Определение № 2204 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3890/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д., в качеството му на баща и законен представител на малолетното дете Р. Д. Д., чрез пълномощник адв. Р. М. от САК, касационна жалба на „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД, [населено място], чрез юрисконсулт В. Й. и касационна жалба на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място], чрез пълномощник адв. Ж. К. от САК, срещу въззивно решение № 1426/27.11.2022 г. /поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 470/17.04.2023 г./ постановено по гр.д.№ 3779/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 264739/14.07.2021 г. по гр.д. №9301/2018 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част, и като краен резултат „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД, [населено място] е осъдено на основание чл. 226 КЗ /отм./ да заплати на Р. Д. Д., действаща чрез своя баща и законен представител Д. Д. Д., както следва: обезщетение за неимуществени вреди, предизвикани от катастрофа, станала на 11.05.2016 г., в размер на 500 000 лв., ведно със законната лихва от 11.05.2016 г. и обезщетение за имуществени вреди – разноски за лечение, в размер на още 3070,65 лв., ведно със законната лихва от 11.05.2016 г., като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до размера от 1 200 000 лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за разликата до размера от 7225,34 лв. /първоинстанционното решение в частта, в които искът за обезщетение за неимуществени вреди е бил уважен до размера от 100 000 лв., като необжалвано, е влязло в сила/. Ищцата Р. Д. Д., действаща чрез своя баща и законен представител Д. Д. Д. обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен в разликата над 500 000 лв. до размера от 1 000 000 лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен в разликата над 3070,65 лв. до размера от 6141,30 лв. Наведени са доводи и за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната му част, иска се отмяната му в тази част и уважаване на исковете до посочените размери. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. „Чия е отговорността за спазване на изискването за превозване на малолетно дете в автомобил в система за обезопасяване и за кого е изискването на чл. 137в от ЗДвП и може ли да се приеме, че малолетното дете е имало посочените законови задължения - да пътува в система за обезопасяване, респ. да е надлежно обезопасено в такава система и с бездействието си е съпричинило увреждането си или това са задължения, които могат да бъдат вменени на водача?“; 2. „Може ли да се отчете съпричиняване от самия пострадал - малолетно дете, поради виновно неизпълнение на задължението за обезопасяване на детето от друго лице?“; 3. „Каква е връзката между действията на водача на МПС и поведението на пострадалия малолетен, пътувал без използване на обезопасителна система според неговата възраст, ръст и тегло, респ. без да е надлежно обезопасен в такава система, при преценката дали пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите?“; 4. „Следва ли съдът да извърши преценка на поведението на всеки от участниците в пътно-транспортното произшествие и в частност на водача на МПС и на пострадалото лице, при преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат?“; 5. „Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и може ли да се отчете съпричиняване при доказан факт, че при надлежно обезопасяване в система за обезопасяване на деца, могат да настъпят по-тежки увреждания от получените в конкретния случай, в това число и да настъпи летален изход ?“; 6. „При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, правилно ли е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?“; 7. „Необходимо ли е да се докаже приноса за увреждането от страна на пострадалия по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?“; 8. „Следва ли в решението си въззивния съд да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи на страните и дължи ли обоснован отговор на същите?“; 9. „Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно пътно-транспортното произшествие, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“; 10. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“; 11. „При определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?“ и 12. „При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента/делинквентите и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?“. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди, че по въпроси от № 1 до № 4 даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: решение № 44/23.06.2020 г. по т.д. № 1879/2019 г., на I т.о.; решение № 19/08.02.2017 г. по гр. д. № 50177/2016 г., на IV г.о.; решение № 75/04.07.2022 г. по т.д. № 972/2021 г., на I т.о.; решение № 6/18.03.2021 г. по т. д. № 2722/2019 г., на II т.о. По въпроси от № 5 до № 7 се твърди противоречие с практиката на ВКС обективирана в: решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г., на II т.о.; решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г., на II т.о.; решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г., на I т. о. и др. По въпроси № 8 и № 9, се твърди, че въззивното решение е в противоречие с: ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 60119/08.11.2021 г. по т. д. № 1449/2020 г., на II т.о.; решение № 60025/30.07.2021 г. по т. д. № 2796/2019 г., на I т.о.; решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г., на IV г.о.; решение № 157/11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г., на I т.о. и др. По останалите два въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г., на I т.о. Ответникът „ДЗИ - Общо застраховане” ЕАД обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен в разликата над 100 000 лв. до размера от 500 000 лв. Наведени са доводи и за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната му част, иска се отмяната му в тази част и отхвърляне на иска за разликата над 100 000 лв. Ответникът счита, че справедливия размер на обезщетение е 500 000 лв., като към него следва да бъде приложен коефициент на принос на настрадалата в размер на 80 %, и съответно - да бъде определено обезщетение в размер на 100 000 лв. Претендира допускане на касационен контрол по правни въпроси, част от които следва да бъдат уточнени /при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС/ в следния смисъл: 1. относно приложението на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и 2. за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства във връзка с доводите на страните и да изложи собствени правни изводи по тях. Поставени са и въпросите: 3. „В случай, че при определянето на обезщетение за неимуществени вреди се взема предвид от съда нуждата от чужда помощ, но във финансовия аспект на тази вреда, то не е ли налице излизане извън рамките на критериите за определяне на обезщетение на неимуществени вреди?“ и 4. „В случай, че при определянето на обезщетение за неимуществени вреди е взета предвид като критерий нуждата от чужда помощ, но във финансовия аспект на тази вреда, то не се ли допуска дублиране на обезщетението за тази имуществена вреда, при наличието на друго производство с предмет именно обезщетяването на имуществените вреди - нужда от чужда помощ?. Твърди, че по първия въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: решение № 83/2009 г. по т.д. № 795/2008 г., на II т.о. По останалите въпроси, се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касационна жалба е подадена и от „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, конституирано като трето лице- помагач на ответника, с която се обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен в разликата над 100 000 лв. до размера от 500 000 лв., а искът за обезщетение за имуществени вреди е уважен в разликата над 1228,26 лв. до размера от 3070,65 лв. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и следва ли да се съобразят и приложат критериите за справедливост е оглед събраните по делото доказателства и релевантните факти, като се извърши преценка на същите в тяхната съвкупност и се изложат подробни мотиви в тази връзка?“; 2. „Съдебната практика по аналогични случаи част ли е от критериите при определяне на обезщетение за неимуществени вреди ли и прилагане на чл.52 от ЗЗД и следва ли съдът да се съобразява с нея?“; 3. „Кои са предпоставките за приложение на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, които съдът следва да съобрази при определяне размера на приноса на пострадалия и но какъв начин се определя конкретната степен на приноса на увредения?“ и 4. „В производство по предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие, причинено от двама водачи, признати за виновни с влязла в сила присъда и застраховани в две различни застрахователни дружества, които дружества участват по делото като ответник и трето лице помагач, следва ли съдът да се произнесе относно това какъв е конкретният принос на двамата водачи за настъпване на инцидента с оглед установяване на размера на отговорността на застрахователите, съответна на тази на водачите?“. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди, че по първите два въпроса даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: ППВС № 4/1968 г.; решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на I т.о.; решение № 157/28.11.2014 г, по т. д. № 3040/20,3 г. на II т.о.; решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на I т.о.; решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г.; решение № 83/21.10.2020 г. по т.д. № 1664/2019 г. на I т.о. и др. По третия въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС обективирана в: ППВС № 17/1963 г.; решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на I т.о.; решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на II т.о.; решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на II т.о. и др. По четвъртият въпрос, се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Третото лице- помагач Застрахователна компания Лев Инс“ АД е депозирало и касационна жалба и срещу решение № 470/17.04.2023 г. по гр.д. № 3779/2021 г. по описа на Апелативен съд- София, в частта, в която е оставена без уважение молба му с вх. № 2547/06.02.2023 г. за допълване на решение № 1426/27.11.2022 г., евентуално по чл.247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка. Изложени са твърдения за недопустимост на решението, респ. такива за неговата неправилност. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поставен въпроса: „Налице ли е основание за допълване на решението по реда на чл.250 от ГПК, когато въззивният съд не се е произнесъл по депозирана от някои от страните по делото въззивна жалба?“. Сочи се основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с твърдения за противоречие с практиката на ВКС: решение № 137/29.05.2013 г. по гр. д. № 197/2012 г. на IV г.о.; решение № 333/12.11.2013 г. по т. д. № 918/2012 г. на I т.о. и др. Релевирани са и основанията по чл. 280, ал.2, пр. 2 и 3 от ГПК- недопустимост и очевидна неправилност на решението. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите касаещи: естеството на ПТП от 11.05.2016 г. като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на единия от водачите предизвикали ПТП – Р. С. /управлявал лек автомобил „Мерцедес“/, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка с травматичните увреждания на ищцата /на 2.5 месечна възраст към датата на ПТП/ като пътник, возеща се в необезопасено столче - принадлежност на бебешка количка, на задната седалка в лек автомобил „Фолксваген“, управляван от водача Д. Д. Д.. Установил е, че ПТП е било причинено по вина на двамата водачи: водачът Д. Д. /баща на ищцата/ предприел престрояване преди маневра ляв завой на бул. Ботевградско шосе в [населено място], без да пропусне движещ се в същата /най-лява/ лента автомобил, а водачът Р. С. пътувал в най-лявата лента със скорост, надвишаваща разрешената за населено място, правеща удара непредотвратим. Детето било поставено в столче с двойствена функция – кош към бебешка количка и столче за автомобил за бебе на нулева възраст, което не било укрепено към седалката на автомобила. При настъпилия удар между двете МПС детето получило тежка ЧМТ. Виновността на всеки от водачите на МПС, участвали в катастрофата и в съпричиняването на вредоносния резултат, била доказана с присъди на наказателен съд по дела, водени за транспортно престъпление срещу всеки един от тях. Посочено е, че поради обстоятелството, че като ответник е конституиран единият от двамата застрахователи, от когото се претендира пълната подлежаща на присъждане сума, и няма предявен обратен иск срещу третото лице помагач, съдът няма да изследва съотношението на съучастие при независимото съизвършителство. Въззивният съд е приел въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, че ищцата Р. Д. Д. - пострадала при процесното ПТП, е получила следните травматични увреждания: фрактура на теменната париетална кост вляво, с контузия на главния мозък, с малък хематом и травматичен кръвоизлив под меките мозъчни обвивки /получените увреждания могат да се характеризират като тежка телесна повреда с постоянно разстройство на здравето и опасност за живота/. Лечението било оперативно /за отстраняване на хематома/, като в последствие по оперативен път бил поставен дренаж. Поради повишено вътречерепно налягане трикратно била извършена корекция на вентрикулоперитонеалната анастомоза /след първото поставяне на клапа, същата се инфектирала и това наложило последващите корекции/. Наличието на клапа предпоставяло нови инфекции. Непосредствено след катастрофата били установени признаци на посттравматична епилепсия. Позовавайки се на съдебно-медицинската експертиза, на събраните по делото гласни доказателства, и отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди- характера на уврежданията на ищцата, продължителността и интензивността на търпените от нея болки и страдания, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди, е в размер на 1 000 000 лв. /същият размер е бил определен и от първоинстанционния съд/. Посочено е от въззивния съд, че детето /към момента на освидетелстването на 4 г. 3 м/ ходи с провлачване на дясното краче, ако бъде държано за двете ръце, хваща поотделно с всяка ръчичка и прехвърля предмети от ръка в ръка. Има хипотоничен гръбнак и може да остане седнало, без опора, за кратко време. Има спонтанна речева продукция от нечленоразделни звуци, като може да каже само „мама“, „тати“, „кака“. Диагностициран е централен квадрисиндром с невъзможна самостоятелна походка /моторен дефицит поради засегнати координационни пътища/, локомоторна атаксия, дълбоко изоставане в нервно-психическото развитие. Не се предвиждало наваксване на умствената изостаналост /когнитивен дефицит/. Въпреки приема на антиконвулсивни медикаменти прогнозата за развитие на болестта била неблагоприятна, при висок вероятностен леталитет. През 6 месеца се налагала хоспитализация, а при зачестяване на епилептичните пристъпи и по-често. Не бил възможен пълен контрол на пристъпите. На семейството било препоръчано да има местоживеене в близост със здравно заведение, в което да се окаже помощ на детето /тъй като при припадък можело да се блокира дихателната дейност/. Според експертите от състава на СМЕ, състоянието на ищцата е определено като тежко, инвалидизиращо и необратимо. Отчетено е от съда обстоятелството, че наличието на двигателни, интелектуални и речеви дефицити, липсата на контрол върху тазово-резервоарните функции и др. поставят редица ограничения в ежедневието й. Към момента на освидетелстването тя покривала критериите за развитие на дете на възраст 1 г.- не можела да се самообслужва и да контролира тазовите резервоари, хранела се с пасирана храна, подпомогнато от лице, полагащо грижи за него. Тежката умствена изостаналост не можела да бъде компенсирана със занимания и рехабилитация, за да се достигне ниво на функциониране, съответстващо на нейната календарна възраст. За в бъдеще детето щяло продължи да търпи болки, страдания и неудобства от получените увреждания поради данните за дълбоко изоставане в нервно-психическото развитие с нарушения в експресивната и рецептивна реч, невъзможна самостоятелна походка и тежка симптоматична епилепсия /симптоматичен синдром на West с преход към Lennox-Gastaut/, налагаща непрекъсната антиепилептична терапия. При определяне на обезщетението, въззивния съд е посочил, че без значение на обстоятелството, как в процеса на растежа си Р. Д. ще осъзнава състоянието си, същото ще е такова на инвалид, нуждаещ се от чужда помощ. Това обективното състояние обосновавало тежка вреда за ищцата от неимуществено естество. Прието е, че паричния еквивалент на страданията на ищцата, с оглед дълбокото и необратимо засягане на нейната психиката и физика, отговаря на състоянието на детето към момента на освидетелстването му /с констатация за невъзможност за медицински прогрес/ и е в съответствие с икономическата конюнктура в страната към момента на получаване на травмата. За неотносими съдът е приел, представените във въззивното производство доказателства за заведена претенция от ищцата за присъждане на обезщетение за заплащане на болногледач, като е посочил, че същите касаят имуществена вреда, непртендирана във воденото производство. Позовавайки се на представените писмени доказателства и заключение на вещи лица, въззивния състав е приел, че доказаните разходи за лечение на ищцата, предмет на иска за обезщетение за имуществени вреди са в размер на 6141,30 лв. По спорния между страните въпрос свързан с наличието на основанието по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди поради съпричиняване е прието, че е доказано наличие на съпричиняване на вредоносния резултат поради неправилно обезопасяване на пътничката Р. Д. в допълнително съоръжение за сигурност при пътуване на деца от нулева възраст. Изводът на съда е основан на заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, че при правилно поставяне на триточков колан при прикрепено към седалката столче и с оглед сборната скорост на двете МПС, участвали в катастрофата, такива увреждания на ищцата не са били вероятни. Мястото на травмата – теменна област, което поради хрущялния строеж на черепа на тази възраст е довело до директно нараняване на мозъка, изключвало предизвикването му от инерционно движение на тялото встрани или нараняване от другата пътничка на задната седалка. Нямало доказателства за преобръщане на колата и за навлизане на детайли от интериора навътре, което да обоснове нараняване в съответната област при стациониране на тялото в детско предпазно съоръжение. Недоказана била и вероятността при правилно обезопасяване, детето да претърпи камшичен удар в степен, водеща до летален изход или тежка инвалидизация. Посочено е от друга страна, че ако всеки от водачите не беше допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, не биха настъпили вреди за пътничката Р. Д., дори тя да бе пътувала без обезопасително детско съоръжение. Въззивния състав е приел, че водачите на участвалите в катастрофата МПС и противоправното бездействие за обезопасяване на детето са причинили равностойно вредоносния резултат. Съдът е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, като е приел дължим размер на обезщетението за неимуществени вреди от 500 000 лв. и на обезщетението за имуществени вреди от 3070,65 лв. С оглед на това е присъдил допълнително обезщетение от 300 000 лв. до общия дължим размер за неимуществени вреди от 500 000 лв., за имуществените вреди е доприсъдил сума от 1842,39 лв., представляваща разлика до сумата 3070,65 лв. Потвърдено е първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата между присъдените суми до 1 200 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди и 7 225,34 лв.– обезщетение за имуществени вреди. С решение № 470/17.04.2023 г. по гр.д. № 3779/2021 г. по описа на Апелативен съд- София, в частта, му в която е оставена без уважение молбата на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД с вх. № 2547/06.02.2023 г. за допълване на решение № 1426/27.11.2022 г., евентуално по чл.247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка, въззивния съд е приел, че не са налице предпоставки за допълване на въззивното решение, тъй като се е произнесъл по целия спорен предмет, с който е бил сезиран, формирайки воля по спора такъв, какъвто е бил висящ пред въззивната инстанция. Посочи е също, че за да е налице очевидна фактическа грешка в съдебното решение следва между формираната от съда воля в мотивите и изразената в писмения текст на диспозитива му да съществува несъответствие, а такова в случая липсва. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение № 1426/27.11.2022 г. е валидно, и е допустимо в обжалваната му част. Въпроси първи и трети поставени от ответника, и въпроси първи и втори поставени от третото лице- помагач са сходни, като се свързани с приложението на принципа за справедливост и критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД за причинени при ПТП неимуществени вреди, и са релевантни предвид възприетите от въззивния съд правни разрешения. Същите са обусловили решението по делото, но съдът е съобразил установената съдебна практика. В ППВС № 4/1968г. и множество решения на ВКС, напр.: решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ т.о.; решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013г., ІІ т.о.; решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случая въззивният съд при определянето му е съобразил вида и характера на полученото увреждане- тежко, инвалидизиращо и необратимо в резултат на тежката органична мозъчна увреда, че то изисква непрекъснати грижи и лечение с различни антиепилептични медикаменти, и че наличието на поставена вентрикулоперитонеална клапна система е свързана с доживотен риск, както от нови инфекции, така и с възможен смъртен изход. Съобразен е периода на лечение, извършените оперативни интервенции, интензитета на търпените болки и страдания. Отчетено е същественото нарушаване на качеството на живот на детето – че то не може да върви самостоятелно, да се храни, да контролира тазовите резервоари, не може да говори, когнитивното му развитие е в регрес до степен тежка умствена изостаналост, и че според вещите лица липсват оптимистични прогнози за възстановяване. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика на ВКС. Въпроси с от осми до десети поставени от ищцата и вторият въпрос поставен от ответника, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от ищцата въпроси от първи до седми и единадесети и дванадесети, и по третия въпрос поставен от третото лице – помагач. Същите се свеждат до обобщения въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказване на съпричиняването на вредата, в случай, че пострадалият е малолетен и е пътувал в МПС, управлявано от делинквента, без правилно използване на обезопасителна система. В практиката на ВКС решение № 99/08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012г. на II т.о.; решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на II т.о.; решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на II т.о. и др., се приема, че при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание на чл.51, ал.2 ЗЗД предполага доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При определянето на степента на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се взема предвид степента на каузалност на поведението на делинквента и пострадалото лице и съотношението между техните действия или бездействия /решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о./. Когато малолетно дете допринесе за настъпване на резултата, съобразно с обстоятелствата на случая, следва да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно – т.7 на ППВС № 17/18.11.1963 г. Тази постановка е възприета и в Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което член чл. 51, ал. 2 от ЗЗД намира приложение и в случаите, когато пострадалото при злополуката малолетно дете е допринесло за настъпване на вредоносния резултат поради неупражнен от него надзор от родителите му. Достатъчно е вредоносният резултат да бъде в причинна връзка макар и с невиновното действие или бездействие на пострадалия. В решение № 31/29.02.2024 г. по т.д. № 2413/2022 г. на ВКС, ТК, І т.о. е прието, че малолетните деца, като пътници в превозно средство са участници в движението и за тях е установено задължението, при движение на моторно превозно средство да бъде използвана система за обезопасяване или обезопасителен колан, с които превозното средство е оборудвано /чл. 137а - чл. 137д, вр. чл. 1 от ЗДвП/, като бездействието това задължение да бъде изпълнено представлява неправомерно поведение. Задължението на малолетното дете като пътник в превозното средство да използва система за обезопасяване или обезопасителен колан не е изключено от установеното самостоятелно задължение на водача по чл. 132, т. 2 от ЗДвП при превозване на пътници преди да потегли да се убеди, че са осигурени всички условия за безопасното им превозване. Неизползването на система за обезопасяване или обезопасителен колан не изпълнява условието за безопасен превоз при пътуване, но паралелно с това е установено и съществува самостоятелно задължение по чл. 137а - чл. 137д, вр. чл. 1 от ЗДвП за пътника, намиращ се в превозното средство, за обезопасяване. Законът обаче вменява завишена грижа, при управлението на автомобил при превоз на деца, аргумент за което е предвидената административно-наказателна отговорност на водач, който превозва деца в нарушение на изискванията на глава 2, раздел ХХV от ЗДвП /чл. 183, ал. 4, т. 10 от ЗДвП/, каквато отделна административно-наказателна отговорност по отношение на превоз на други пътници не е предвидена. Когато при пътен инцидент по причина на водач на МПС, не е осъществен надзор от родителя малолетното дете да използва система за обезопасяване или обезопасителен колан, е приложима разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, съответно на общата постановка, че е достатъчно вредоносният резултат да бъде в причинна връзка макар и с невиновното бездействие на увредения, но при съобразяване на задълженията на водача по чл. 132, т. 2 от ЗДвП за завишена грижа. Това е и когато водачът е упражняващият надзор родител. Задълженията по чл. 132, т. 2 от ЗДвП и тези за обезопасяване по чл. 137а и сл. от ЗДвП съществуват едновременно, без да е необходимо установяването на вина на увредения или на упражняващия надзор негов родител при изпълнение на задължението за обезопасяване. Въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Изводите на решаващия състав в тази насока са изведени от установените по делото факти, че по време на катастрофата при сблъсъка на двата автомобила ищцата, пътуваща на задната седалка на автомобила, управляван от нейния баща е била без надлежно обезопасяване в допълнително съоръжение за сигурност за пътуване на деца от нулева възраст, и след преценка на приетата в първоинстанционното производство комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, според която травмите на ищцата са получени вследствие удар с или върху твърд тъп предмет с контакт лявата теменна област на главата /където е описано счупване на теменната кост/, и че тези конкретни травми не биха настъпили, ако тялото на пострадалата е било надлежно обезопасено, чрез такава системата. Съобразен с поведението на участниците в движението, с оглед вида и тежестта на задълженията им, е и определеният от въззивния съд процент на съпричиняване. Четвъртият въпрос поставен от касатора - ответник не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по делото – съдът не е излагал аргументи, че при определянето на обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземе предвид нуждата от чужда помощ в нейния финансовия аспект. Затова и по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване. Не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК и поставения от третото лице помагач четвърти въпрос. Въпросът, в каква степен двамата водачи са допринесли за настъпването на произшествието и непозволеното увреждане, е ирелевантен при предявен от увредения иск по чл.45 ЗЗД, съответно и при прекия му иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, предявен срещу застрахователя на един от водачите. Разпределянето на отговорността на двамата водачи спрямо третото пострадало лице е извън предмета на този спор. Застрахователят по гражданската отговорност на един от делинквентите не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или техните застрахователи, но предвид функционалната обусловеност на прякото право от деликтното, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” отговаря по отношение на увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент - за всички вреди за целия им размер, като отговорността на застрахователя е лимитирана единствено от застрахователната сума по договора за застраховка. Поради това, при съпричиняване по чл.53 ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданската отговорност”, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент /решение № 52/28.05.2019 г. по т.д. № 1497/2018 г. на ВКС, І т.о./. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Не са налице основания за допускане на касационна проверка и на решение № 470/17.04.2023 г. в частта му обжалвана от третото лице – помагач. Решение в обжалваната му част е допустимо. Съдът е произнесъл по молба с вх. № 2547 от 06.02.2023 г. с която е бил сезиран, като е оставил същата без уважение, след констатации за липса на предпоставки по чл.250 ГПК за допълване на въззивното решение, респ. по чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка. Поставеният въпрос, за приложението на чл.250 ГПК при липса на произнасяне от въззивния съд по жалба на страна по делото, е обусловил решаващите изводи на съда, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваният акт е постановен в съответствие с постоянната практика на ВКС, според която непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет и липсва формирана воля на съда относно част от спорното право; един от съединените искове или допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет. За да отхвърли молбата по чл.250 ГПК, въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения, посочвайки, че случая с въззивното решение е било налице произнасяне от съда по целия предмет по спора висящ пред въззивната инстанция. В последното съдът е формирал и изразил ясно волята си до какъв размер счита исковете за обезщетения за имуществени и за неимуществени вреди за основателни, респ. в какъв размер тези искове следва да бъдат отхвърлени. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към решението, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице и очевидна необоснованост. Предвид изхода на делото всяка от страните следва да понесе разноските за настоящата инстанция така, както ги е сторила в настоящото производство. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение