Определение № 501 от 16.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1763/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на А. М. К., както и на С. Е. Х. и С. Е. Х. срещу въззивно решение № 173 от 13.11.2019г., постановено по в.гр.д.№ 282/2019г. на Търговищкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопризводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 467 от 06.08.2019г. по гр.д. № 8/2019г. на Търговищкия районен съд, с което е уважен предявеният от Г. Т. Д. против касаторите иск с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на апартамент № 10, находящ се в [населено място], [улица], вх.А, ет.2 и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен издаденият в полза на първия касатор констативен нот.акт № 50/2018г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищцата в първоинстанционното производство Г. Т. Д. е придобила правото на собственост върху процесния апартамент с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 102/2004г., след което го е предоставила на ответника А. М. К. /неин син/ да живее в него. На 14.09.2018г. същият се е снабдил с нот.акт №50/2018г. за собственост на имота по давност, след което го е продал на останалите двама ответници /нот.акт № 38/2018г./. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че първият ответник е установил фактическа власт върху имота със съгласието на неговия собственик и е бил негов държател, но не и негов владелец, поради което не е могъл да го придобие по давност, респ. да прехвърли правото на собственост върху него на останалите двама ответници. Изложени са съображения, че по делото не е установено той да е демонстрирал пред собственика на имота собственически намерения, от който момент да са изминали десет години, както и че извършването на ремонт в жилището не може да се счита за демонстрация на владение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът А. М. К. е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.За доказателствената сила на нотариалния акт за придобиване на собственост по давностно владение; 2. Възможно ли е да не може да се противопоставят установените с констативен нотариален факт факти за собствеността върху имот, без да е проведено надлежното им оспорване; 3. За подлежащите на доказване елементи от фактическия състав на давностното владение и 4. Дали спрямо собственик на недвижим имот, който няма самостоятелен достъп до имота, и спрямо него е демонстрирано реконструкция и ремонти на имота, и владение повече от десет години, може да претендира, че не му е демонстрирано своене, явно и непрекъснато владение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите С. Е. Х. и С. Е. Х. сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли владелецът да демонстрира намерението си за своене по отношение на действителния собственик, при положение, че е получил от него владението на имота с уговорка, че имотът му се предоставя в собственост /като подарък/; 2.Необходимо ли е изрично противопоставяне на собственика на вещта, когато фактическата власт е установена от самото начало като владение, респ. необходимо ли е демонстриране на намерението за своене; 3. Има ли значение и какво е значението на предварителната уговорка със собственика при предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт; 4. Когато възражението за придобивна давност се противопоставя на лицето, притежавало собствеността към момента на изтичането на давностния срок, следва ли установената в чл.69 ЗС презумпция да намери приложение; 5. При липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липсата на заявени претенции за имота в срока на давностното владение, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа, следва ли да се възприеме като действия по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС; 6. Към кой момент се зачитат правните последици на давността при позоваване на тях и 7. При оспорване на признатото с констативен акт право на собственост, върху кого пада доказателствената тежест при неговото оборване. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Г. Т. Д. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касаторите въпроси относно доказателствената сила на констативния нотариален акт за собственост и доказателствената тежест при неговото оспорване не са решени в противоречие с ТР № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, а са в съответствие с дадените с него задължителни разяснения, според които предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата го страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било с констативни или такива за правна сделка/, както е в случая, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Поставеният въпрос за приложението на презумпцията по чл.69 ЗС също е решен в съответствие с практиката на ВКС, според която при започнато упражняване на фактическа власт върху недвижим имот на правно основание /в случая договор за заем за послужване/, лицето, упражняващо тази власт има качеството на негов държател, като в тази хипотеза презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за оборена. За да придобие по давност правото на собственост върху имота е необходимо държателят с едностранни действия да превърне държането му във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва, че държателят е престанал да държи имота за другиго, а е започнал да го държи за себе си. При спор за собственост, ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже, че е започнал да държи имота за себе си с намерение да го свои, като тези му действия са доведени до знанието на собственика като преценката дали такива действия са били извършени от държателя е конкретна по всяко дело. В случая въззивният съд, с оглед данните по делото, е направил извод, че такива действия не са извършени от първия ответник, респ. че извършването на ремонт на жилището не представлява такива действия. Съдът е приел, че дори такива действия да са били извършени от него, предвид липсата на конкретни данни за момента, от който това е станало, не би могло да се приеме, че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС до предявяването на ревандикационния иск е осъществен. ТР № 10/2012г. и ТР № 4/2017г. на ОСГК нямат никакво отношение към поставения от касатора А. К. трети въпрос за подлежащите на доказване елементи от фактическия състав на давностното владение, нито е налице произнасяне по поставения от останалите касатори шести въпрос за момента, от който настъпват правните последици на давността, тъй като съдът е приел, че в случая такива изобщо не са настъпили. Поставените в двете изложения останали въпроси са формулирани според твърденията на касаторите за първоначално установено владение и не кореспондират на приетите за установени от въззивния съд факти, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това посочената от тях практика на ВКС е относима към хипотеза на завладяване на чужд имот без правно основание и не намира приложение в настоящия случай. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Решението е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.