Определение № 331 от 23.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4071/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Т. З.,гр.П., чрез пълномощника адвокат В. М., срещу въззивно решение № 284/23.07.2019г., по гр.д. № 168/2019 г. на Пернишкия окръжен съд. Поддържа се неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.Сочи се, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.Те са свързани с решаващите изводи на съда въз основа на които същият основава съществуването на спорното право, както и със спазването на основните начала на гражданския процес. В противоречие с решение №309/2012г. по гр.д.№780/2010г. на ВКС, Іг.о. е решен въпрос за разпределяне доказателствената тежест в процеса при предявен ревандикационен иск. Според него в тежест на ищеца е да установи, че е собственик на имота, а ответникът осъществява фактическата власт, което в случая не е изпълнено. Допуснато е противоречие и по въпроси за процесуалните предпоставки да се приеме, че ответникът е редовно призован и да му се назначи особен представител. За да се приеме, че е налице редовна процедура по призоваване и да се приложи чл.47 ГПК е необходимо адресатът да е търсен поне три пъти по различно време, което не е изпълнено. В тази връзка се сочат решения на ВКС. Ответникът по касация М. Я. Т., чрез адвокат Т. П., счита жалбата за основателна в становище по чл.287 ГПК. Ответниците по касация К. Р. Н. и И. Н. Н., [населено място], не изразяват становище. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение, постановено по въззивна жалба на Я. Т. З., е потвърдено решение № 1430 от 20.12.2018 г., по гр. д. № 8410/2013г. на Районен съд – Перник, с което е признато за установено, по отношение на Я. Т. З. и М. Я. Т., че К. Р. Н. и И. Н. Н. са собственици на апартамент №12 – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], със застроена площ от 71.81 кв.м. /подробно описан/ и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на имота на основание чл.108 ЗС. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и по реда на чл.272 ГПК е препратил към неговите мотиви. След преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните е стигнал до извод, че е неоснователно оплакването във въззивната жалба относно кредитиране показанията на свидетеля Т., който признал, че е имал договорка с жалбоподателя Я. З.. В тази връзка се е позовал на влязло в сила съдебно решение № 289 от 28.07.2016 г. по гр.д. № 787/2015г. на Пернишкия окръжен съд, с което е отхвърлен искът на Я. З. срещу С. Т. и И. Т. за прогласяване нищожността на сключения помежду им договор за покупко-продажба на процесния апартамент №12, обективиран в нотариален акт № 151/2007г., поради привидност на сделката (абсолютна симулация). Въззивният съд е зачел влязлото в сила решение, с което е отхвърлен този иск. Ищците са придобили процесния имот с нотариален акт № 11/2010г. с договор за покупко-продажба, сключен със С. Т. и И. Т.. За доказано е прието и осъществяването на владение върху процесния имот от ответниците по делото. В тази връзка са обсъдени показанията на свидетеля К.. Въззивният съд е приел, че в подкрепа на възраженията си относно факта на владението на имота ответниците не са ангажирали никакви доказателства. Обсъдил е и обстоятелството, че като съдебен адрес на ответниците е посочен именно административният адрес на процесния имот. В заключение е прието, че са установени и доказани и трите предпоставки на чл. 108 ЗС, а именно: ищецът да е собственик на имота, имота да се владее от ответника и владението на последния да се осъществява без правно основание за това. В случая ищците са собственици на процесния апартамент, ответниците владеят имота като липсва правно основание за това. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Така поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение в сочената хипотеза на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Те са твърдения за допуснати от инстанциите по същество процесуални нарушения и по съществото си представляват касационни оплаквания. Те не могат да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК. Така поставен въпросът за разпределението на доказателствената тежест при предявен ревандикационен иск е твърде общ, тъй като не са изложени конкретни доводи за неправилно разпределена доказателствена тежест в процеса. Освен това, решаващите изводи на въззивния съд след обсъждане на събраните по делото доказателства, е за установяване предпоставките на чл.108 ЗС, а именно ищецът да е собственик на имота, а ответникът да го владее без правно основание. Ето защо и посочената практика на ВКС не може да се приеме за относима. Въпросите досежно процедурата по призоваване също не са конкретни и ясни. Няма посочени конкретни данни за нередовности при призоваването на касатора и назначаването на негов особен представител. Същият е представляван от адвокати Т. и М., които са се явявали и в съдебни заседания. От данните по делото е видно, че на ответника по иска М. Т. е назначен особен представител в хода на процеса пред първоинстанционния съд /адвокат П./. Касаторът обаче не може да релевира доводи за нарушение правото на участие в процеса на другия ответник по иска съобразно разпоредбата на чл.26,ал.2 ГПК. Въпреки изхода на производството по делото, на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, поради липса на искане и данни за направени такива. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.