Определение № 409 от 31.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Х. Р. срещу решение №.401/4.04.24 по г.д.№.2982/23 на АС София в частта, с която, след частична отмяна на реш.№.4804/14.09.23 по г.д.№.4428/22 на СГС, 13с., предявеният от касатора иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди за разликата съответно над 30000лв. до 300000лв. и над 4055лв. до 4906,60лв., е отхвърлен със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Прокуратурата на РБ не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнато срещу него от орган на Прокуратурата на РБ обвинение в извършване на престъпление. Проследена е хронологията на наказателното производство - на 09.02.13 С.Р. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по служба и е бил задържан за срок от 72 часа; спрямо него е била взета мярка за процесуална принуда по чл.69 ал.1 НПК-за период от 3м. е бил отстранен от заеманата длъжност „Кмет“ на [община]; след внасяне на обвинителен акт в съда е било образувано наказателно дело, което е било прекратявано четири пъти и връщано в досъдебна фаза; въз основа на третия обвинителен акт - с обвинение за престъпление по чл.282 ал.2 пр.2. вр. ал.1 пр.3 НК, е образувано нохд№.157/18, по което ищецът е бил признат на невиновен и оправдан-с присъда №.40/19.09.18 на Специализирания наказателен съд, потвърдена с реш.№.9/07.05.20 на АСпНС и реш.№169/22.12.20 на ВКС; през 2015 /т.е. след повдигане на процесното обвинение/, той е реализирал ПТП, наказателното производство във връзка с което е приключило с влязла в сила на 14.02.17 осъдителна присъда по нохд №.473/16 на ОС Ст.Загора /С. Р. е бил признат за виновен в това, че на 16.11.15 при управление на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата, в резултат на което по непредпазливост е причинил смъртта на едно лице, като след деянието е направил всичко, зависещо от него, за оказване помощ на пострадалия/ с наложено наказание на основание чл.343а ал.1 б."б" вр.чл.343 ал.1 б."в" вр. с чл.342 ал.1 НК и чл.58а ал.4 вр. чл.55 ал.1 т.2 б."б" вр. чл.42а ал.1 и ал.2 т.1 и т.2 НК. При отчитане на горната фактическа обстановка и от една страна продължителността на наказателното производство - 7г. 10м. 13дни - с многократно образувана съдебна фаза чрез внасяне на обвинителен акт, прекратяване и връщане, и протестиране на оправдателната присъда пред СпАС и впоследствие до ВКС, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен С. Р. /тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.97 т.3 НК (наказуемо с „лишаване от свобода“ от 1 до 8г.) от общ характер, в качеството му на длъжностно лице, заемащо ръководна позиция - Кмет на Община/, обстоятелството, че то е в областта, в която е професионалната му реализация предвид длъжността му, за която очакванията и изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите са изключително завишени, съответно незаконното обвинение има значително по-силно негативно отражение върху неимуществената сфера, наложената мярка за процесуална принуда /подписка/, отстраняването от заеманата длъжност за период от 3м., медийната разгласа, опетнената репутация, интензитета на търпените болки и страдания /обвинението се отразило крайно неблагоприятно върху личността, емоционално и най-вече психическо състояние на ищеца-бил притеснен, подтиснат, изплашен, депресиран; претърпял дискомфорт, стрес, срам, неудобство, затворил се в себе си (преди бил жизнерадостен човек, който обичал да се събира с хора, а сега не искал да напуска дома си, контактите му били ограничени само до най-близките му хора), започнал да страда от безсъние/, влошeното му здравословно състояние /обусловено от една страна от напредналата му възраст към датата на повдигане на обвинението /61г./, като наличните артериалната хипертония и неинсулинозависимия захарен диабет безспорно могат да бъдат причинени както от стрес, така и от други фактори/ - а от друга страна, че наложената мярка за неотклонение съставлява лека такава, обстоятелството, че въпреки, че е бил временно отстранен от заеманата длъжност за период от 3м., след това С. Р. е възстановен и реално преизбран в качеството си на Кмет в рамките на общо четири мандата /т.е. обвинение очевидно обвинението не се е отразило негативно на обществената му репутация, след като е демократично преизбран на същия пост, вкл. до 2019/, липсата на причинна връзка между обвиняването и хроничната левкоцитна левкемия /доколкото съгласно съдебно-медицинската експертиза /СМЕ/ тази болест не е с изяснен произход и сред възможните причини са наследствено предразположение, генетични дефекти, вирусни инфекции и други/, обстоятелството, че доколкото ищецът е реализирал ПТП през 2015 /т.е. след повдигане на процесното обвинение/ и наказателното производство за същото е приключило с влязла в сила присъда през 2017г., спрямо него в рамките на един и същ период от време е имало две висящи наказателни производства, невъзможно е да се разграничи правопораждащия юридически факт, от който са настъпили процесните вреди „влошено здравословно състояние“, като безспорно една катастрофа със загинал пешеходец също е стресогенен фактор, увеличаващ вредоносните последици “високо кръвно налягане“ и „увеличени нива на захарен диабет“. При тези обстоятелства и на основание чл.52 ЗЗД е намерено, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди, по отношение на които е налице пряка причинна връзка с обвинението, е 30 000лв. Претенцията за имуществени вреди - пропуснати ползи от неполуче но трудово възнаграждение за периода на отстраняване, е намерена за основателна за сумата 4055лв. и уважена до този размер. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Какви са правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и може ли въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да вземе предвид факти и обстоятелства, за които няма съответно изрично оплакване във въззивната жалба, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен от първоинстанционния съд?“ /ТР 1/13, ОСГТК, т.1-т.3; реш. №.50028/13.12.23 по т.д.№.2610/21, ІІ ТО, реш.№.50094/21.10.22 по т.д. №.2164/20, ІІ ТО, реш.№.201/23.10.15 по г.д.№.600/15, ІІІ ГО, реш.№.113/ 31.07.15 по т.д.№.929/14/; 2. „Длъжен ли е въззивният съд при определяне размера на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, съответно прилагане на правилото, обективирано в чл.52 от ЗЗД, да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка?“ /реш.№.222/27.03.18 по т.д.№.505/17, ІІ ТО, реш.№.212/1.02.2012 по т.д. №.1106/10, ІІ ТО, реш.№.161/4.10.16 по т.д.№.2220/15, ІІ ТО, реш.№.222/ 6.04.17 по т.д.№.425/ІІ ТО, реш.№134/30.12.13 по т.д.№.34/13, ІІ ТО, реш.№.392/10.01.12 по г.д.№.891/10, І ГО, ППВС 1/53, ППВС 1/85/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число уеднаквена с ТР 1/13, ОСГТК, и цитирана във връзка с първия въпрос, процесуалният закон урежда служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл.269 изр.1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл.269 изр.2 ГПК-според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата; ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес /т.1, ТР 1/13, ОСГТК/; с оглед чл.269 изр.2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приел за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на съответно оплакване за необоснованост на първоинстанцион ното решение в тази му част /т.3, ТР 1/13, ОСГТК/. АС София не се е отклонил от така установената практика. В жалбата на Прокуратурата на РБ, с която е бил сезиран, изрично са били релевирани оплаквания за незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост на първоинстанционното решение, в това число с доводи, че: твърденията за действително търпени вреди като пряк непосредствен резултат от повдигнатото обвинение са недоказани - не са налице доказателства, които да установяват действително търпени неимуществени вреди така, както са приети в решението на СГС, както и тези вреди да са пряк резултат от повдигнатото обвинение; определеният размер е силно завишен и не съответства на принципа на справедливостта съобразно чл.52 ЗЗД, на установената съдебна практика в аналогични случаи, на социално-икономическите условия на живот в страната през периода, за които се претендират вреди, и на вида и обема на доказаните вреди; неправилно не е отчетено в достатъчна степен влиянието на отделните обективни обстоятелства, респективно неправилно е отчетено влиянието на други. Жалбата е била поддържана и в проведеното открито съдебно заседание от представител на Прокуратурата на РБ, вкл. с твърдения за липса на доказана връзка между твърдените вреди и повдигнатото обвинение и несправедливост на присъдения размер. При така очертания предмет на спора въззивният съд е бил длъжен да прецени доказаността на претендираните вреди, наличието на пряка причинно-следствена връзка между същите и обвинението и справедливия размер на дължимото обезщетение. Това е и направил, излагайки собствени мотиви в тази връзка. Доколкото въпросът се задава в контекста на оплаквания, че неправилно е било обсъждано наличието на други производства, именно с оглед изложеното по-горе и предвид твърденията за липса на пряка причинно-следствена връзка между обвиняването и претендираните вреди съдът е бил длъжен да обсъди дали такава връзка съществува по отношение на всички вреди – вкл. наличието на други производства срещу ищеца в периода на процесното и техния характер - предвид повдигнатото по тях обвинение и съответно постановената осъдителна присъда за тежко ПТП, съставляващи също силен стресогенен фактор, обуславящ търпени неимуществени вреди /по принцип щом по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й неимуществени вреди са във връзка с всички обвинения/. Самият факт на образувани срещу С. Р. досъдебни производства, вкл. повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство за престъпление по чл.343а ал.1 б."б" вр.чл.343 ал.1 б."в" вр. с чл.342 ал.1 НК и постановената осъдителна присъда за причинена смърт по непредпазливост, са били установени още от първата инстанция предвид направено с отговора на исковата молба възражение за липса на причинна връзка и приложената разпечатка от единната информационна система на Прокуратурата на РБ, установяваща горните факти. Поради това и не се касае за хипотеза на грешно установен факт от първата инстанция, респективно за установяване на нов такъв от въззивната, а приложеното пред нея свидетелство за съдимост е ирелевантно /то единствено възпроизвежда вече установените посочени по-горе факти/. С оглед на изложеното не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с втория въпрос задължителната практика на ВКС, вкл. цитираната, трайно и безпротиворечиво установява, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните от значение за спора и изводите за приложението на закона; съдът следва да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна съвкупна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Въззивната инстанция не е отрекла задължението си да обсъди събраните доказателства /писмени, свидетелски показания, СМЕ/, обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. доводите на ищеца, взела е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразила продължителността на наказателното производство /включително факта, че е била взета първоначална мярка 72ч. „задържане под стража”-изрично посочена при установените за релевантни факти/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен С. Р., обстоятелството, че то е свързано със заеманата длъжност и че при определени професии, каквато е тази на ищеца, за които изискванията за почтеност и съблюдаване на закона са завишени, едно незаконно обвинение се отразява особено тежко върху емоционалната и психическа сфера на засегнатото лице, наложената лека мярка за неотклонение, интензитета на негативните емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, влиянието върху здравословното състояние, възрастта, обществения и професионален статус, наличието на други наказателни производства, съвпадащи по време с процесното, техния предмет и резултат, медийната разгласа, отстраняването от длъжност за период от 3м., но и преизбирането независимо от наказателното производство /неуточнени твърдения във връзка с евентуална реабилитация за първи път се излагат в касационната жалба, но дори да е налице реабилитация тя е ирелевантна, тъй като предмет на преценка в производството по чл.2 ЗОДОВ са единствено търпените вреди, вкл. от други производства по време на процесното, и последните не биха могли да бъдат заличени с настъпване на юридическия факт на реабилитацията, която има съвсем друго предназначение (заличаване на съдебното минало – осъждането)/. В случая са взети предвид както обстоятелства, които влияят по посока увеличаване на размера на дължимото обезщетение, така и такива, които обосновават намаляването му. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното въззивната инстанция е процедирала в съответствие с практиката на ВКС и не е налице соченото основание по чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,