Определение № 50613 от 21.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 960/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ВГ- 5“ ЕООД – [населено място] срещу решение №150 от 18.11.2021 г., постановено по в.т.д. №475/2021г. на Варненски апелативен съд,, с което е потвърдено решение №112/05.05.2021 г. по т.д. №1143/2020 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „ВГ-5“ ЕООД против „Енерго-Про Продажби АД искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 155 710.81 лв., представляваща цена за произведена и доставена, но незаплатена електрическа енергия от възобновяем източник за м. септември 2017 г..; сумата от 43 728.72 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 155 710.81 лв. за периода от 01.01.2018 г. до датата на подаване на исковата молба; сумата от 79 320.66 лв., представляваща неизплатения остатък от цената за произведена и доставена електрическа енергия м. октомври 2017г., както и сумата от 22 275.95 лв., - обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.01.2018г. до датата на подаване на исковата молба -12.10.2020, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на исковата молба.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо като постановено в противоречие с ТР №1/09.07.2019 г. по тълк.д. №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Застъпена е тезата, че както първата, така и въззивната инстанция, са били длъжни да спрат производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с окончателен акт на административното производство по обжалването на Решение СП-5 от 28.03.2019 г. на КЕВР. При условията на евентуалност се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Според касатора въззивният състав неправилно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от м.юли 2015 г. върху механизма на заплащане на производители на ВяЕЦ, в резултат на което е решил спора в противоречие с чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ във вр. с пар.17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ (ДВ. бр. 56/2015 г.), както и че неправилно е приложил последствията от отмяната на Решение СП-1 от 31.07.2015г.на КЕВР. Отделно се сочи, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като е отказал да спре производството по търговския спор, както и да се произнесе инцидентно по валидността на решение СП-5/ 28.03.2019 г. на КЕВР по реда на чл.17, ал.2 ГПК. Оплакването за необоснованост на решението е аргументирано с твърдението, че въззивният съд не е разгледал нито един от доводите на въззивника. Претендира се обезсилване, респективно отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд. Иска се присъждане на разноски в полза на касатора за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Извън твърдението в касационната жалба за вероятна недопустимост на въззивното решение, касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. „ Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №410 от 27.09.2019г. по ч.т.д.№1813/2019г., на I т.о.; определение № 10 от 06.01.2021г. по ч.т.д. №2479/2020г. на II т.о.; определение №25 от 10.01.2013г. по ч.гр.д. №795/2012 на IV г.о.; определение №340 от 22.07.2019 г. по ч.т.д. №1250/2019г. на I т.о.; определение №456 от 03.08.2015г. по ч.т.д. №1826/2015г. на II т.о. и определение №40 от 18.01.2018г. по ч.т.д.№2586/2017г., I т.о. - основание за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК

2. „ При наличие на предпоставките, предвидени в чл.17, ал.2 ГПК, както и когато административен акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?“;

3. „Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл.17, ал.2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ex lege/ правомощие на съда?“;

4. „Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл.17, ал.2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?“;

5. „Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?“;

6. „Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор?“.

По отношение на въпросите от №2 до №6 касаторът поддържа наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки че въпросите са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са депозирани писмени отговори на касационната жалба от ответника „Енерго - Про Продажби“ АД - [населено място] (отговор на касационната жалба и отговор на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК), в които се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на жалбата по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представен писмен отговор и от третото лице помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД („НЕК“ АД) – [населено място], с който се оспорва касационната жалба, като се излагат доводи за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, както и за правилността на обжалваното решение.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав е потвърдил решение №112/05.05.2021 г. постановено по т.д. №1143/2020 г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от „ВГ-5“ ЕООД против „Енерго-Про Продажби АД искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 155 710.81 лв. - цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия от възобновяем източник за м. септември 2017 г. по дебитно известие №114/31.10.2017 г. към фактура №113/11.10.2017 г.; сумата от 43 728.72 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 155 710.81 лв. за периода от 01.01.2018 г. до датата на подаване на исковата молба; сумата от 79 320.66 лв. - неизплатения остатък от цената за произведена и доставена електрическа енергия м. октомври 2017 г. по фактура № 115/31.10.2017 г., както и сумата от 22 275.95 лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.01.2018 г. до датата на подаване на исковата молба – 12.10.2022 г-, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на исковата молба.

По отношение на направеното от въззивника искане за спиране на въззивното производство на основание чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК до окончателното приключване на производството с влязъл в сила съдебен акт по адм.д. №1718/2021 г. на АССГ за законосъобразността на решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, апелативният състав се е произнесъл с протоколно определение №254/13.08.2021 г., с което в хода на делото е отказал спиране на производството поради липсата на преюдициалност на административния акт спрямо търговския облигационен спор между страните.

Въззивният състав е приел за установени следните релевантни за спора факти: ищецът „ВГ-5“ ЕООД е производител на електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ с инсталирана мощност от 4 000 кW, присъединени понастоящем към електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение Север“ АД; ответникът „Енерго – Про Продажби АД е краен снабдител на електрическа енергия; между страните е налице договорно правоотношение за изкупуване на ел.енергия; „НЕК“ АД е обществен доставчик, изкупуващ от ответника закупената от последния ел.енергия; до достигане на НСП ищецът е продавал ел.енергия по преференциалната цена по т.8 от Решение № Ц-10/30.03.2011 г. Не са спорни по делото количествата произведена и фактурирана електроенергия за месец септември и месец октомври 2017 г., както и получаване на фактурите и дебитното известие от ответника; не е спорно, че ответникът не е заплатил сумата от 155 710.81 лв., обективирана в дебитно известие №114/31.10.2017 г. към фактура №113/11.10.2017 г., както и фактът, че от фактурираната сума от 86 580.76 лв. по фактура №115/31.10.2017 г., ответникът е заплатил само част от нея – в размер на 7 260.10 лв., като неизплатена е останала сумата от 79 320.66 лв., тоест, че ответникът е отказал заплащане на преференциална цена за произведените и фактурирани количества ел.енергия за м.септември и м.октомври 2017 г. над 2000 КвтЧ. нетно спесифично производство.

Като спорен от въззивната инстанция е определен въпросът дали след достигането на т.нар. „нетно спесифично производство“ (НСП) заплащането следва да се извършва по цена за излишък на балансиращия пазар или приложение трябва намерят преференциалните цени.

Съдът е подчертал, че процесният договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник е сключен въз основа на чл. 94а, ал. 3 ЗЕ и Закона за възобновяемите енергийни източници и биогоривата (ЗВАЕИБ), който е предвиждал в срок от 15 години изкупуване на цялото производство по преференциални цени, формирани от 80% от средните на пазара с добавка за стимулиране на този вид производство, определяна периодично от ДКЕВР по критерии в зависимост от вида на първичния енергиен източник (чл.16 и чл.21 ЗВАЕИБ). С оглед на това Варненският апелативен съд е отразил, че доколкото ЗВАЕИБ е отменен с приемането на Закона за енергията от възобновяеми източници ( ЗЕВИ -в сила от 03.05.2011г.), според който общественият доставчик, съответно крайните снабдители, изкупуват цялото количество електрическа енергия от възобновяеми източници, за която има издадена гаранция за произход съгласно наредбата по чл. 35, ал. 4, с изключение на количествата, които производителят по свой избор ползва за собствено потребление и за снабдяване на свои клонове, предприятия и обекти или продава по свободно договорени цени по реда на глава 9, раздел 7 от ЗЕ и/или на балансиращия пазар /чл.31, ал.5/, по определената от ДКЕВР преференциална цена, действаща към датата на съставяне на констативен акт за завършване изграждането на енергийния обект съгласно чл.176, ал.1 ЗУТ /чл.31, ал.1/, то в пар.7, ал.1 ПЗР към ЗИДЗЕВИ е предвидено, че за енергийните обекти, с изключение на водноелектрически централи с обща инсталирана мощност над 10 MW, въведени в експлоатация към датата на влизане в сила на закона, дългосрочни договори за изкупуване на електрическата енергия от възобновяеми източници запазват действието си, като преференциалната цена за изкупуване е действащата към датата на влизане в сила на закона.

Предвид горното, въззивният съд в мотивите си изрично е акцентирал, че цените са били определени с Решение № Ц-10 от 30.03.2011 г. в два варианта: в размер на 188.29 лв./МВтч за ВяЕЦ, работещи до 2 250ч. и в размер на 172.95 лв./МВтч за ВяЕЦ, работещи над 2 250ч. годишно, като същевременно, с изменението на ЗЕВИ от 01.01.2014г. е било предвидено, че крайният снабдител изкупува произведената ел.енергия по преференциална цена за количествата до размера на определената средна годишна продължителност на работа, определена от енергийния регулатор за конкретния производител, а над това количество - по утвърдени цени за крайни потребители.

Въззивната инстанция е отчела факта, че с извършеното изменение на чл.31, ал. 5 ЗЕВИ (в сила от 24.07.2015 г.), е предвидено, че общественият доставчик/крайните снабдители изкупуват произведената енергия от възобновяеми източници при следните условия: 1. по преференциална цена за количествата енергия до размера на нетното специфично производство на ел.енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в решенията на КЕВР, като за обектите по чл. 24, т. 3 определеното „НСП“ на ел.енергия не се прилага и 2. по нетна цена за излишък на балансиращия пазар за количествата енергия, надхвърлящи производството по т.1, като същевременно понятието „НСП“ е определено в пар. 1, т. 29 от ДР на ЗЕВИ, а в пар. 17 от ПЗР на закона е предвидено задължение за КЕВР да приеме решение, с което да определи „НСП“ на ел.енергия за отделните видове централи. Съдът е подчертал, че с прието в изпълнение на ЗЕВИ Решение №СП - 1/31.07.2015 г. на КЕВР е определено нетното специфично производство на ел.енергия, въз основа на което енергията се заплаща по преференциални цени, съобразно решение № Ц-10/30.03.2011 г. по следните тарифи: т. 1.7 от решението - 2000 КВтЧ по цена 188.29 лв., без ДДС за вятърни централи работещи до 2 250 часа и т. 1.8 – 2300 КВтЧ по цена 172.92лв., без ДДС за централи работещи над 2 250часа. Посочено е също така, че в чл. 18 от договора за изкупуване на ел.енергия е предвидено, че цената за продажба на ел.енергия по чл.1, ал.3 е регулирана и се определя от ДКЕВР, поради което в случай, че с негово решение преференциалната цена за изкупуване на ел.енергия от производителя бъде променена, то тя се прилага между страните от датата на влизане на решението в сила, без да е необходимо подписването на допълнително споразумение към договора, като към момента на подписването му цената е определена по реда на решение № Ц-04/30.03.2009 г. Във връзка с това, в мотивите си въззивният съд е посочил, че единият от съществените елементи на сключения между страните договор - цената по която подлежи на изкупуване произведената ел.енергия, не подлежи на свободно договаряне, а се определя от компетентния регулаторен орган, в рамките на неговите правомощия и по предвидения в закона ред, като в конкретния случай с извършеното изменение на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ /в сила от 24.07.2015г./ е наложена промяна на изкупуваното количество енергия по преференциални цени, като същото е обвързано от нетното специфично производство, определено с решението на КЕВР.

В мотивите на обжалваното решение е отразено, че с решение №1777/23.02.2018 г. по адм.д. №8522/2015 г. на Административен съд София - град, потвърдено с решение по адм.д. №5284/2018 г. на ВАС е отменена т.1.7 от Решение СП - 1/31.07.2015 г. на КЕВР, което е наложило приемането на решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, с което е установено „НСП“ на ел.енергия в размер на 2000 КВтЧ за централи работещи до 2 250ч. по т. 8 от решение № Ц-10/30.03.2011 г. Посочено е, че с невлязло в сила решение по адм.д .№4422/2019г. на Административен съд София – град, същото е прогласено за нищожно.

Въззивният съд е приел, че с изменението на ЗЕВИ през 2015 г. е променено количеството енергия, произведено от възобновяеми източници, което се изкупува по преференциални цени, като същото е ограничено до размера на „НСП“ за централите работещи до 2 250 часа, а произведеното количество енергия над този размер се остойностява по цена за излишък на балансиращия пазар. Посочено е, че приетото изменение е довело до промяна в ценообразуването в сключения между страните договор, която промяна е продиктувана от изменените пазарни условия, а КЕВР е изпълнил възникналото за него законово задължение да определи размера на „НСП“ за всяка една от централите, което е направено с постановените решения, подлежащи на предварително изпълнение, независимо от оспорването им. В мотивите си Варненският апелативен съд е акцентирал на факта, че нито в закона, нито в издадените въз основа на него решения на КЕВР е предвидено, че централите могат да преминават от една ценова категория в друга в зависимост от продължителността на часовете работа, с оглед на което се явява недопустимо разширителното им тълкуване по отношение начина на определяне на цената за изкупуване на енергия на регулиран пазар, доколкото целта на извършеното изменение на закона е била да се постигане баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвращаемост на производителите заложена в преференциалните цени, без да се достига до възможност за неоснователно обогатяване.

Въззивният съд е формирал извод, че въведеното ограничение в изкупуването на произведената ел.енергия по преференциална цена и липсата на предвидена в закона възможност за преминаване от една в друга ценова категория, изключва задължението на ответника, като краен снабдител и титуляр на лицензия за дейността крайно снабдяване с ел.енергия, да заплати стойността на енергията произведена над НСП по претендираната от ищеца цена. Подчертал е също така, че това обстоятелство, както и фактът, че решенията на КЕВР подлежат на предварително изпълнение, съобразно императивната разпоредба на чл. 13, ал. 9 ЗЕ, води до извод за липса на основание за спиране на производството до приключване на спора по адм.д. №4422/2019г. на Административен съд – София град, респективно - произнасяне по възражението за нищожност на решението на КЕВР /чл.17 от ГПК/. По отношение на основанието за заплащане на допълнителни количества енергия по преференциални цени, въззивният съд е посочил, че такава възможност би съществувала единствено в хипотезата, при която КЕВР с ново решение промени прага на „НСП“, което по естеството си би представлявало ново основание на претенцията. С оглед на това е обосновано становището, че отмяната на решението на КЕВР, респективно прогласяването на нищожността му, не води до възникване на право на ищеца да получи плащане на по-висока цена, особено предвид факта, че решението е породило действие към процесния период и неговата отмяна би представлявала по своята същност нов факт, като този извод е подкрепен с определение по ч.т.д. №1628/2019 г. на ВКС, II т.о. В мотивите си въззивният съд е посочил, че се съобразява и с даденото разрешение по т.д. №1184/2020 г. на ВКС, I т.о., досежно въпроса - налице ли са предпоставките за спиране на производството.

Предвид изложеното и доколкото по делото е установено от фактическа страна, че на производителя е заплатено по преференциална цена произведеното количество енергия до достигане на „НСП“ на собствените му централи, решаващият състав е приел, че ответникът е изпълнил задължението си за заплащане на гарантираната от закона цена, и че остатъкът е коректно заплатен по цена за излишък на балансиращия пазар, което от своя страна обуславя неоснователност на исковите претенции.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл.2 ГПК, както се твърди в касационната жалба, с оглед отказа, както на първоинстанционния съд, така и на въззивната инстанция, да спрат производството на основание чл. 229, ал.1 т.4 ГПК до приключване с окончателен акт на административното производство по обжалването на изведена от възобновяем източник електрическа енергия, не е процесуално недопустимо и не подлежи на обезсилване съобразно постановките на ТР №1/09.07.2019 г. по тълк.д. №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като към момента на постановяването му не е съществувало основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на гражданскоправния спор до приключване на производството пред административния съд.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Съобразно разясненията и постановките в ТР №1/09.07.2019 г. по тълк.д. №1/2017г. на ОСГТК на ВКС, първият и шестият от поставените от касатора въпроси се явяват относими към поддържаното в касационната жалба оплакване за вероятна недопустимост на обжалваното решение, обсъдено по -горе като предпоставка за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Независимо от това, следва да се отбележи, че тези два въпроса не биха могли да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК доколкото те не са решени от въззивния съд в противоречие със създадената по тях трайна практика на ВКС, обективирана както в посочените вече решения: решение № 60073 от 16.11.2021 г. по т.д. №1184/2020 г. на І т.о., решение №60130/31.01.2022 г. по т.д. №1681/2020 г. на ІІ т.о., така и в определение №41/01.02.2022 г. по т.д. №673/2021 г. на І т.о.; определение №82/23.02.2022 г. по т.д. №177/2021 г. на І т.о и др. В посочената практика на ВКС е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56/24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл. 13, ал. 9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл. 166, ал. 1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Такива са и издадените на основание §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр.56/2015г./ Решение №СП-1/31.07.2015 г. и Решение № СП-5/28.03.2019 г. след отмяна на Решение № СП-1/31.07.2015 г. в частта относно т. 1.7., касаеща вятърни централи работещи до 2250 часа/. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила Решение № Ц-010/30.03.2011 г. на КЕВР във вр. с Решение № Ц-013/28.06.2006 г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен.

Въпросите от №2 до №5 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покриват общия селективен критерий за допускане на касация по чл.280, ал.1 ГПК Въззивният съд не е отрекъл задължението за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на индивидуалния административен акт при наличие на предпоставките на чл.17, ал.2 ГПК, нито е изложил мотиви за необходимост от нарочен иск, за да бъде осъществен този контрол, но е счел, че в случая атакуваните като незаконосъобразни индивидуални административни актове не създават ново съдържание на елемент от правоотношението, както биха действали актовете за определяне на самата цена, а само попълват бланкетното съдържание на законовата разпоредба с конкретното количествено измерение, съобразено от законодателя. Въпросите не са относими към изразеното становище и към решаващия извод на съда, че за да се осъществи косвен съдебен контрол върху административния акт по чл. 17 ГПК от общия съд, е необходимо поставеният въпрос да е с преюдициално значение за разрешаване на гражданскоправния спор и административния акт да се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, докато в конкретния случай, предвид действието на оспорения акт и претендираните права на ищеца, осъществени в определен период от време, следва да се приеме, че липсва връзка на преюдициалност между факта на проверка действителността на Решение СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР.

Касаторът следва да заплати на насрещната страна „Енерго Про Продажби" АД поисканите и доказани разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба в размер на 10 908 лв. с включен ДДС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,