Определение № 625 от 11.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1574/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. С. С. срещу решение рег.№ 53 от 30.01.2025 г. по в.гр.д.№ 571 от 2024 г. на Софийския окръжен съд, III въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 95 от 23.04.2024 г. по гр.д.№ 951 от 2023 г. на Районен съд- Елин Пелин. С това решение е уважен предявеният от Р. С. З. срещу Н. С. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо ответницата, че ищецът е собственик на основание наследяване и давност на следния недвижим имот: урегулиран поземлен имот * в кв.6 по плана на [населено място], С. о., с площ от 420 кв.м. при граници и съседи: УПИ *, УПИ ***, общински път и общински път, ведно с построените в поземления имот масивна жилищна сграда на два етажа и мазе, гараж и всички второстепенни постройки, представляващи приращение към поземления имот.

В касационната жалба се твърди, че решението на съда е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Необсъждането на събраните по делото доказателства, респ.превратното им обсъждане и изопачаване представлява ли съществено процесуално нарушение и основание за връщане на делото или въззивният съд следва да се произнесе с ново решение по същество ?

2. При липса на писмени доказателства за вещи, за изграждането на които законът е въвел изискване за издаване на строителни разрешения и документи, съгласие на съсобственика, допустимо ли е съдът да приеме съществуването им въз основа на свидетелски показания /гаражи, плувни басейни и други/ и да им създава легален статут ?

3. Незаконно извършени подобрения в съсобствен имот могат ли да бъдат придобивани по давност без провеждане на процедура по пар.16 ЗУТ и от кой момент тече придобивната давност за тях ?

4. При недоказан давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС следва ли съдът да отхвърли иска, без да изследва останалите оплаквания във въззивната жалба ?

5. Действията на ищеца по отстраняването на сина на ответницата през 2008 г. достатъчни ли са да обосноват извода на въззивния съд, че с тях се обективира спрямо ответницата намерението на ищеца да владее нейната идеална част за себе си или следва да й бъдат противопоставени лично ?

6. Имат ли доказателствена стойност показанията на свидетел за факти и обстоятелства, станали десетки години преди началото на определения от съда давностен период за доказване на собствеността ?

Като практика, на която обжалваното решение противоречи, са посочени и представени: решение № 328 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 1362 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 102 от 29.11.2018 г. по гр.д.№ 2820 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 124 от 06.03.2009 г. по гр.д.№ 6076 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 176 от 20.07.2009 г. по гр.№ 6509 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о.

В писмен отговор от 29.04.2025 г. ответникът Р. С. З. оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените разноски по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост върху недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

По наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от Р. С. З. срещу сестра му Н. С. С. установителен иск за собственост върху процесния застроен имот в [населено място], С. о., въззивният съд е приел за безспорно между страните, че процесният имот е бил собственост на родителите им С. Й. З. и В. С. З. и че след тяхната смърт съответно през 1989 г. и 2007 г. ищецът и ответницата въз основа на наследствено правоприемство са придобили по 1/2 ид.ч. от имота.

Относно твърдението на ищеца, че е придобил притежаваната от ответницата идеална част от имота на основание давностно владение, осъществявано непрекъснато от 1987 г. до предявяването на иска през 2023 г., съдът е приел следното: След смъртта на родителите им, ищецът е останал да осъществява фактическа власт върху имота, като е бил владелец на притежаваната от него 1/2 ид.ч. и държател на притежаваната от сестра му 1/2 ид.ч. За да установи владение и върху притежаваната от сестра му идеална част от имота, ищецът е следвало да отблъсне владението й, като манифестира с действията си, че владее нейните части за себе си. Тези негови действия трябвало да са от такъв характер, че с тях по ясен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на другия съсобственик. В случая от събраните по делото гласни доказателства се установявало, че ищецът е демонстрирал пред ответницата ясно и недвусмислено намерението си да свои целия наследствен имот. Това се установявало от показанията на свидетелите Н. Г., И. З., Н. С. и Г. С.. Така свидетелката З. /съпруга на ищеца/ заявявала, че през 2007 г., когато починала майката на страните, в къщата на първия етаж се нанесъл да живее синът на ответницата Д.. Това станало с позволението на ищеца. През 2008 г. обаче ищецът го изгонил. През 2009 г. дъщерята на ответницата посетила имота, за да изнесе багажа им. Действията на ищеца по даване на разрешение, а впоследствие- изгонване на сина на ответницата от имота, по недвусмислен начин обективирали спрямо ответницата намерението на ищеца да владее нейните идеални части за себе си. Тези обстоятелства се подкрепяли и от показанията на свидетеля С. /приятел на сина на ответницата Д./, който свидетелствал за това, че Д. бил изгонен от ищеца от къщата, защото с приятели вдигал много шум до късно вечерта. Свидетелите Г. и С. също заявявали, че достъп до имота е имал само ищецът, както и че въобще или поне от 20-25 години не са виждали ответницата да посещава имота. Знаят от съседи, че синът на ответницата бил в имота за определено време, като ползвал първия етаж от къщата след смъртта на майката на страните, но правел някакви нередни неща /събирал хора, вдигал шум/ и затова напуснал. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля Д. С. /сина на ответницата/ единствено в частта, в която заявява, че е живял временно на първия етаж от къщата след като баба му починала, но тъй като вуйчо му бил в тежко психическо състояние и правел щуротии /спирал тока на свидетеля/ в крайна сметка бил изгонен от къщата, от който момент свидетелят вече не е ходел в имота. В тази част показанията на свидетеля се подкрепяли от събрания по делото доказателствен материал. В останалата им част /а именно по отношение на посещението на къщата през 2015 г., заедно с ответницата, за да предадат на ищеца ключовете от първия етаж от къщата/ въззивният съд е счел, че същите пряко противоречат на показанията на останалите разпитани по делото свидетели. Освен това, било налице вътрешно противоречие по отношение на предаването на ключовете от ответницата на ищеца, поради което показанията на свидетеля С. в тези части не са кредитирани. По тези съображения въззивният съд е приел за доказано твърдението на ищеца, че е придобил по давност притежаваната от ответницата 1/2 ид.ч. от имота.

С оглед тези мотиви на съда налице е основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГК /противоречие с посочените решение № 102 от 29.11.2018 г. по гр.д.№ 2820 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 124 от 06.03.2009 г. по гр.д.№ 6076 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 176 от 20.07.2009 г. по гр.№ 6509 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о./ за допускане на касационното обжалване на решението по петия поставен от касаторката въпрос, доуточнен от съда както следва: Действията на позоваващия се на придобивна давност сънаследник, изразяващи се в отстраняването от съсобствения имот на роднини на другия сънаследник /в случая син/, представляват ли ясно и недвусмислено демонстриране пред този друг сънаследник на намерението на владеещия имота сънаследник да установи владение и върху притежаваната от другия сънаследник идеална част от имота ?

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение,