Определение № 50377 от 08.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2815/2022 г.

Образувано е по частна жалба на И. К. Т. срещу определение № 1625 от 22.06.2022 г., постановено по гр. д. № 1664 /2022 г. на Софийския апелативен съд, 10 с-в., с което е потвърдено определение № 4071 от 05.05.2022 г. по гр.д. № 14211 /2021 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на И. К. Т. за освобождаване от задължението да заплати държавна такса в производството по делото. Въззивният съд е приел, че молителят И. К. Т. е представил доказателства за притежавани нежилищни имоти, които могат да се ползват с търговска цел, както и доказателства, че той и съпругата му са съдружници в търговски дружества и управляващи тези дружества. При така приложените доказателства за доходите и имуществото на ищеца и на неговото семейство, възраст и здравословно състояние въззивният съд е намерил молбата за неоснователна, както и частната жалба, поради което потвърждава обжалваното определение. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът има достатъчно средства да заплати държавната такса – той притежава промишлена сграда, която е закупил през 2008 г. за 330 000 лева. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като е немотивирано – съдът не е обсъдил представените доказателства и изводът му, че молителят разполага със средства, се основава на предположения, а освен това вече е заплатил близо 8 000 лева за държавни такси (по други производства). По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателят И. К. Т. извежда правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с определения и решения на ВКС: · Допустимо ли е съдът да формира извод за липса на предпоставките за освобождаване от заплащане на държавни такси само въз основа на предположения, че молителят разполага с възможност да заплати определени държавни такси, без да е дал на последния указания да представи допълнителни доказателства, установяващи посочените в декларацията за освобождаване данни? Въпросът не е обуславящ, въззивният съд не е основал извода си на предположения, а на релевантни факти, визирани в правилото на чл.83, ал2 ГПК, установени от представените от молителя декларация и документи. Не е налице и противоречие с приетото в посоченото от жалбоподателя определение на ВКС по ч.гр.д. № 2664 /16 г., IV г.о., с което е разгледана друга хипотеза – на основателно съмнение в истинността на посочените в декларацията данни, тъй като установената по това дело фактическа обстановка е различна от тази в обжалваното определение. Въззивният съд не е оставил частната жалба и молбата без уважение поради съмнение, че твърдяната липса на имущество и средства е невярна, а поради наличието на доказателства за притежавано недвижимо имущество, търговско качество и упражнявана търговска дейност. · При преценка дали се дължи заплащане на държавни такси, съдът следа ли да направи преценка на обстоятелства, посочени в чл.83, ал.2 ГПК? Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика. Както беше посочено, въззивният съд е основал извода си за липса на визираните в нормата на чл.83, ал.2 ГПК предпоставки за освобождаване на ищеца И. Т. от задължението за заплащане на държавна такса на визирани в нормата на чл.83,ал.2 ГПК факти, които е установил от представените от молителя доказателства. Само за пълнота следва да се посочи, че изискването за преценка на обстоятелства, посочени в чл.83,ал.2 ГПК, не означава задължение за съда да описва представените с молбата документи, които в случая са на повече от 30 листа, нито на задължение да възпроизвежда съдържанието им, а да установи релевантните факти, от които може да направи извод за наличието или липсата на достатъчно средства по смисъла на разпоредбата на чл.83,ал.2 ГПК. Не е налице и противоречие с приетото в посоченото от жалбоподателя определение на ВКС по ч.гр.д. № 55 /11 г., IV г.о., с което е прието, че освобождаването от държавна такса е изключение от правилото, че за съдебните производства се дължи държавна такса и в хипотезата на чл.83, ал.2 ГПК предпоставка за освобождаване от това задължение е удостоверяване на обстоятелството, че дължащият таксата и /или разноските няма достатъчно средства да ги заплати, като съдът е обвързан да извърши преценка въз основа на посочени в закона предпоставки. В това определение, както и в обжалваното са разгледани и установени едни и същи релевантни факти: че частният жалбоподател е в работоспособна възраст (И. Т. е роден през 1972 г.), трудоспособен е, той и съпругата му са съдружници в търговски дружества и управляващи тези дружества, И. Т. притежава търговски обекти (единият от които поземлен имот с площ кв.м., в [населено място], с построен в него склад за тютюн със ЗП 1565 кв.м., РЗП кв.м., на етажа в промишлена масивна сграда, построена през 1951 г. (значителен по площ и стойност), другият – 1 /2 ид.ч. от търговски обект – заведение за бързо хранене в [населено място], придобит през 2021 г., не се твърди и не се установява наличието на заболявания, които да препятстват работоспособността на И. К. Т.. · Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните? Доколкото въпросът е обуславящ (тъй като с обжалваното определение не е разглеждан и разрешаван съдебен спор, а друго производство по смисъла на чл.274, ал.3 ГПК), той не е разрешен в противоречие с установената практика, включително с приетото в трите посочени решения на ВКС по чл.290 ГПК по т.д. № 1106 /2012, II т.о., по гр.д. № I30 /2011, на I г.о., и по гр.д. № 2032 /2021, на IV г.о., с които се приема какви са задълженията на въззивния съд, когато разглежда спор по същество и се произнася по спорния предмет на делото, тъй като, както беше посочено, съдът е обсъдил релевантните за това производство по на чл.83, ал.2 ГПК факти въз снова на твърденията на И. К. Т. и представените от него документи, от които обаче не е установил основателността на твърденията на И. К. Т., а обратното. Поради изложеното изведените въпроси не представляват основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Частният жалбоподател не претендира разноски, а и с оглед изхода от това производство няма право на разноски, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът