Определение № 470 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2069/2021 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.21143/9.02.21 по ч.г.д.№.10/21 на ОС Кърджали е оставена без уважение жалбата на В. А. Р. срещу протоколно определение от 10.12.20 по г.д.№.868/20 на РС Кърджали – с което предявеният от него иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК е оставен без разглеждане и производството по делото прекратено. Постъпила е частна касационна жалба от В. А. Р., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Ответната страна „Надежда 94“ООД, гр.Кърджали, оспорва жалбата; претендира разноски. Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е изяснено от фактическа страна, че първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК - за признаване за установено, че В.Р. не дължи сумата 12600лв. - неплатена наемна цена по договор за наем на булдозер, която е осъден да плати с решение №.16/17.02.14 по г.д.№.396/14 на РС Момчилград и за чието събиране е образувано изпълнително дело; същевременно, с уведомително писмо по образувана по сигнал на ищеца наказателна преписка /за престъпление по чл.309 ал.1 вр. с чл.26 ал.1 НК/ му е било съобщено, че назначената по същата графологична експертиза е дала заключение, че подписът, положен под горецитирания договор за наем, не е негов. Посочено е, че основният релевиран от жалбоподателя факт, с който обосновава недължимост на задължението си по влязлото в сила решение, е неподписване от него на договора за наем на булдозера. Този факт, обаче, е преклудиран от сила на пресъдено нещо. Той е бил предмет на иска по г.д. №.396/14 по описа на РС Момчилград, в това производство ищецът е имал възможност да оспори истинността на договора за наем по реда на чл.193 ГПК, възражението му, че не е подписал договор за наем, е било обсъдено в мотивите на съда и е преклудирано от силата на пресъдено нещо. Поради това и е недопустимо след влизане в сила на решението този въпрос да бъде пререшаван посредством експертиза, назначена в досъдебно производство, респективно образуването на такова и назначаването на графологична експертиза по него не са факти по смисъла на чл.439 ал.2 ГПК. Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с въпроси, за които се твърди, че са разрешение в противоречие с практиката на ВКС /реш.№.198/11.05.11 по г.д.№.4864/08,І ГО, реш.№.333/ 5.12.11 по г.д. №.1244/10, ІІІ ГО/ и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1.“Изготвена графологична експертиза в наказателно производство, развило се пред РП, установяваща, че подписът на договор за наем, послужил като основание за постановяване на осъдително съдебно решение, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело, не е на една от страните, представлява ли нов факт по смисъла на чл.439 ал.2 ГПК, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издаден изпълнителния лист, и може ли на това основание да се основава и да е допустим отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК с твърдения, че претендираната по изпълнителното дело сума не се дължи от длъжника?“; 2. „Обвързан ли е в хипотезата на т.1 /първи поставен въпрос/ съдът в производството по чл.439 от ГПК с преценката на съда, постановил решението, по което е издаден изпълнителния лист, относно дължимостта на сумите, предмет на изпълнителния лист?“; 3.“Налице ли е преклузия в производство по чл.439 от ГПК при положение, че съдът, постановил съдебното решение, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело, е отхвърлил искане за назначаване на графологична експертиза с твърдения, че подписът на документа, въз основа на който се претендират права, не е на една от страните?“; 4. „Дължи ли съдът произнасяне, респективно мотиви, относно твърдения, обективирани в искова молба с правно основание чл.439 от ГПК, за нищожност на акта, въз основа на който е постановено съдебно решение и издаден изпълнителен лист?“; 5. „Следва ли съдът да прекрати производството по делото още с доклада по исковата молба, респективно да я остави без движение евентуално за уточняване на предявения иск, преди да пристъпи към прекратяване на производството в открито съдебно заседание след изготвяне на доклад по делото?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първите четири въпроса не са общи и абстрактни, каквито изисква разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, а конкретни, фактически, свързани с фактите и обстоятелствата по делото. Поради това и те не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Аналогичното важи и за петия въпрос-тъй като той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви във връзка с него. Същевременно, доколкото е цитирана задължителна практика, съгласно същата спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван; влязлото в сила решение подлежи на изпълнение, което може да бъде оспорено чрез иск, основан на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание; отрицателният установителен иск по чл.439 ГПК, с който може да се оспори изпълняемото право, изключва възможността да се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо; поради това и иск, основан на такива факти, е недопустим - предпоставките му - изпълнителна сила на решението и промени, които са изменили или погасили материалното право, установено с решението в производството, по което е издадено изпълнителното основание - касаят допустимостта на иска. Приетото от въззивния съд - че въпросът относно действителността на договора за наем поради неподписването му е бил предмет на предявения иск, обсъждан е от съда и е преклудиран от силата на пресъдено нещо по постановеното осъдително решение, че поради това не съставлява нов факт по смисъла на чл.429 ГПК и че правилно производството е прекратено като недопустимо, в това число още преди насрочване на делото за разглеждане в открито съдебно заседание - е в съответствие, а не в отклонение от цитираната от касатора задължителна практика. Евентуални пропуски или незаконосъобразни действия на първата инстанция в производството, след приключването на което е бил издаден изпълнителния лист, биха могли да бъдат отстранени в рамките на същото по пътя на инстанционния контрол /какъвто не се спори, че не е осъществяван поради необжалване на първоинстанционното решение/, а не чрез последващо позоваване на извършена впоследствие експертиза по наказателно производство, респективно последната или уведомяването на ищеца за такава не съставлява нов факт съобразно разпоредбата на чл.439 ГПК. Такъв би представлявало доброволно плащане на задължението по изпълнителния лист след влизане в сила на съответното решение, междувременно изтекла погасителна давност и пр. – за каквито твърдения и данни по делото не са изложени и ангажирани. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените пред ВКС разноски в размер на 600лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,