Определение № 813 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1110/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ППЗК „Срацимир“, [населено място], обл. Варна, срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд. Ищецът „Онтарио БГ“ ЕООД оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница и лихва за забава по договор за заем. За да постанови решението си, съдът е приел за установено, че е бил сключен между страните договор за подпомагане от 30.07.2020 г., по силата на който ищецът предоставя на ответника парични средства, чийто размер се определя и удостоверява с разходни касови ордери, които подлежат на връщане съобразно уговореното между двамата управители с оглед съвместната дейност и постигането на добри финансови резултати за срок от една година, считано от датата на подписване на договора. Тълкувайки волята на страните по реда на чл.20 от ЗЗД съдът е приел, че договорът обективира постигнато съгласие за предоставяне на парични средства за временно безвъзмездно ползване срещу задължение за връщането им на допълнително уговорен падеж, поради което има характер на договор за заем. Въззивният съд е приел за доказано и предаването на заемната сума въз основа на подписания от ответника разходен касов ордер, според който ищецът е предал на председателя на кооперацията Я. Я. сумата от 64 000 лева. Намерил е недоказано заявеното от ответника оспорване на истинността на ордера с оглед заключението на почерковата експертиза, установяващо, че документът е подписан от Я. Я., подписът му не е пренесен от друг документ и няма данни за извършени подправки и интервенции в съществените елементи на изразеното в него мисловно съдържание. По спорния въпрос дали при сключването на договора и получаването на заемната сума председателят на кооперацията е действал в това си качество или лично съдът, обсъждайки съдържанието на договора и разходния касов ордер във връзка с извършените въз основа на тях счетоводни записвания, е приел, че водещо значение разходният касов ордер като първичен счетоводен документ, а обстоятелството дали получената сума председателят е отчел е непротивопоставимо на ищеца, а от значение само за вътрешните отношения между юридическото лице и органния му представител. Възраженията на ответника за недействителност на договора въззивният съд е отхвърлил като неоснователни, като е приел, че неизпълнението на изискването на чл. 3, ал. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ) за предаване на суми над 10000 лева само по банков път, може да доведе само до административно-наказателна отговорност по чл. 5 от ЗОПБ, но не е от значение за валидността на сделката и за гражданскоправните последици на извършеното плащане. Липсата на решение на Управителния съвет на кооперацията за сключване на договора съдът е счел за ирелевантно за действителността на договора по съображения, изведени от установената с ТР № 4/2016 г. на ВКС-ОСГТК задължителна практика. Отхвърлил е и възражението за сключване на договора с цел заобикаляне на Закона за кредитните институции с оглед липсата на доказателства за развивана от ищеца по занятие дейност по кредитиране, както и с оглед безвъзмездността на процесния договор за разлика от договора за банков кредит (чл. 430, ал. 2 ТЗ). По възражението за абсолютна симулация съдът е посочил, че за да е налице такава, следва да се установи несъответствие между външно изразената от страните воля относно сключване на дадена сделка и действителната им воля, че не желаят настъпването на правните последици на сделката поради предварително съществуваща уговорка помежду им, като при наличието на писмен договор за доказването на симулация е необходимо наличието на документ - обратно писмо, каквото доказателство по делото не е представено, а и липсва документ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, който изхожда от другата страна или официален документ, удостоверяващ нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че симулацията е вероятна. Възражението за унищожаемост поради грешка в лицето на основание чл. 28, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД съдът е отхвърлил с мотивите, че дружеството, сочено от ответника като действителен заемодател („Атлас Агро 2011“ ЕООД) е създадено на 21.10.2020 г., т. е. след сключване на договора за заем, поради което не може да се приеме, че представляващият кооперацията е имал погрешна представа с кое дружество преговаря. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При извършената служебна проверка в цялост, както и с оглед заявените от жалбоподателя оплаквания, не се установяват основания за вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 3 ГПК. Решението е постановено от законен съдебен състав в рамките на правораздавателната власт на съда, в предписаната от закона форма и материализираното в диспозитива постановление е напълно ясно. Следва да се отбележи, че направеното с допълнителната молба от 28.10.2024 г. позоваване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК не е мотивирано с конкретни доводи за наличие на някое от основанията за нищожност на съдебните актове със съдържанието, разяснено в доктрината и в последователната съдебна практика, а са изложени възражения за нищожност на процесния договор с тезата, че тази нищожност е следвало да бъде и служебно установена от въззивния съд. Изложеното е от значение за правилността от процесуална и материалноправна гледна точка на въззивното решение, поради което не подлежи на разглеждане в настоящото производство като направено след срока по чл. 283 ГПК. По отношение на вероятната недопустимост - не се установяват данни за липса на процесуални предпоставки или за наличие на процесуални пречки, а изложените в тази насока доводи в касационната жалба са неоснователни, доколкото първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли по заявеното от ищеца фактическо основание на иска - посочения в исковата молба договор от 30.07.2020 г. с описаното от ищеца негово съдържание, а определянето му като договор за заем според така описаното съдържание е въпрос на правна квалификация, която е правомощие на съда и е от значение за правилността на решението по същество, а не за допустимостта му. Накрая, липсва и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, понеже не са изложени конкретни доводи за обосноваване на наличието на тази квалифицирана форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено. Относно основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1) може ли съдът по свой почин да променя правната квалификация на иска по време на висящ процес, като презюмира основанието, на което е сключен определен договор между страните в процеса; 2) може ли да се приеме, че представляващият ЮЛ е задължил самото юридически лице, когато при изписване и/или подписване на документ същият не е написал качеството в което се подписва, липсва ЕИК на юридическото лице, а е изписано само ЕГН на физическото лице; 3) необходима ли е отчетна сделка в отношенията ФЛ от една страна и представляващ ЮЛ, дори и същите да се съвпадат, за да се приеме, че заемател, респ. ползвател е ЮЛ, за да се ангажира отговорността на същото ЮЛ; 4) след като договорът за заем (както го е квалифицирал съдът) е реален договор и заемната сума не е постъпвала в касата на дружеството, съответно няма такава счетоводни записвания, как се определя кой е реалният заемополучател (ако има качество на такъв изобщо); 5) следва ли да се прилагат по аналогия мотивите на ТР № 4/10.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 4/2016 г. на ОСГТК при липса на решение на УС на кооперацията за сключване на договор за заем изобщо и да се ангажира отговорността на кооперацията при липса на такова решение; 6) следва ли да се счита договорът за заем за сключен с кооперация, при положение, че председателят в качеството му на ФЛ е получил сума с разходен касов ордер от трето лице, без реални пари да са постъпвали в касата или по банковите сметки на кооперацията, която той представлява; 7) налице ли е незавършен фактически състав на сделката, тъй като липсва елемент на фактическия състав на договора за заем (както го е квалифицирал съдът) - реалното получаване на сумата от кооперацията-заемополучател; 8) ако сумата е получена от председателя на кооперацията, но не е предадена реално в касата или по банкова сметка на кооперацията, кой е заемополучателят по договора; в случая важат ли правилата по аналогия на мотивите на ТР № 4/10.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 4/2016 г. на ОСГТК, тъй като тълкувателното решение е издадено във връзка с разпоредбата на чл. 26, ал. 3 вр. чл. 15, ал. 4, т.10 от Закона за кооперациите, а настоящата хипотеза е във връзка с разпоредбата на чл. 26, ал. 3, вр. чл. 21, ал. 2 от Закона за кооперациите; 9) когато „договорът за подпомагане“ включва в себе си елементи на договор за съвместна дейност или такъв за подпомагане на земеделски производители, какво е основанието, на което се търси връщане на дадената сума с оглед квалифицирането му от страна на съда като договор за заем? Част от формулираните въпроси не удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са от правно естество и да са обусловили правните изводи на въззивния съд. По първия въпрос - правната квалификация на договора и на главния иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е направена с доклада на първата инстанция, срещу който жалбоподателят не е възразил. Вторият въпрос е изцяло от фактическо, а не правно естество. Деветият въпрос е неясен и съдържа в себе си и отговор - с оглед квалифицирането на договора от съда като такъв за заем, поради което не може да се приеме за обусловил правните изводи на въззивния съд. По останалите въпроси (3,4 и 6-8, свеждащи се до значението за договора за заем на липсата на отчет от страна на органния представител), както и по петия въпрос, не са обосновани специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е посочена конкретна практика на ВКС/ВС, от която въззивният съд да се е отклонил, нито са изложени конкретни доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 г. (създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; или съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; или непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена). По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съгласно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 5400 лв. С тези мотиви съдът