Определение № 195 от 22.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 742/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. С. И. срещу определение № 617/24.02.2020г. по в.гр.д. № 119/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е оставено без уважение искането на частната жалбоподателка за изменение на постановеното по същото дело решение № 2457 от 08.11.2019г. в частта за разноските, чрез допълнително присъждане на ДДС върху присъденото от въззивния съд адвокатско възнаграждение за защита пред въззивна инстанция. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на обжалваното определение. Посочва се, че съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г. дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение. Посочва се още, че предоставената при условията на чл.38, ал.2 от ЗАдв. правна помощ не фигурира сред освободените от ДДС доставки; същата представлява възмездна доставка, която се облага с ДДС. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт и уважаване на молбата по чл.248, ал.1 от ГПК в частта на дължимото ДДС. Ответникът ЗД „Евроинс” АД оспорва частната жалба. Излага съображения за липсата на формулиран правен въпрос, представляващ общо основание по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Отделно, поддържа, че липсва законово основание да се начислява ДДС върху адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ, тъй като същото представлява „предстоящи бъдещи разноски”, които не са осчетоводени в данъчна фактура. Поддържа още, че доказателствата за регистрация по ЗДДС са представени едва след приключване на съдебното дирене във въззивното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното. Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.2 от ГПК. С оглед доводите на ответника следва да се изтъкне, че производството е по чл.274, ал.2 от ГПК, поради което към частната жалба не са приложими изискванията за редовност на частната касационна жалба по чл.284 от ГПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна. Производството по гр.д. № 119/2019г. на Софийски апелативен съд е приключило с решение № 2457 от 08.11.2019г., с което частично е уважена въззивната жалба на ЗД „Евроинс” АД срещу първоинстанционното решение, като е отхвърлено искането на Е. С. И. за присъждане на законна лихва за забава върху сумата 1 675,24 лв. за периода от 22.07.2017г. до 01.10.2017г., включително. Въззивната жалба е преценена като неоснователна в частта, с която застрахователят е осъден да заплати на Е. С. И. на основание чл.432, ал.1 от КЗ сумата 35 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на ПТП, настъпило на 08.04.2017г. С оглед изхода на спора решаващият състав е осъдил ЗД „Евроинс” АД да заплати на процесуалния представител на Е. С. И. – адвокатско дружество „В. и Б.”, на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗАдв. сумата от 980 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. С молба с вх. № 21029/20.11.2019г. адвокатско дружество „В. и Б.”, представлявано от адв.Ц. В., е поискало на основание чл.248, ал.1 от ГПК изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез начисляване на ДДС върху присъденото от въззивната инстанция адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. С обжалваното определение Софийски апелативен съд е оставил искането по чл.248, ал.1 от ГПК без уважение като неоснователно. Приел е, че не е налице законово основание да начислява ДДС върху адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. Според въззивният съд недопустимо е ДДС да е неразделна част от възнаграждението, при положение че самото възнаграждение подлежи на облагане с данък и поначало се начислява от регистрираното лице (чл.86 ЗДДС). При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се има предвид трайната и непротиворечива съдебна практика, че с присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. се овъзмездява предоставянето на правна услуга от адвокат, т.е. налице е услуга – обект на облагане по смисъла на чл.2, т.1 вр. чл.8 от ЗДДС. В този смисъл предоставянето на безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1 от ЗАдв. не представлява безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС, т.е. не е налице необлагаема сделка, нито освободена от ДДС доставка. При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв. вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г. следва да включва ДДС (определение №306/06.06.2017г. по ч.т.д. № 2559/2016г. на ВКС, II т.о., определение №521/15.10.2017г. по ч.т.д. № 1225/2017г. на ВКС, I т.о., определение №442/28.06.2019г. по ч.т.д. № 502/2019г. на ВКС, II т.о.). Неоснователно е възражението на ответника относно евентуалното му осъждане да заплати неначислен и неотчетен с данъчен документ ДДС. Разноските се присъждат на страната при представени доказателства за действителното им извършване, но не и в случай, че адвокатската защита по делото е осъществена при условията на чл.38, ал.1 от ЗАдв. – когато на страната е предоставена безплатна адвокатска помощ. За да упражни правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение, получилата адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл.38, ал.1 от ЗАдв. – достатъчно е правната помощ да е предоставена безплатно на някое от тези основания и това да е отразено в договора между страната и нейния адвокат или в пълномощното на последния. Отделно, както беше посочено по – горе, предоставената от адвоката услуга става възмездна в момента, в който съдът определи възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв., съответно за процесуалния представител възниква задължение да начисли ДДС по реда на чл.86 от ЗДДС. Неоснователно е и релевираното от ответника възражение, че доказателства за регистрация по ЗДДС не са представени своевременно, а за първи път в хода на устните състезания във въззивното производство. Съгласно т.11 от Тълкувателно решение №6/06.11.2013г. по тълк.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, претенцията за присъждане на разноски може да бъде заявена валидно най – късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. По начало процесуалният закон ограничава процесуалните действия на страните до приключване на устните състезания, освен в случаите на изрично визирани по – кратки срокове, в съответствие с концентрационното начало в процеса, както и изрично урежда изключенията от това правило – чл.247, чл.249 и чл.250 от ГПК. В този смисъл, доказването на направените разноски в производството следва да бъде установено до приключване на устните състезания по делото, тъй като това е релевантният момент, към който съдът следва да извърши надлежна преценка по възлагане на разноските. Отделно, следва да се отбележи, че липсата на представено с молбата по чл.248 от ГПК доказателство за регистрация по ЗДДС на упълномощения адвокат не е основание за отказ за начисляване на ДДС върху дължимото по Наредба №1/2004г. адвокатско възнаграждение, с оглед отразяването на това обстоятелство в публичен регистър, съгласно чл.80, ал.1 от ДОПК, който е общодостъпен (определение № 91/31.01.2018г. по ч.т.д. № 1700/2017г. на ВКС, II т.о., определение № 660/03.12.2018г. по ч.т.д. № 2784/2018г. на ВКС, II т.о.). С оглед на изложеното, обжалваното определение следва да се отмени, като на адв.Ц. В., в качеството й на процесуален представител на Е. С. И., се присъди на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. допълнително сумата от 196 лв., представляваща 20 % върху възнаграждението за оказана безплатна правна помощ във въззивната инстанция в размер на 980 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд