Определение № 2018 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3343/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. -Е. П. Б., чрез адв. Д. М., срещу решение №358 от 21.03.2023г., постановено по гр. д. № 1564/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 267055 от 20.12.2021 г., постановено по гр.д. 10998/2018 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от М.-Е. П. Б. за осъждане на ответницата Е. П. К. да й заплати сумата от 23 000 лв. /разликата между присъдените 3 000 лв. и претендираните 26 000 лв./, представляващи обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания от изкълчване на дясна глезенна става, настъпили от непозволено увреждане, изразяващо се в бутане на 08.04.2018 г. от стълбите на площадка в жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането 08.04.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочи се основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Ответницата по жалбата Е. П. К., чрез адв. С.С., оспорва касационната жалба, като твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните по делото са в силно влошени отношения, като на 08.04.2018 г. вечерта в [населено място] на [улица], № 97-99 е възникнал скандал между тях, при който ответницата блъснала ищцата и последната получила травма на крака. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и от приетата съдебно- медицинска експертиза е прието за установено, че на ищцата е направена рентгенова снимка, от която може да се интерпретира връзкова увреда на дясната глезенна става. При преглед на 10.04.2018 г. е констатирано изкълчване на десния глезен, нестабилност и кръвоизлив в ставата, а в съдебно-медицинско удостоверение от 13.04.2018 г. са описани луксация на дясната глезенна става, с нестабилност и кръвоизлив в ставата, кръвонасядания и оток на десния крак, кръвонасядания и охлузване на левия крак, кръвонасядане на дясната предмишница. Вследствие на получените травми ищцата е изпитвала болки с висок интензитет за 7-8 дни, които постепенно са намалявали и са били с променлив характер за период от 2-2,5 месеца. Съдът е посочил, че според вещото лице липсва достатъчна медицинска документация за проведено лечение, поради което средният период на лечение и възстановяване при подобни травми се приема, че продължава 2-2,5 месеца. При направен личен преглед на ищцата, се установява изразена ставна нестабилност на дясната глезенна става, която заедно с образната диагностика би могла да бъде интерпретирана като следствие на травмата. Съдът е посочил, че свидетелката Б. /майка на ищцата/ установява, че за да заведат ищцата на преглед е трябвало да я носят, което обстоятелство се установява и от показанията на св. Н.. Ищцата отказала операция, а ставата й била наместена чрез шина, като след един месец започнала да се придвижва с бастун, в който смисъл са и показанията на св. Г.. Съдът е направил извод, че ищцата е получила телесно увреждане, което е отшумяло бързо и без каквито и да са трайни последици за здравето й. При приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че искът по чл. 45 ЗЗД е доказан и следва да се направи преценка по реда на чл. 52 ЗЗД за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът е посочил, че вземайки предвид, че се касае са лека телесна повреда, която е излекувана в рамките на обичайните за това срокове за подобен тип увреди, пълното възстановяване на ищцата, липсата на трайни последици върху здравето й, годината на причиняване на увреждането и социално-икономическата обстановка в страната към датата на причиняване на деликта, то справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД е обезщетение в размер на 3000 лв. При определяте размера на обезщетението съдът се е позовал на разясненията, дадени с ППВС 4/1968 г., както и на приетото в решение 184/08.11.2011 г. по т.д. 217/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение 83/06.07.2009 г. по т.д. 795/2008 г. на ВКС, II т.о. относно съдържанието на понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както и на правнозначимите факти и обстоятелства, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен правният въпрос за обстоятелствата, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поставеният правен въпрос по приложението на чл. 52 ГПК е от обуславящо значение за изводите на съда, касаещи определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По него обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие на приетото от съда с ППВС № 4/1968г. В последното са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В същия смисъл е и приетото в 184/08.11.2011г. по т.д. 217/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение 83/06.07.2009 г. по т.д. 795/2008 г. на ВКС, II т.о., на които се позовава касаторът. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази практика, защото е взел предвид установените по делото факти, касаещи увреждането, получено от ищцата и търпените неудобства, като вкл. е съобразил и че се касае за травма, която е излекувана в рамките на обичайните за това срокове за подобен тип увреди. Т.е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а е съобразил релевантните към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства. Несъгласието на касатора с изводите на съда не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото касае правилността на изводите на въззивния съд, която не подлежи на контрол в производството по допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата от 2 470 лв., представляваща разноски по делото пред ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение