Определение № 1873 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 423/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗД ЕВРОИНС“ АД, [населено място], подадена чрез пълномощника му юрисконсулт Б. Г., срещу въззивно решение № 466 от 08.11.2022 г. по в.т.д. № 442/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 19 от 28.03.2022 г. по т. дело №67/2021 г. за осъждането на касатора да заплати на П. К. К., със съдебен адрес – [населено място], 90 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди във връзка със смъртта на сина му К. П. К., настъпила при ПТП на 31.12.2016 год. В касационната жалба се твърди, че решението на въззивната инстанция е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба П. К. К., със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Ф. С., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Направено е искане за присъждане на разноски, като съдът определи дължимия размер по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като правната помощ е осъществена безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Третото лице помагач Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място], не изразило становище по подадената жалба. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение в размер на 200 000 лв. за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от ищеца П. К. К. вследствие смъртта на сина му К. П. К., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 31.12.2016 г. по път III-554 в землището на [населено място], причинено по вина на водача Е. Н. Т. при управление на лек автомобил „Фиат“, модел „Стило“, с рег. [рег.номер на МПС]. Съдът е определил, че спорът между страните във въззивното производство е относно размера на присъденото обезщетение с оглед характера и интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания, съобразно конкретните обстоятелства и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Във връзка с установяването на действително претърпените неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил и съпоставил свидетелските показания, събрани пред двете инстанции, като е кредитирал показанията на сестрата и племенника на ищеца, събрани пред първата инстанция, като изхождащи от близки родственици с непосредствени впечатления от отношенията между ищеца и неговия син, които са взаимно непротиворечиви. Близките отношения между бащата и сина, са установени и от показанията на двамата свидетели, допуснати на ответната страна, и разпитани пред втората инстанция. Прието е за установено въз основа на неопроверганите във въззивното производство показания на ангажираните от ищеца свидетели, че макар и след развода на родителите бащата и синът да са живеели в различни населени места, помежду им е била изградена дълбока и силна емоционална връзка, поддържана въпреки физическата дистанция с постоянни контакти и с бащина грижа, помощ и обич. К. е бил единственото дете на ищеца и внезапната му смърт, когато е бил само на 25 години, го е опустошила душевно и му е причинила силна болка и дълбока скръб, в каквато насока са и свидетелските показания за неговото състояние. При тези мотиви, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, касаеща размера на присъденото обезщетение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че въпросът дължи ли съдът произнасяне по всички доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба, е решен от въззивният състав в противоречие с практиката на ВКС – решение № 60113 от 11.11.2021 г. по т.д. № 1321/2020 г., II т.о., ВКС, т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, ВКС. Поставеният въпрос е правнорелевантен, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивиното решение е постановено при съобразяване на задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касатора. Непротиворечива е задължителната практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Обжалваното въззивно решение е постановен в съответствие с тази постоянна и непротиворечива практика на ВКС. То е в рамките на въведения от страните предмет на въззивното обжалване. Мотивирано е, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства – обсъдил и съпоставил е показанията на свидетелите, обсъдил е всички доводи и възражения на страните и е изложил своите правни изводи по тях, поради което по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора и във връзка с своевременно направеното искане за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъществената безплатно в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 19.06.2020 г., „ЗД ЕВРОИНС“ АД следва да бъде осъдено да заплати на адвокат Ф. С. възнаграждение в размер на 3876 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение