Определение № 50015 от 09.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2376/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. В., Ц. В. Г. и Д. И. В. срещу въззивно решение № 51 от 10.02.2022 г., постановено по в. гр. д. № 553/2021 г. на Софийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260056 от 14.05.2021 г., постановено по гр. д. № 1116/2017 г. на Ботевградския районен съд, с което е отхвърлена възлагателната претенция на В. В. В. по чл. 349, ал. 2 ГПК и на основание чл. 348 ГПК допуснатият до делба недвижим имот - УПИ ** в кв. 46 по плана на [населено място], с площ от 2954 кв. м, заедно с построените в него полумасивна едноетажна жилищна сграда със застроена площ 136 кв. м, масивен гараж със застроена 25 кв. м и паянтова стопанска сграда със застроена площ 45 кв. м, е изнесен на публична продан.

Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която на основание чл. 353 ГПК са разпределени и поставени в дял на П. Г. Б., В. В. В. и Ц. В. Г. 10 броя земеделски имоти, както и в частта, с която са отхвърлени исканията по сметки, предявени по реда на чл. 346 ГПК от всеки един от касаторите срещу П. Г. Б. за заплащане на всеки от тях по 3100 лв. за извършени в жилищния имот подобрения.

По делото е установено, че с влязло в сила решение № 42 от 26.03.2018 г., постановено по гр. д. № 1116/2017 г. на Ботевградския районен съд, е допуснато извършването на съдебна делба между П. Г. Б., В. В. В. и Ц. В. Г. на построените в УПИ ** в кв. 46 по плана на [населено място] полумасивна едноетажна жилищна сграда, масивен гараж и паянтова стопанска сграда, както и на десет земеделски имота, при квоти: 1/2 ид. част за първия и по 1/4 ид. част за останалите двама съделители. Делбата на процесния улегулиран поземлен имот е допусната с влязло в сила решение № 111 от 30.04.2019 г. по гр. д. № 1116/2017 г. на Ботевградския районен съд между П. Г. Б. с квота 6/24 ид. части, В. В. В. с квота 5/24 ид. части, Ц. В. Г. с квота 5/24 ид. части и Д. И. В. с квота 8/24 ид. части.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесният имот в [населено място] по своя характер и предназначение е жилищен и е реално неподеляем. Възлагателната претенция на В. В. по отношение на полумасивна едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 136 кв. м е приета за неоснователна, тъй като той притежава и друго жилище, а именно първи етаж от двуетажна жилищна сграда, построена в процесния поземления имот, със застроена площ от 159,46 кв. м и разгъната застроена площ от 318,92 кв. м, построена съгласно отстъпено право на строеж и одобрени строителни книжа, която не е предмет на делбата. По отношение на УПИ ** е прието, че наследодателят Г. В. Х. е продал на сина си В. Г. В. 1/2 ид. част от него и му е учредил право на строеж на двуетажна жилищна сграда, като към момента на сделката купувачът е бил в брак с Д. И. В.. В. Г. В. е починал на 17.02.2006 г. и 1/4 ид. част от УПИ е придобита от В. В. В., Ц. В. Г. и Д. И. В. по наследство. Поради това съдът е приел, че е налице т. н. смесена съсобственост, тъй като произтича от наследяване, правна сделка и прекратена съпружеска имуществена общност, и делбата следва да се извърши по реда на чл. 348 ГПК. Посочено е, че по отношение на разпределените по реда на чл. 353 ГПК десет земеделски имота, във въззивната жалба не се съдържат оплаквания.

Във връзка с предявените от В. В. В., Ц. В. Г. и Д. И. В. претенции по сметки съдът е приел, че претендираните подобрения са извършени от наследодателите на страните в периода 1984 г. до 1991 г., а след откриване на наследствата доказателства за извършени от касаторите подобрения в имота не са събрани, поради което заявените претенции са неоснователни.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е комбинирана /смесена/ съсобстве-ност, когато приживе общият наследодател е продал на един от наследниците си по закон част от наследствения имот, като впоследствие този наследник е починал преди общия наследодател и в делбата е заместен от неговите наследници по закон; 2. Следва ли имотът да се възложи на претендиращия възлагане съделител, когато са налице всички останали за това изисквания на закона, но той притежава друго жилище, в случая етаж от къща, и когато то, при условията на § 5, т. 30 ДР на ЗУТ, представлява съвкупност от помещения, обединени функционално и пространствено в едно цяло, но не може да задоволява жилищни нужди поради пълната си недовършеност, и 3. Могат ли наследниците на починал преди общия наследодател наследник да претендират подобрения, извършени от него в допуснат до делба недвижим имот на общия наследодател. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно.

Ответната страна по жалбата П. Г. Б. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Поставеният от касаторите първи въпрос не обуславя предпоставките за допускане до касационно обжалване, доколкото е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2004 г. на ОСГК, т. 7 и т. 8. В него се приема, че само възникналата в резултат на наследяване съсобственост попада под диспозицията на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), аналогична на чл. 349, ал. 2 ГПК, като при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), съответно на основание чл. 349, ал. 2 ГПК. Посочената от касатора съдебна практика е неотносима, тъй като засяга случаи, при които съсобствеността е възникнала само в резултат на наследяване.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория поставен въпрос за предпоставките за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК. Понятието „жилище“ има легално определение в чл. 40 ЗУТ и § 5, т. 30 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ, а преценката дали конкретния обект отговаря на въведените с тези норми критерии се извършва по всеки отделен спор, на база на представените по делото доказателства. Съгласно установената практика на ВКС правото на собственост върху конкретен обект на правото на собственост /жилище, ателие, гараж, търговски обект и др./ се придобива с изграждането на сградата или постройката, в която той се намира, до етап на “груб строеж” /карабина/ по смисъла на § 5, т. 46 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ, т. е. когато са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи. От това следва, че в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че касаторът притежава друг жилищен имот, в който живее понастоящем, респ. не отговаря на предвиденото в закона отрицателно условие да не притежава такъв, което изключва релевираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съдържащото се в изложението оплакване за постановяване на въззивното решение при допуснато нарушение на материалния закон представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, относимо към правилността на въззивното решение, което не може да бъде предмет на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Тъй като всички посочени в закона условия за възлагане трябва да са налице едновременно, първият поставен въпрос сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване независимо от обстоятелството, че изложените от въззивния съд съображения по въпроса в кои случаи е налице т. н. смесена /комбинирана/ съсобственост, макар и принципно да съответстват на установената практика, се отнасят до възникналата съсобственост по отношение на дворното място, а не и до жилищната сграда, съсобствеността върху която произтича единствено от наследствено правоприемство.

Третият въпрос е относим към претенциите по сметки, чиято недопустимост за разглеждане (посочена по-долу) обуславя и неотносимостта му за настоящата фаза по селекция на касационната жалба.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Във фазата по допускане на касационната жалба до разглеждане ВКС, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за евентуалната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото решение, а по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение в тези му части не следва да се допуска до касационно обжалване.

По касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по същество по предявените от касаторите претеции по сметки:

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., а според чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК по искове за парични вземания размерът на цената на иска е търсената сума. При субективно и обективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове.

В настоящия случай цената на всеки от предявените от съделителите искове е под 5000 лв., поради което касационната жалба срещу въззивното решение в тази му част е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация сторените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,