Определение № 1220 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1753/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 1090 от 15.02.2024 г., подадена от „Булгрейпс” ООД чрез адвокат А. П. от АК - П., срещу въззивно Решение № 283 от 15.12.2023 г. по в.гр.д.№ 405/2023 г. на Окръжен съд – Сливен.

Ответниците по касация П. П. М. и П. Г. М. са депозирали отговори на жалбата и на изложението към нея чрез адвокат В. Т. – Б. от АК – П.. Поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски – няма списък и доказателства.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 165 от 07.07.2023 г. по гр.д.№ 1267/2022 г. на Районен съд - Нова Загора, с което е признато за установено по отношение на „Булгрейпс” ООД, че П. П. М. и П. Г. М. са собственици въз основа на наследствено правоприемство на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място] могили, [община], област С., с площ 79 166 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване лозе, номер по предходен план *, и ответното дружество е осъдено да предаде на ищците владението на имота.

Въззивният съд е приел, че ищците безспорно са собственици на процесния ПИ № ***, както и че имотът се владее без правно основание от ответното дружество, тъй като сключения между страните договор за аренда е прекратен. Между страните по делото се води и друго гражданско дело – гр.д.№ 603/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с предмет увеличената стойност на имота вследствие на извършени от ответника подобрения. Въззивният съд е приел, че възражение за право на задържане по настоящото дело не е направено своевременно. Както възражението за признаване право на задържане срещу предявен ревандикационен иск до заплащане на направените от ответника подобрения в имота, така и възраженията за задържане по чл. 90 и чл. 91 ЗЗД, са възражения, по които съдът се произнася в решението със сила на пресъдено нещо. По правило те се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба и не могат да се релевират по-късно, както пред първата, така и пред въззивната инстанция. По изключение, когато вземането на ответника е ликвидно, т.е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, както и в случай, че ответникът е предявил насрещен иск за вземането си, при което възражението за задържане се явява акцесорно право към исковата претенция за вземането, същото може да се предяви за първи път пред въззивния съд, тъй като с него не се променя спорния предмет и не е необходимо събиране на нарочни доказателства. В настоящия случай заявеното за пръв път пред въззивната инстанция възражение за право на задържане не е ликвидно, нито пък е предявен насрещен иск, поради което въззивният съд е приел, че същото не може да бъде уважено.

В изложение към касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд противоречи на практика на Върховния административен съд – Решение № 4093 от 29.04.2022 г. по адм.д.№ 109/2022 г. на ВАС, П. отделение, и на Административен съд - Пазарджик. Твърди се и противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Формулирани са следните въпроси:

1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражение за упражняване на право на задържане, направено в първата инстанция, която не се е произнесла поради неправилно квалифициране на правото на задържане от страна на ответника в правото му на отговор и посочвайки погрешно правото на претенция като особено искане до съда за спиране на производството, и по въпроса за правата на добросъвестния владелец на обезщетение за вложени средства, довели до увеличената стойност на чужд имот;

2. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти;

3. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях.

Поставените в изложението въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Същите не кореспондират с мотивите на въззивния съд, който е установил, че срещу иска по чл. 108 ЗС възражение за право на задържане не е заявено своевременно. Изводът му е обоснован с оглед данните по делото за извършените от касатора процесуални действия и съдържанието на направените от него изявления. Няма колебание в практиката на ВКС, че определянето на правната квалификация на претендираните от страните права е правомощие на съда и при осъществяване на правораздавателната си дейност съдът не е обвързан от дадената от страните правна квалификация. По въпросите за характера на правото на задържане, кой е активно легитимиран да го претендира, срокът, до който следва да се заяви възражението за право на задържане и какви са изискванията за редовното му предявяване е формирана задължителна съдебна практика - т. 6 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, също така ТР № 48 от 3.IV.1961 г. по гр.д.№ 26/1961 г. на ВС, ОСГК, както и казуална практика на ВКС - Решение № 454 от 22.10.2010 г. по гр.д.№ 765/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 422 от 17.01.2011 г. по гр.д.№ 939/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 201 от 17.10.2013 г. по гр.д.№ 2329/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. Наличието на произнасяне по поставените проблеми изключва допускане на обжалването на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а съобразяването й от въззивния съд елиминира и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Практиката на състави на ВАС не е сред актовете, подлежащи на съпоставяне с въззивния акт в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне касаторът по принцип дължи да заплати на ответника по касация разноските, които е направил за защитата пред ВКС. В случая извършването на такива не е доказано от ответниците по касация, поради което искането им следва да бъде оставено без уважение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия