Определение № 4215 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4855/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Кап Нор“ ЕООД срещу решение № 561 от 27.04.2023 г. по в.гр.д.№ 500 от 2022 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав, с което е отменено решение № 266442 от 05.11.2021 г. по гр.д.№ 9312 от 2019 г. на Софийски градски съд, I ГО, 3 състав и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от „Кап Нор“ ЕООД против С. К. Г. и П. Й. Т. иск с правно основание чл.440 ГПК за признаване на установено, че имот с идентификатор *, част от гора от 16 000 кв.м., находяща се в гр.София, р-н „В.“,[жк], м.„Р.“, съставляващ поземлен имот № *, не принадлежи на С. К. Г., длъжник по изп.д.№ 3208 от 2018 г. по описа на ЧСИ Стоян Якимов.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Може ли в производството по чл.440, ал.1 ГПК решаващият съд да промени предмета на спора, акцентирайки на доказателства и изводи относно правото на собственост на третото лице- ищец по делото, а не на заявеното основание за липсата на принадлежност на право на собственост на ответника- длъжник по принудителното изпълнение ? По въпроса се твърди противоречие с решение № 42 от 11.02.2009 г. по гр.д.№ 5759 от 2007 г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 42 от 27.02.2014 г. по гр.д.№ 6994 от 2013 г. на ВКС, ГК, І г.о.

2. Може ли решаващият съд в производството по чл.440, ал.1 ГПК да разшири предмета на спора и предмета на доказване, като изследва доказателства и се произнася по правни последици, касаещи придобиване правото на собственост на ищеца- трето лице, бранещо се в рамките на индивидуално принудително изпълнение при насочено изпълнение срещу имущество /недвижим имот/ на ответника- длъжник по изпълнението и приеме теза за наличие на конкуриращи се придобивни основания на страните по иска за придобиване право на собственост по реституция, без да е налице заявен насрещен положителен или отрицателен установителен иск от страна на ответниците по делото ? По този въпрос се твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Поставя се и въпрос за приложението на задължителната съдебна практика- Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и задължението на решаващия съд да установи наличието на валиден титул за собственост на ответника при заявен срещу него отрицателен установителен иск за собственост в хипотезите, при които съгласно предмета на спора не може да се поддържа теза за конкуренция на придобивни основания по реституция, както и за необходимостта и в тези хипотези да бъде проведен инцидентен съдебен контрол за материалноправна законосъобразност на административния акт по земеделска реституция на ответника. По въпроса се твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмени отговори от 04.08.2023 г. и от 11.09.2023 г. ответниците по жалбата С. К. Г. и П. Й. Т. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано, евентуално- решението му да бъде оставено в сила. Претендират за направените по делото разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: На 23.05.2019 г. дружеството- ищец „Кап Нор“ ЕООД е уведомено, че по образувано изп.д.№ 3208 от 2018 г. на ЧСИ Стоян Якимов предстои извършване на опис върху два недвижими имота с идентификатори * и * по кадастралната карта на [населено място] от 2010 г. Изпълнителното дело е с предмет парично притезание на ответника П. Й. Т.- взискател срещу ответницата С. К. Г.- длъжник и е висящо и към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. Тъй като ищецът твърди, че длъжникът по изпълнителното дело С. Г. не е собственик на имот с идентификатор ***, а имотът е придобит от него на основание правна сделка /договор за покупко-продажба от 07.07.2004 г./ е прието, че ищецът има правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск по чл.440 ГПК.

Относно правата на ищеца върху имота от събраните по делото доказателства се установява, че с договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 190 от 27.12.1937 г., том XXV, дело № 4129 от 1937 г., И. Д. М. е закупил следния недвижим имот: гора, находяща се в землището на гр.София, в местността „Р.“, с площ 16 дка /по новото измерване/, при съседи: К. Т., от две страни път и В. А.. От акт за държавна собственост № 443 от 21.07.1949 г. се установява, че горепосоченият имот е бил отчужден от И. М. на основание ЗОЕГПНС по преписка № 5296 от 1948 г. След влизане в сила на ЗВСВОНИ, със заповед № РД-57-092 от 16.04.1999 г. на Областния управител на област София, във връзка с подадено заявление от наследниците на И. Д. М., е наредено да се отпише от актовите книги за държавна собственост акт за държавна собственост № 443-VI РС от 21.07.1949 г., издаден за гореописания имот. Като мотиви в заповедта е посочено, че съгласно протокол № ДИ-86-00-485 от 12.03.1999 г. комисия е извършила оглед на бившия имот, като е констатирала, че имотът представлява стара борова гора, без постройки, като посоченият от наследниците на бившия собственик И. Д. М. терен е със северна граница ул.„Елша“, без очертани други граници и попада в границите на Княжевската борова гора. По делото е приложен цитираният в заповедта протокол № ДИ-86-00485/12.03.1999 г., в който е отбелязано, че наследниците на д-р И. Д. М. са посочили имота на комисията, която е констатирала, че този терен попада в границите на Княжевската борова гора. От удостоверение за наследници № 1450 от 26.02.1992г. е установено, че И. Д. М. е починал през 1970 г. и е оставил за наследници двете си дъщери К. И. Н. и М. И. Д.- М.. С нотариален акт № 44, том IV, peг.№ 10194 по дело № 597 от 07.07.2004 г. К. Н. и М. Д.- М. са продали на ищцовото дружество „Кап Нор“ ЕООД следния недвижим имот: гора от 16 000 кв. м., находища се в София, р-н „В.“,[жк], м. „Р.“, съставляващ поземлен имот № ***, заснет и нанесен през 2000 г. в кадастрален лист № 563 по кадастралния план на София, в.з.„Б. п.“, при съседи: К. Т., от две страни път и В. А..

Относно правата на ответницата С. К. Г. се установява, че тя се легитимира като собственик на имота с решение № КГ 74 от 16.06.2003 г. /влязло в сила на 30.06.2003 г./ на Общинска служба по земеделие и гори - Община „Витоша“ по чл.13, ал.5 ЗВСВГЗГФ, с което на наследниците на Г. К. М. С. се възстановява правото на собственост в нови реални граници по чл.4, ал.2 от ЗВСВГЗГФ върху имот * по картата на възстановената собственост на землището с площ 18,826 дка, представляващ иглолистна гора, находяща се в кв.Княжево, при граници: № *- населено място на кв.Княжево, № *- иглолистна гора на Държавно лесничейство и № *- Горски път на МЗК- НУГ. С нотариален акт № 105 от 30.12.2004 г., том II, рег.№ 3911, дело № 297 от 2004 г. наследниците на Г. К. М. С. продават на Й. Е. Г. имот № *- иглолистна гора. От данните по делото се установява, че от имот № * са образувани три имота с № *, * и *. Не се спори и от справка от имотния регистър се установява, че с нотариален акт № 170 от 28.06.2006 г. Й. Е. Г. дарява на майка си С. Г. имот № *, представляващ част от възстановения с решението на ПК имот № *. Останалите два имота с № * и № * /представляващи част от имот № */ Й. Г. е продал на трети за спора лица.

От изслушаната пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза е установено, че имотът, за който е постановена заповедта за деактуване № РД-57-092 от 16.04.1999 г. на Областния управител на област София, съгласно действащата в момента кадастрална карта на гр.София представлява поземлен имот с идентификатор *, стар ПИ № *. Имотът с идентификатор * с площ от 11 745 кв. м. е част от имот с пл.№ *, к.л.563, с площ от 16 000 кв.м., заснет за първи път в кадастралния план през 2000 г., съгласно заповед РД 57- 499 от 13.07.2000 г. на СО и заповед на Областния управител на област София с № РД-57-092 от 16.04.1999 г. От друга страна е установено, че от възстановения с решението на ОСЗГ на прадодателите на ответницата имот № * през 2005-2006 г. се образуват три имота с № *, № * и № *. Новообразуваните имоти № * и № * включват част от ПИ № *, респективно част от имота с настоящ идентификатор *. От скица от 18.02.2009 г. се установява, че през 2009 г. образуваните от имот № * нови имоти * и *, разположени върху имот пл.№ *, все още не са били нанесени и имот пл.№ * е бил със същите параметри - графична площ 15 945 кв. м. /площ по документ 16 000 кв. м./. През 2010 г. с изработването и одобряването на новата кадастрална карта и кадастралните регистри със заповед РД-18-69 от 14.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, процесният имот пл.№ * с площ 15 945 кв. м. вече е посочен като имот с идентификатор * и е нанесен заедно с образуваните от него имоти: * и *, като съответно: имот * е с площ от 11745 кв. м., имот * е с площ от 2 999 кв. м., имот * е с площ от 1 000 кв. м. или общо 15 744 кв. м. В изготвената комбинирана скица- приложение № 1 към заключението на съдебно-техническата експертиза, с червен цвят са отбелязани точните граници на имот № *, част от който е имот № *, чиито граници са отбелязани със син цвят, а с черен цвят са отбелязани границите на имот с идентификатор ***.

Съгласно заключението на вещото лице между землищата на с.Бояна и кв.Княжево няма идентичност, същите са съседни, като това е отбелязано в приложение № 2 към заключението на експертизата. Имот № ***, възстановен на наследниците на Г. К. М. С., бил разположен в землището на кв.Княжево, като в северозападна посока този имот граничи със самото застрояване на кв.Княжево по ул. „Елша“. Съгласно заключението на експерта имотът, закупен от д-р И. Д. М. с нотариален акт № 190 от 27.12.1937 г., том XXV, дело № 4129 от 1937 г., е разположен в землището на с.Бояна в местността „Р.“. След одържавяването му по ЗОЕГПНС същият този имот е възстановен на наследниците на д-р И. Д. М. по реда на ЗВСВОНИ, като съгласно описанието му в заповед № РД-57-092 от 16.04.1999 г. на Областния управител на област София, той е бил възстановен в границите на Княжевската борова гора- в землището на кв.Княжево. Според вещото лице м.„Р.“ е в район Витоша, кв.Бояна и представлява територия, разположена между ул.„С. Б. п.“, [улица]и южно от ул.„Б. п.“.

Въз основа на експертното заключение и събраните по делото писмени доказателства въззивният съд е приел, че между релевирания от ищеца титул за собственост, от една страна, и релевирания от ответницата титул за собственост, от друга, има частично съвпадение и съответно- конкуренция на права. Страните черпят правата си от различни праводатели и въз основа на различни реституционни закони. Съдът е приел, че ответницата се позовава на реституция по ЗВСВГЗГФ от нейните непреки праводатели, която реституция е извършена с влязлото в сила решение № КГ 74 от 16.06.2003 г. на Общинска служба по земеделие и гори- Община „Витоша“, на основание чл.4, ал.2 от ЗВСВГЗГФ, като в полза на праводателите на ответницата е възстановена собствеността „в нови реални граници“ върху имот № *, част от който е имотът на ответницата с № *. Съгласно чл.13а, ал. 1 ЗВСВГЗГФ влязлото в сила решение на административния орган по реституция удостоверява правото на собственост и има сила на констативен нотариален акт. Позовавайки се на Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК, въззивният състав е счел, че не е задължен да упражни косвен съдебен контрол на основание чл.17, ал.2 ГПК върху влязлото в сила решение на ОСЗГ, тъй като ищцовото дружество не противопоставя собствени права преди масовизацията върху имота, притежаван от наследодателя на лицата, в полза на които е постановено решението на ОСЗГ. Затова е прието, че с влизането в сила на решение № КГ 74 от 16.06.2003 г. на Общинска служба по земеделие и гори- Община „Витоша“ е удостоверено правото на собственост на наследниците на Г. К. М. С. в нови реални граници върху горски имот с № *, които с посочения по-горе нотариален акт № 105, том II, рег. № 3911, дело № 297 от 2004 г. са го продали на Й. Е. Г., а той от своя страна /след разделянето му на три имота/ е дарил на своята майка С. Г. имот с № *.

От друга страна, съдът е приел, че титулът на собственост на праводателите на ищцовото дружество се основава на реституция по ЗВСВОНИ. Съгласно чл.1, ал.1 ЗВСВОНИ възстановяване правото на собственост върху отчуждени от комисията по чл.11 ЗОЕГПНС (отм.) недвижими вещи настъпва по право. За установяване активната материалноправна легитимация ищецът е следвало да докаже по несъмнен начин, че в обективната действителност са се осъществили всички материални предпоставки, обуславящи възникването на правото на неговите праводатели да им бъде реституиран процесния имот, а именно: 1) към момента на одържавяването по ЗОЕГПНС (отм.) процесната вещ да е представлявала годен, отделен обект на правото на собственост; 2) собственикът на одържавения имот да не е получил обезщетение от държавата, като по силата на чл.4, ал.1, изр.2 ЗВСВОНИ получаването на облигации не се смята за обезщетяване; 3) отчужденият имот към момент на влизане в сила на реституционния закон да е могъл да бъде възстановен в реални граници, т.е. да не е бил преустроен по начин, при който да бъде загубена неговата индивидуалност и 4) към момента на влизане в сила на реституционния закон отчужденият имот да е собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества. Съдът е уточнил, че тъй като възстановяването на правото на собственост по реституционните закони, приети след 1991 г., представлява деривативен (производен) придобивен способ за придобиване на собственост, следва лицата, които твърдят, че притежават реституционно право по чл.1, ал.1 ЗВСВОНИ, да установят, че те или техните наследодатели са притежавали правото на собственост върху спорния имот, който е бил отчужден. Съгласно чл.3, ал.1 ЗВСВОНИ, установяващ оборима презумпция относно обстоятелството кому е принадлежало правото на собственост върху отчуждения имот към момента на национализацията, до доказване на противното следва да се приеме, че имотът е бил собственост на лицата, от които е бил отнет. В настоящия случай, от акт за завземане на недвижим имот за държавен № 443 от 21.07.1949 г., съставен на основание ЗОЕГПНС (отм.), се установява, че от И. Д. М., наследодател на праводателите на ищцовото дружество, е бил отчужден следния имот: гора от 16 дка, находяща се в землището на [населено място], м.„Раковец“. Липсва спор относно осъществяването на посочените по-горе материални предпоставки, обуславящи възникването на правото на наследниците на правоимащото лице да бъде реституиран процесния имот. Съдът е посочил, че правото на собственост по ЗВСВОНИ се възстановява по право, т.е. реституцията на имота не е обусловена от издаването на какъвто и да било административен акт. Следователно, в полза на наследниците на д-р И. М. е реституирана, на основание чл.1, ал.1 ЗВСВОНИ, гора от 16 дка, находяща се в землището на [населено място], м.„Р.“, тъй като именно този имот е бил отчужден. Ищцовото дружество обаче се позовава на заповед № РД-57-092 от 16.04.1999 г. на Областния управител на област София, съгласно която в полза на наследниците на И. М. е бил възстановен имот „в границите на Княжевска борова гора - в землището на кв.Княжево“. От приетата и неоспорена съдебно-техническа експертиза се установява, че описаният за възстановяване в обсъжданата заповед имот няма нищо общо с имота, отчужден от И. М., както и че землищата на с.Бояна, където се е намирал отчужденият имот, и на кв.Княжево са съседни, но не са идентични. Ето защо, съдът е приел, че имотът, за който претендира ищцовото дружество, не само че не е идентичен с отчуждения от И. М., но и се намира в друго землище- не в [населено място], м.„.“, а в съседното землище на [населено място]. Описаният в заповед № РД-57-092 от 16.04.1999 г. на Областния управител на област София имот частично съвпада с имота, възстановен по ЗВСВГЗГФ на непрекия праводател на ответницата С. Г., който според експертизата „е разположен в землището на кв.К., като в северозападна посока този имот граничи със самото застрояване на кв.К. по ул.„Е.“. Според съда, посочената заповед не представлява титул за собственост, тъй като собствеността по ЗВСВОНИ се възстановява по право. Цитираният в заповедта протокол № ДИ-86-00485 от 12.03.1999 г., издаден от комисия на отдел „Общинска собственост“ при район „Витоша“, извършила оглед на имот, посочен й от наследниците на И. М., съдът е приел, че е без правно значение за реституцията на имота, тъй като не е титул за собственост и въз основа на него не се прехвърлят вещни права. С оглед изложеното, въззивният състав е стигнал до извода, че описаният в заповедта от 16.04.1999 г. имот като местонахождение и идентичност няма нищо общо с имота, който през 1937 г. е бил придобит от И. М., а впоследствие и отчужден от него по ЗОЕГПНС. Поради това съдът е приел, че към датата на извършената с решение № КГ 74 от 16.06.2003 г. на ОСЗГ- Община „Витоша“ реституция по ЗВСВГЗГФ в полза на праводателите на ответницата С. Г., процесният имот е бил собственост на държавата/общината /тъй като не е бил реституиран по реда на ЗВСВОНИ на други лица/ и съответно е бил годен за реституция по реда на чл.4, ал.2 от ЗВСВГЗГФ.

В заключение, съдът е приел, че претендираният имот, който е в землището на кв.Княжево, не е идентичен с реституирания съгласно ЗВСВОНИ в полза на наследниците на И. М. имот, който е в землището на [населено място], тъй като по реда на ЗВСВОНИ може да бъде реституиран единствено имотът, който е бил отчужден от наследодателя на правоприемниците на ищеца (реституция в реални граници), но не и различен от него имот (реституция в нови реални граници). Следователно ответницата е собственик на претендирания от ищеца недвижим имот на твърдяното правно основание- правоприемство и реституция по ЗВСВГЗГФ, поради което предявеният иск с правно основание чл.440 ГПК е отхвърлен като неоснователен.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на САС, поради следното:

По първите два въпроса е налице практика на ВКС. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 2017 г. по т.д.№ 3 от 2015 г. на ОСГТК на ВКС, искът по чл.440 ГПК предоставя защита на трето лице в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на това лице. Правният интерес от този иск произтича от твърдението на ищеца- трето лице по изпълнението, че негово право е засегнато от предприетите изпълнителни действия. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, обаче не са предмет на иска по чл.440, ал.1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. В същия смисъл са и мотивите на т.2Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, според които изложените в исковата молба по отрицателния установителен иск за собственост фактически обстоятелства за право на собственост на ищеца не представляват основание на отрицателния установителен иск за собственост и не са част от предмета на делото по този иск. Основанието на иска е неосъществяването на юридическите факти, от които според ответника е възникнало правото му на собственост. В решение № 42 от 2014 г. по гр.д.№ 6994 от 2013 г. на ВКС, ГК, І г.о. е прието, че искът по чл.440 ГПК цели да изключи със сила на пресъдено нещо титулярството на длъжника като собственик на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение и да осъществи основание за прекратяване на изпълнителния способ (чл.433, ал.1, т.7 ГПК). Поради това по дело, образувано по предявен иск по чл.440 ГПК, съдът е длъжен да се произнесе по доводите на ответника относно фактите, от които той извежда правото си на собственост.

Обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС, поради следното: В конкретния случай, естеството на спора /твърдения на ищеца за съвпадане на границите/застъпване на претендирания от него имот и имота, придобит от ответницата С. Г./, налага съдът да се произнесе кой е собственик на процесния имот /ищецът или ответницата Геофкос/ и на какво основание е придобита собствеността върху него. В тази хипотеза доказването на придобивното основание на ищеца изключва възможността за валидно придобиване на имота от ответницата. Именно в такъв контекст съдът е изследвал събраните по делото доказателства не само за правото на собственост на ответницата Г., но и за правото на собственост на ищеца, и е анализирал законовите разпоредби, въз основа на които ищецът претендира право на собственост върху процесния имот. Това не разширява предмета на спора и не води до резултат силата на пресъдено нещо на решението да се разпростре и върху твърдяното от ищеца придобивно основание. Поради изложеното по поставените два въпроса не е налице противоречие с практиката на ВКС, тоест не е налице предпоставката на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По тези два въпроса касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като, както бе посочено по-горе, по въпросите има практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налага промяната на тази практика.

Третият въпрос /за приложението на задължителната съдебна практика- Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9 от 2009 г. на ОСГК на ВКС и задължението на решаващия съд да установи наличието на валиден титул за собственост на ответника при заявен срещу него отрицателен установителен иск за собственост в хипотезите, при които съгласно предмета на спора не може да се поддържа теза за конкуренция на придобивни основания по реституция, както и за необходимостта и в тези хипотези да бъде проведен инцидентен съдебен контрол за материалноправна законосъобразност на административния акт по земеделска реституция на ответника/ по същество се свежда до твърдение за противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и с практиката на ВКС по приложението на чл.17, ал.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС обаче счита, че такова противоречие няма, поради следното: Посоченото тълкувателно решение пряко не е приложимо към настоящия казус, тъй като се отнася до спорове, различни от настоящия спор: спорове за собственост между наследници на бивши собственици на земеделски земи, претендиращи за право на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, и бивши ползуватели на имоти, претендиращи за изкупуване на предоставени им земеделски земи по реда на § 4а и § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Дори и да се приеме, че приетото в това тълкувателно решение по аналогия следва да се приложи и към настоящия казус, обжалваното решение напълно съответства на това тълкувателно решение, а и на установената практика на ВКС по приложението на чл.17, ал.2 ГПК. Въззивният съд, след като е взел предвид, че страните не заявяват собственически права върху един и същ имот към момента на отчуждаването/колективизацията на имота /праводателите на ищеца заявяват права върху имот, който не е идентичен с процесния, а праводателите на ответницата Г. са притежавали преди колективизацията права върху горски имот, който се е намирал на друго място, но им е възстановен по реда на ЗВСВГЗГФ в нови реални граници- в границите на процесния имот/, напълно в съответствие с горепосоченото тълкувателно решение и практикитана на ВКС по приложението на чл.17, ал.2 ГПК е приел, че ищецът има право да оспорва и да претендира да бъде извършен инцидентен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК върху законосъобразността на решението на ОСЗГ за реституция на имота на праводателите на ответницата, но само във връзка с неговите противопоставими права /не и по съображения, че праводателят на ответницата Г. С. не е бил собственик на гора към момента на колективизацията или че възстановената с решението на ОСЗГ на наследниците на Г. С. гора не е идентична с гората, притежавана от С. преди колективизацията/.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.440 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Предвид окончателния характер на определението по чл.288 ГПК, с което касационната жалба не се допуска до разглеждане в открито съдебно заседание и касационното производство приключва, следва да се остави без уважение молбата на адв.З. за определяне на допълнително възнаграждение за по-нататъшното й процесуално представителство по касационното дело като особен представител на ответницата С. Г..

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение