така, че при приемане на наследството на К. Б. по опис, ищецът е описал само тези имущества, които са посочени (изрично или обобщено) в процесното завещателно разпореждане и в процеса нито една от страните не е твърдяла и не е доказвала, че наследството на К. Б. включва нещо повече от посоченото в завещанието, респ. в описа. Посочено е също така, че в отговора на исковата молба и във въззивната жалба се откриват съвпадащи изявления на страните по делото именно в този смисъл: ответникът по иска е твърдял, че „приживе К. Б. е завещал цялото си имущество на своя брат С.“, а ищецът е посочил, че „този документ следва да бъде приет като универсално завещание, а не като завет, тъй като в него е включено цялото притежавано от К. Б. недвижимо имущество към момента на смъртта му. Посочено е, че действително процесното завещание съдържа и изброяване на конкретни недвижими имоти, но това не опровергава извода за неговия универсален характер, тъй като когато е завещано конкретно имущество, но от доказателствата по делото е видно, че то изчерпва имуществото, останало след смъртта на наследодателя, завещанието следва да се приеме за общо по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН. Обстоятелството, че завещанието съдържа изброяване на конкретното имущество, което се завещава, според въззивния съд не е достатъчно същото да се квалифицира като завет по чл. 16, ал. 2 ЗН, тъй като няма пречка намерението на завещателя да се разпореди с цялото си имущество да бъде обективирано и чрез посочване на отделните предмети от него, които той счита, че формират съвкупността. Посочено е, че законът не предпоставя изискването при съставяне на универсално завещание завещателят изрично да посочи, че се разпорежда с цялото си имущество, като наличието на изброяване на конкретно имущество в самото завещание не е достатъчно да се приеме, че същото представлява завет.

Прието е, че безспорно процесното завещателно разпореждане накърнява запазената част на ищеца Т. Б. от наследството на К. Б., тъй като е направено в полза на лице, различно от ищеца, а от представеното удостоверение за наследници е установено, че той е необходим наследник по смисъла на чл. 28, ал. 1 ЗН - син на наследодателя и единствен призован към наследяване негов наследник по закон. Посочено е, че с оглед разпоредбата на чл. 29, ал. 1, предложение първо ЗН, запазената част на ищеца е в размер на 1/2 ид. ч. от наследството на К. Б. като съгласно съдебната практика, когато правото на запазена част от наследството е накърнено с универсално завещание, при разглеждане на иск за намаляването му, не се образува маса по чл. 31 ЗН, а намалението се извършва в дробна част, равна на запазената част от наследството, определена по правилата на чл. 29 ЗН, освен в случаите, когато наследникът, който твърди, че запазената му част е накърнена трябва да прихване направените в негова полза завети и дарения, каквито в случая не се твърдят и не се доказват. Изложени са съображения, че в хипотеза на универсално завещание въпросът за конкретното имущество, което е притежавал наследодателя към момента на смъртта си и обемът на неговите права не е относим към основателността на иска по чл. 30 ЗН, поради което не е необходимо да се проверява, дали посоченото в исковата молба имущество действително е принадлежало на наследодателя, нито дали то все още е в патримониума на облагодетелствания.

Изложени са и съображения, че не следва да се обсъжда възражението на ответника за придобиване по давност на завещаните му имоти, тъй като при наличие на действително завещание в негова полза той не би могъл да владее срещу себе си, нито да придобие повторно на различно основание вече придобитите по завещание имоти. Изложени са допълнителни мотиви, че доколкото ответникът не е релевирал възражение за погасяване на правото на ищеца по чл. 30 ЗН по давност, не следва да се обсъждат и доводите, касаещи момента на упражняване на правата по завещанието от страна на ответника и момента на узнаване на това обстоятелство от страна на ищеца.

Формиран е решаващ правен извод, че предявеният иск по чл. 30, ал. 1 ЗН е основателен, като процесното завещание следва да се намали с 1/2 ид. ч. за възстановяване на запазената част на Т. Б. от наследството на К. Б..

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос, тъй като въззивният съд е извършил необходимия анализ на събраните по делото доказателства според установените в практиката на ВКС критерии и в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Доказателствата, събрани по делото с оглед въведеното от касатора възражение за придобиване на процесните недвижими имоти по давност, не са обсъдени от съда, тъй като придобиването по давност при наличие на завещателно разпореждане в полза на позоваващото се на давността лице е принципно недопустимо, който извод изцяло съответства на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС. Доказателствата, касаещи волята на завещателя, не са обсъдени, доколкото наличието на такава воля не е отречено и не е било оспорвано, но в съответствие с трайно установената практика на съдилищата е прието, че с оглед изрично предвиденото в чл. 30 и следващите ЗН, въпреки волята на наследодателя, извършените от същия завещателни разпореждания могат да бъдат намалявани, ако с тях е накърнена запазената част на някое от посочените в чл. 28, ал. 1 ЗН лица.

В съответствие с практиката на ВКС е и изводът на въззивния съд, определящ завещанието като универсално въз основа на извършено тълкуване на волята на завещателя. За начина, по който следва да се установи характерът на едно завещание – дали то е общо или частно, е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която при възникнали съмнения относно характера на завещанието, волята на завещателя подлежи на установяване при спазване на общото правило на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, отчитайки разпоредбата на чл. 44 ЗЗД. Действителната воля на завещателя следва да бъде изведена като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, с оглед целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейска логика (решение №24/19.02.2015г. по гр.д.№3526/2014г. на ІІ г.о. на ВКС, решение №855/11.12.2010г. на ВКС по гр.д.№1497/2009г., І г.о.; решение №380/31.05.2012г. на ВКС по гр.д.№580/2010г., І г.о.). Дори в текста на завещанието да се съдържа изброяване на конкретно имущество, това не е достатъчно, за да се приеме, че същото представлява завет. При наличие на спор относно характера на завещателното разпореждане – както в случаите, когато същото съдържа изброяване на конкретни имущества, така и когато е посочено само едно имущество, при тълкуване на волята на завещателя следва да се има предвид и дали наследството се изчерпва само с предмета на завещанието ( решение №59/18.03.2014г. на ВКС по гр.д.№1063/2013г., ІІІ г.о.; решение №184/31.10.2013г. на ВКС по гр.д.№1438/2013г., ІІ г.о.). Сочените от касатора решения на тричленни състави на ГК на ВКС не съдържат различно разрешение на този въпрос.

Разгледаната в решение №555 от 07.01.2010г. по гр.д.№1259/2009г. на І г.о. на ВКС хипотеза касае необходимостта от тълкуване на договор за покупко-продажба, в който продадените 10 дка от цялата нива с площ от 19.90 дка не са индивидуализирани с граници, докато в настоящия случай имотите, предмет на завещателното разпореждане, са индивидуализирани в завещанието в достатъчна степен. В решение №379 от 26.05.2010г. по гр.д.№40/2009г. на І г.о. на ВКС са изложени съображения, аналогични на изложените в обжалваното по настоящето дело въззивно решение, а именно, че когато завещанието не е ясно досежно самия предмет на разпореждането, следва да се извърши тълкуването му съобразно общите правила за тълкуване на юридическите актове – чл.20 от ЗЗД. Препращането към този текст, отнесен към характера на завещанието като едностранно волеизявление, означава, че при тълкуването следва да се търси действителната воля на завещателя, като отделните разпореждания се тълкуват във връзка едни с други и всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от цялото завещание. В решение №855 от 11.12.2010г. по гр.д.№1497/2009г. на І г.о. на ВКС е прието, че ако по делото е изяснен обемът на наследственото имущество, от този факт може да се направи извод дали едно завещание, съдържащо изброяване на конкретни имущества, е общо или частно. Становище в същия смисъл е изразено и в решение №22 от 02.06.2017г. по гр.д.№3786/2014г. на ІІ г.о. на ВКС. Аналогичен извод е направил и въззивният съд в обжалваното решение.

Соченото от касатора определение №1449 от 22.10.2009г. по гр.д.№1145/2009г. на ІV г.о. на ВКС пък е постановено по реда на чл. 288 ГПК и не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съобразно с която би било допустимо да се преценява наличие на основание за допускане на касационно обжалване.

В ТР №1 от 19.05.2004г. по гр.д.№1/2004г. на ОСГК на ВКС въпроси, касаещи тълкуване волята на завещателя, не са разглеждани.

Поради това следва да се приеме, че по поставения в изложението първи въпрос въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно установената практика на ВКС.

По същите съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен в изложението правен въпрос.

Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване и по поставените в изложението трети, четвърти, пети и шести правни въпроси.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че при наличие на действително завещание посоченото в него лице придобива собствеността по силата на изразената в завещанието воля от момента на откриване на наследството и поради това не би могло да придобие повторно това право на друго основание, вкл. и по давност. Искът за възстановяване на запазената част от наследството е конститутивен по правната си природа и правата, придобити по силата на завещанието, отпадат занапред, т.е. от момента на влизане на решението в сила, доколкото завещанието, което накърнява запазената част, не е недействително. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Посочените в изложението решения на тричленни състави на ВКС, както и ТР №4 от 17.12.2012г. по тълк.д.№4/2012г. на ОСГК на ВКС касаят общия случай на придобиване по давност на чужд или на съсобствен имот, но не съдържат произнасяне по въпроса за възможността ползващото се от завещанието лице да придобие по давност завещания имот преди предявяването на иска за възстановяване на запазената част от наследството в смисъл, различен от вече посочения по-горе.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по седмия, поставен в изложението правен въпрос, той като нито в отговора на исковата молба, нито в отговора на подадената от Т. К. Б. въззивна жалба, касаторът не е въвел в спорния предмет възражение за погасяване по давност на правото на иск по чл. 30 ЗН. Именно поради тази причина и въззивният съд не е обсъждал подобно възражение и не се е произнасял по въпроса дали е допустимо подобно възражение да бъде направено в производството пред въззивния съд.

С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.3 касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в касационното производство, а именно сумата 20 00 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение