Определение № 5020 от 04.11.2025 г. на ВКС по д. № 1867/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Е. Д. срещу въззивното решение на Русенски окръжен съд /ОС/ по гр.д. №996/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу „С.Г.С.Б.“ Е. искове по чл.344, ал.1, т.1 и 3 КТ, с които е оспорена законността на наложеното на ищеца със заповед от 20.10.23 г. дисциплинарно уволнение от длъжността „консултант клиентска поддръжка“. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че изводите на въззивния съд за редовното връчване на заповедта за уволнение, противоречат на практиката на ВКС – р. по гр.д. №2116/18 г. на трето г.о., относно утвърденото в тази практика изискване при връчване по реда на чл.47 ГПК длъжностното лице да е търсило адресата поне три пъти по различно време в период от около месец и същият да не е намерен на адреса, което връчителят да удостовери с подписа си. Връчването е формален акт и за него съдът следи и служебно - опр. по ч.гр.д. №5518/16 г. на първо г.о. на ВКС. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с изведените от съда две дати на връчване на заповедта за уволнение и с формирания в нарушение на чл.335, ал.2,т.2 КТ извод за прекратяване на трудовото правоотношение без писменото изявление за това да е получено от адресата, който е продължил да получава трудово възнаграждение, а уведомлението до НАП за прекратяването на тр. договор е от 1.11.23 г. Оспорва и извода на съда за връчване на заповедта за уволнение при отказ, като сочи, че неизпълнението на задълженията по връчването от страна на служителя на куриерската фирма не може да се вмени във вина на ищеца. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е отхвърлил предявените искове като погасени по давност. За главния иск по чл.344, ал.1,т.1 КТ давността тече от деня на прекратяване на трудовото правоотношение – чл.358, ал.2,т.1 КТ. Според въззивния съд от доказателствата по делото – св. показания на служители на ответното дружество- се установява, че ищецът е получил заповедта за уволнение на 20.10.23 г. чрез системата „Е.“. На тази дата между служителите - свидетели и ищеца била проведена конферентна среща, на която той бил уведомен, че му е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ и че ще получи заповедта за уволнението чрез системата „Е.“. Същевременно заповедта за уволнение била визуализирана на екрана и св. Д. я прочела на ищеца. Алтернативно, тъй като заповедта била изпратена на ищеца и чрез куриерска фирма „Е.“, може да се приеме, че тя му е връчена на 26.10.23 г. – последната от четирите дати, на които адресът на ищеца бил посетен от служител на „Е.“. С чл.21 от допълнителното споразумение към тр. договор на страните ищецът се е съгласил да бъде адресат на всякакви електронни изявления, свързани с трудовото му правоотношение, вкл. с прекратяването му. Ищецът е отказал да получи заповедта за уволнение, изпратена му чрез системата „Е.“ и по куриер. Затова според въззивния съд следва да се счита, че тя му е връчена при отказ на 20.10.23 г. или най-късно на 26.10.23 г. Исковата молба е подадена на 8.01.24 г. Погасителната давност от два месеца по чл.358, ал.1,т.2 КТ е изтекла, считано от всяка от двете дати на връчване. При тези данни по делото сочените основания за допускане на обжалването не се установяват – не е налице соченото противоречие с р. по гр.д. №2116/18 г. на трето г.о. на ВКС. В случая заповедта за уволнение е изпратена на ищеца чрез куриерска фирма / чл.36 ЗПУ/ и ищецът е бил търсен от представителя на куриерската фирма на посочения от него пред работодателя адрес четири пъти, в четири последователни дни/ р. по гр.д. №1877/10 г. на четвърто г.о. на ВКС./. Освен това връчването на заповедта за уволнение е извършено и по друг несъмнен начин – като електронно изявление чрез системата „Е.“ и самият ищец имплицитно признава това връчване, поставяйки датата му – 20.10.23 г. за начало на срока, за който претендира обезщетението по чл.225, ал.1 КТ. Не се установява и сочената от касатора очевидна неправилност на въззивното решение като особено тежък и външно установим негов порок /напр. р. по гр.д. №1468/20 г. на второ г.о. на ВКС/. Доводите в изложението са за обикновена неправилност / необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила/ - касационно осн. по чл.281,т.3 ГПК, за което ВКС не се произнася в това производство / ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват и ВКС на РБ, трето г.о.