Определение № 50169 от 16.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2576/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Б. Я. Н., чрез адвокат К. Д. Т., срещу въззивно решение № 133/02.02.2022 г., постановено от Варненския окръжен съд по въззивно гр.д. № 2830/2021 г. Излага доводи за неправилност. Насрещната страна “Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място], представлявано от изпълнителните директори Д. К. Д., П. С. С. и Я. М. Д., чрез адвокат Н. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Варненски районен съд, отхвърлил иска на Б. Я. Н. против “Енерго-Про Продажби“ АД за установяване недължимост на сумата от 6193,54 лв., начислена от дружеството като корекция на сметка за потребление на електроенергия за обект, обитаван от Н., за времето от 27.08.2017 г. до 26.08.2018 г. Осъдил Н. да заплати на “Енерго-Про Продажби“ АД сторените съдебноделоводни разноски за делото. Предявен е отрицателен установителен иск по реда на чл. 124 ГПК. Обжалваният съдебен е акт е постановен след връщане на делото от друг състав на ВКС. Според решаващите мотиви на въззивния съд, които кореспондират с указанията на първата касация, между страните е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по покупко-продажба на електроенергия. В обекта, обитаван от Н. е извършена подмяна на СТИ и на 17.09.2015 г. е монтиран нов електромер. Според вещото лице – софтуерен специалист, монтираният уред е бил с нулеви показатели; невъзможно е допускане на пазара СТИ, при извършена оценка за съответствие, което да съдържа показания в скрития регистър. След извършена проверка на 26.08.2018 г. е установено, че през електромера е преминала в действителност електроенергия, в повече от отчетената според данните по видимите регистри. Съгласно метрологична експертиза от БИМ, в тарифа 3, която е скрита, е преминала електроенергия от 32970,80 кВтч, неотчетена от външните регистри. Установена е намеса в тарифната схема на електромера в резултат на извършена комуникация през инфрачервения порт, посредством софтуер, който е осъществил връзка с вътрешния софтуер на електромера. Отчетената електроенергия в скрития регистър, ведно с тази по отчетите (видимите регистри), би могла да бъде доставена и потребена за едногодишен период, без да надхвърли ограниченията, свързани с техническите параметри на монтираното в обекта СТИ. Стойността на преминалата, но неотчетена енергия се равнява на исковата и е изчислена по най-благоприятната тарифа за потребителя – приравнени цени, определение за технологични разходи. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с твърдение за недопустимост на въззивното решение – произнесъл се по непредявен иск – за неплатена ел. енергия, доставена в периода 17.09.2015 г. до датата на констативния протокол – 26.06.2018 г., вместо за периода по исковата молба – 27.08.2017 г. – 26.08.2018 г. Правен въпрос не е поставен. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание и сам да допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Не е вярно твърдението, че въззивният съд се е произнесъл за период, различен от този по исковата молба – видно от изричния диспозитив на съдебния акт Варненският окръжен съд е разгледал отрицателен установителен иск за недължимост на исковата сума, като доставена, но незаплатена част ел.енергия от “Енерго-Про Продажби“ АД на Б. Я. Н. в периода 27.08.2017 г. – 26.08.2018 г., за който период от време е била издадена фактура за корекции. Ако в мотивите си въззивният съд е разгледал един период от време, а се е произнесъл в мотивите за друг, то тогава евентуално става реч за допусната очевидна фактическа грешка или неясно решение, пороци отстраними от самия въззивен съд и по друг ред. Посоченото принципно съображения в случая е и неотносимо, защото и в мотивите, и в диспозитива съдът е преценявал дължимостта на сума за доставка на ел. енергия през горния едногодишен период от време. И накрая, ако се твърди, че данните по делото са за доставена и потребена електрическа енергия за един период от време, а съдът е направил извод за друг и така се е произнесъл и в диспозитива, то оплакването е за неправилност, не и за недопустимост на съдебния акт. В случая отново следва да бъде изяснено, че въззивният съд е установил датата на монтиране в обекта на Н. на новия електромер - 17.09.2015 г. и датата на констативния протокол – 26.06.2018 г., но не е направил фактически извод, че доставената електроенергия, отчетена от скрития регистър е за времето от монитрането на СТИ до проверката и установеното несъответствие с видимите регистри. В мотивите на съдебния акт е възпроизведено обяснението на вещото лице, че има вероятност цялото количество ел. енергия по скрития регистър де е била потребена за периода от монтиране на електромера, но експертното заключение е, че е няма пречка технически количеството електрическа енергия да е преминало и за времето от една година, през исковия период от време и това е изводът на втората инстанция. В изложението касаторът се обосновава още и с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Без отношение към постановеното от въззивния съд и от там от значене за крайното му заключение се явяват следните правни въпроси: длъжен ли е съдът да приложи разпоредбата на чл. 162 ГПК, ако констатира, че количеството ел. енергия е потребено за по-дълъг период от оспорения от ищеца в исковата молба, респективно претендирания от ответника в писмения отговор и приетия в окончателния доклад по делото и длъжен ли е съдът, при прието по делото непълно и необосновано заключение по ССЕ, което не дава категоричен и точен отговор на въпросите по поставените задачи и правнорелевантните факти, да назначи служебно нова експертиза, тройна експертиза и/или друго вещо лице ( поддържа се противоречие с т. 3 ТР № 1/2013 г. ОСГТК на КС, т. 10 от ТР № 1/2001 г. на ОСГТ и решение № 108/2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на IV г.о., решение № 457/01.07.2010 г. по гр.д. № 1264/2009 г. на III г.о.; решение № 144/2010 г. по т.д. № 806/2009 г., решение № 145/21.04.2014 г. по т.д. № 4726/2013 г. на IV г.о.; решение № 267/2014 г. по гр.д. № 30/2013 г. на I г.о.; решение № 148/2017 г. по т.д. № 2637/2015 на II т.о.). По изложените по-горе съображения, въззивният съд не е бил изправен пред необходимостта сам да определи размера на задължението по чл. 162 ГПК и въпросът съдържа твърдени за факт, който не отговаря на действително възприетото в обжалваното решение – не е вярно, че съдът е достигнал до фактически извод, че спорното количество електроенергия е потребено за по-дълъг период от време. Ако касаторът е несъгласен с изводите на съда относно тези факти, то това няма отношение към така поставения въпрос. Заключението на вещото лице, което въззивният съд е взел предвид е допуснато в изпълнение на дадени задължителни указания от първата касация по делото и е изготвено от специалист, разполагащ със съответните знания. То нито е непълно, нито неясно, нито предизвиква съмнение за необективност или неправилност; вещото лице е дало категоричен отговори на въпросите, имащи значение за изводите на съда, че показателите в т.нар. скрит регистър съответстват на действително потребена, но незаплатена електроенергия от потребителя Н.. Следващият правен въпрос, поставен от касатора е: длъжен ли е съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата и доказателствената стойност, като се твърди противоречие с цитираното от касатора решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1814/2009 г. на IV г.о. на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. В случая няма данни по делото, които да са в противоречие с експертното мнение, нито самото то да е неясно, немотивирано или необосновано; изготвено е според изискванията за минимално съдържание на експертно заключение; няма данни, нито твърдения, че вещото лице е евентуално необективно или некомпетентно. Вярно е, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК, но в случая няма никакви основания да се приеме, че въззивният съд не е трябвало да цени експертното заключение. Вярно е, че в мотивировъчната част съдът не е изрично записал, че приема заключението като обосновано, обективно и компетентно, но това е несъмнено. В изложението се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. Относно характерът на протокола от метрологична експертиза на БИМ, в частност за извършено софтуерно прочитане на показания по скрит регистър въпросът е неотносим, защото още в първа инстанция, не е била спорна експертизата на БИМ – потребителят е въвел възражения във връзка с констативния протокол от проверката на техническото измервателно средство, съответно, че не отговаря, защото и да има софтуерно въздействие, то не е резултат на негови действия. Нещо повече, н първоинстанционното решение съдът е приел за установени фактите, констатирани от БИМ и този му фактически извод не е бил предмет на производството пред втора инстанция. Въззивната инстанция, вкл. и при второто разглеждане на делото пред нея, не е имала право сама – при липса на оплакване във въззивната жалба или възражение в отговора, да обсъжда доказателствата и да гради фактически изводи относно установени факти от първостепенния съд, за които страните вече не спорят (в предвидените преклузивни срокове) – чл. 269 ГПК. Следващият въпрос е: допустимо ли е да се остойности по цени за „технологични разходи“ установената реално доставена електрическа енергия, за която има вече определени правила и цени за дневна, нощна и върхова тарифа от ДКЕВР, за разглеждането на който въпрос също няма основание за допускане на касационно обжалване. Каквито и да са цените за дневна, нощна или върхова тарифа през исковия период от време, във всички случаи са по-високи от цените за технологични разходи, което значи, че крайният резултат не би се променил – да доведе до недължимост или до определяне на по-малък размер на дължима сума в сравнение с присъдената. Също така, отразеното в скрития регистър удостоверява доставянето и потреблението на количество електроенергия, а не и в кой част от денонощието е потребена тя, съответно не е възможно да се определи за коя част от потреблението, коя от тарифите на ДКЕВР е приложима. При установено по своя характер вземане, както и сам касаторът сочи по-горе, съдът следва да определи размера на задължението, което и в случая е сторила въззивната инстанция, вземайки стойност, която няма как да бъде по-ниска от която и да е от цените по тарифата. Съставът на ВКС намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по останалите правни въпроси от изложението към касационната жалба: при дължимост на сума по договор за продажба на ел.енергия, продавачът има ли задължение да докаже периода на доставката, вкл. с оглед изтеклата погасителна давност; част ли е от същественото съдържание (essentialia negotii) на договора за продажба на ел.енергия, периодът на доставка; при какви случаи е допустимо съдът да презюмира (предполага) факти, за които в закон е предвидена законова презумпция; допустимо ли е „съдебната презумпция“ да се прилага по отношение на доказателствено средство „експертиза“, по отношение на кои доказателствени средства е допустимо да се прилага „съдебна презумпция“. Според касаторът липсва съдебна практика,която да отговаря на тези въпроси и допускането на касационното обжалване ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Няма съмнение, а е налице и многобройна съдебна практика, че продавачът е този, който носи доказателствена тежест да установи фактите, обуславящи извод, че има право да получи от насрещната стана по правоотношението съответна сума, съставляваща цена по договора, вкл., при периодични доставки, че те са извършени в исковия период от време. Това разрешение по тълкуването на чл. 200 ЗЗД несъмнено е относимо и се съблюдава в съдебната практика и в случаите, когато нормата се прилага при продажба на електроенергия. Изложеното изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ЗЗД, като сам касаторът не твърди, че трайно установеното тълкуване при приложението на чл. 200 ЗЗД следва да бъде осъвременено. Въззивният съд в случая също не се е отклонил от точното приложение на правната норма – не е възложил тежестта на доказване за купувача, а от друга страна е приел за установено, че електроенергия в количество, посочено в скрития регистър е действително доставена, както и, че това е станало през исковия период от време. Установена е принципната възможност абонатът да е потребил електроенергията според записването във всички регистри, вкл. невизуализирания. Насрещната страна нито е въвела фактически твърдения, нито е установила релевантни факти, които да разколебават извода на въззивния съд. Претенцията е основателна щом е установено, че реално доставената и потребена електрическа енергия включва и тази, предмет на спора, както и, че тя е останала незаплатена. Правните си изводи съдът е изградил въз основа на установените факти в тяхната логическа взаимовръзка. ГПК не изисква всеки факт по делото да бъде установен с преки доказателства, като допустими са и косвените доказателства. Когато липсват преки свидетелства за определен факт, съдът не може да прави извод, че този факт не се е осъществил, а е длъжен да прецени всички останали доказателства в тяхната взаимовръзка според научните, опитните и логическите правила. Както е изяснено напр., в решение № 266/2011 г. по гр.дело № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Косвените доказателства изясняват странични обстоятелства, но когато са несъмнено установени, достоверни и са в такава причинна и логическа връзка с другите обстоятелства, преценени в съвкупност с останалите данни по делото, могат да служат за установяване без съмнение на главния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. При така изложеното, касационно обжалване не следва да се допуска. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 2148 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът