Определение № 1640 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3549/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗАД „Алианц България” чрез адв. Б.Н. срещу определение №1411 от 29.05.2023г г. по в. ч. гр. дело № 1435/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 01.03.2023г по гр.д.No 13351/202о г. на Софийски градски съд ,постановено в производство по чл. 248 ГПК за изменение на решението по делото в частта за разноските С Решение № 263550 от 29.12.2022 г., постановено по гр. дело № 13351/2020 г. Софийският Градски съд е уважил частично искова претенция срещу застрахователя, като е осъдил ответника ЗАД „Алианц България“ да заплати на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ от общо претендираните 250 000 лв. сума в размер на 150 000 лв. Решението е постановено по пряк иск за обезщетение на неимуществените вреди от смърт на близък ,пострадъл от ПТП, причинено от застрахован при ответника водач на МПС. Със същото решение на основание чл. 38 от ЗА на пълномощника адв. О. е определена и присъдена сумата от 5030 лв. адвокатско възнаграждение за осъщественото от него безплатно представителство на ищцата А. С. М.. По молба на ответното застрахователно дружество с Определение от 01.03.2023 г. първоинстанционният съд е изменил решението си в частта за разноските, като е редуцирал възнаграждението на адвоката до размер на сумата от 4530 лв., съразмерно с уважената и отхвърлената част от иска. Въззивния съд е бил сезиран от ЗАД „Алианц България“ с частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд за изменение на решението в частта за разноските, оставена без уважение След като искът е предявен за сумата 250 000 лева и уважен за 150 000 лв жалбоподателят е поддържал ,че същото процентно отношение следва да се приложи спрямо размера на възнаграждението на адвоката .Въззивният съд не е възприел доводите на дружеството –жалбоподател ,че възложената му отговорност за разноски по чл.78, ал.1 ГПК не следва да надвишана сумата 3918лв, при размера на така отхвърлената и уважена част от иска. Изтъкнато е ,че по силата на чл. 38, ал. 2, изр.посл. във връзка с чл.36, ал. 2 от ЗА този размер не може да бъде по-нисък от минимално определимия такъв по Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения(НМРАВ). Това означава, че при уважена част от иска до 150 000лв. от общо претендирани 250 000 лв.,адвокатското възнаграждение ще се определи върху размера на сумата от 150 000 лв., тъй като до тази сума искът е уважен. Като се е позовал на множественост при методите за изчисляване на разноските, въззивният съд е посочил като утвърден този на т. нар. „просто тройно правило“, при което колкото по-голям е размерът на уважената част от иска, толкова по-голям е и размерът на дължимото се адвокатско възнаграждение на адвоката на ищеца,а не обратно. В случая е намерил разноските за правилно изчислени до прага на минималния размер, определен в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който не може да бъде прекрачван. Като поддържа оплакванията си за неправилно изчисление на разноските и незаконосъобразно прилагане на чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК ,в които съразмерността е подчинена на един и същ принцип и следва да се разбира като пропорционалност, в депозирано след указания изложение по основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на очевидна неправилност – чл.280, ал.2 ГПК и противоречие с практика на ВКС по въпроса как се определя материалният интерес за изчисляване на адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал.1 ГПК ,във вр чл.7 ,ал.2 НМРАВ на адвокат на ищец, представнляван по реда на чл.38, ал.1 ЗАдв /оказал безплатна правна помощ/,когато искът е частично уважен. Позовава на определение №54/2019г по ч гр.д №84/2019г на ВКС, Четвърто г.о и опр.№131/2018г по т.д№342/2018г Второ т.о на ВКС ,указващи поддържаното от касатора разрешение при съотношение между уважена и отхвърлена част от иска ,илюстрирано с конкретни изчисления. Ответницата А. С. М.,чрез пълномощник адв В.О. оспорва твърденията за наличие на основание за допускане на определението до касационно обжалване.Изложени са съображения ,че очевидна неправилност на обжалвания акт не може да се поддържа. Върховен касационен съд ,Трето г.о намира за обосновано изтъкваното от касатора основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по поставения правен въпрос и касационната частна жалба следва да се допусне до разглеждане по същество. По въпроса, обосновал допускане на въззивното определение до касационно обжалване следва да се изтъкне ,че разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка при сезиране за прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК,във вр. чл. 36 ЗА, намират приложение и когато съдът определя възнаграждението на адвокат, осъществил безплатно защита и процесуално представителство по дело съгласно чл.38 ЗА.Същото е правомощието - израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие. Съчетаното се прилагат принципа за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие ,възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение/чл. 38,ал.2 ЗА,според който възнаграждение е винаги дължимо за положения труд и чл.36, ал.2 ЗА при изискването самото възнаграждение да е обективно и справедливо/ и правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес /чл. 78 ГПК/ - принцип на съразмерност. Съчетаното прилагане на изтъкнатите принципи налага съображението, че определянето на възнаграждението от съда по чл.38 ЗАдв и неговото присъждане не е самоцелно, то е функционално свързано с отговорността на разноски. Особеност е осъждането на задължената за разноски страна да заплати възнаграждение пряко на правоимащия адвокат, което предполага съдът първо да определи възнаграждението.При определянето му водещо значение имат първите два принципа. Отчита се разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати-за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд, при съобразяване на фактическата, правна сложност на делото и действително извършената работа,без за съда да са обвързващи диктуваните минималните размери по приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба №1/2004г.В постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При този извод,сочената Наредба №1/20024г на Висшия адвокатски съвет не преследва легитимна цел и не следва да се прилага от националните съдилища съгласно даденото от Съда на ЕС задължително тълкуване/чл.633 ГПК/.Налага се осъвременяване и на формираната от Върховен касационен съд съдебна практика по въпроси, свързани с тълкуване и прилагане на минималните адвокатски възнаграждения и начинът на определянето им, основан на Наредба №1/20024г на Висшия адвокатски съвет.Задължителни за съдилищата остават указанията в Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за преценка на цената на адвокатска защита в съотношение с фактическата и правна сложност на делото, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата,които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси,което е различно по сложност при всеки отделен случай От значение е вида и характера на делото,защитаваният материален интерес, съответната инстанция, легитимно очакваните, респ. извършените процесуални действия по делото с участие на представляваната от адвокат страна. Не е оправдано да се изключва и дейно участие на адвокат за постигане на спогодба по част от предмета на делото. При определяне възнаграждението на адвоката,поел защита безплатно,водеща е почетността/ honorеm- чест, длъжност, репутация /,дори пред сравнения и доводи,основани на диктувана от пазара цена на дадена услуга/ mercеs /. За размера който следва да се присъди в тежест на страната задължена за разноски, приложение намира законовият принцип в чл.78 ГПК за съразмерност на разноските. Това,че в хипотезата на чл. 38, ал.1, т.1-т.3 ЗА и на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата се присъжда директно на правоимащия адвокат, а не на страната по делото, не изключва общите правила по чл.78 и чл.248 ГПК, те се прилагат при възлагане на разноски в тежест на другата страна. Както платеното от страната възнаграждение за адвокат,така и определеното от съда възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА подлежат на редуциране по един и същ начин,съгласно чл.78 ГПК и съразмерно на уважената,респ.отхвърлената част от иска. В този смисъл на поставения от касатора правен въпрос е даден отговор в Определение №54/2019г по ч гр.д №84/2019г на ВКС,Четвърто г.о, същото правно разрешение е приложено в Определение № 724/2017г по гр.д № 724/2017г Трето г.о,Определение .№131/2018г по т.д№342/2018г Второ т.о на ВКС и др, споделяно и от настоящия състав на ВКС. Съобразяването с горните принципи изисква още критериите за прилагане на всеки от тях да не се смесват по начин ,който би довел до накърняването им при възлагане тежестта за разноски. По касационната жалба. Съдилищата са приели да определят възнаграждението за оказана безплатна правна помощ от адвокат на ищцовата страна въз основа на присъдената при частично уважаване на иска сума ,като спрямо тази сума са изчислявали минимума по наредбата, което без да се отчита в съотношение каква част исковата претенция е отхвърлена, е неправилно.В случая предмет на спора не са разноски, които ищецът следва да заплати на ответника заради отхвърлената част от претенцията,а начинът по който съдът следва да определи възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗА за ищцовия защитник. В спора за разноските и двете страни се позоват на уредените в НМРАВ минимални размери на адвокатско възнаграждение,които могат да служат само като ориентир за съда и нямат задължителен характер.При цената на иска от 250 000 лева възнаграждението за адвоката,поел защитата безплатно настоящият съд определя на 6600лева, което е приблизително съответно на минималното по цитираната наредба.Делото е приключило в една инстанция,неговата фактическа и правна сложност е съответна на производствата по преки искове срущу застраховател – провеждано е доказване на механизма на произшествието и неимуществените вреди. Характерно е концентрирането на спора върху размера на обезщетението за неимуществени вреди, което съдът определя по справедливост /чл. 52 ЗЗД/. Отговорността на ответника да заплати възнаграждението на ищцовия адвокат е производна от отговорността му по чл. 78, ал.1 ГПК ,затова и съразмерна на уважената част от иска, или задължението е в размер на 3960лв /съразмерно на уважената част, за 3/5 от исковата сума /.Обжалваното въззивно определение следва да се отмени .Следва да се постанови друго,като вместо присъдените 4530лв по измененото решение в частта за разноските,решението да се измени с присъждане на сумата 3960лв на основание чл. 38 ЗА. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.