Определение № 2044 от 02.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 425/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Р. Р. от [населено място] срещу решение № 189 от 08.08.2024 г. по гр. д. № 253/2024г. на Габровски окръжен съд, с което е отменено постановеното от Габровски районен съд решение № 364 от 27.07.2023г. по гр. д. № 1376/2022 г. в обжалваната му част и предявеният от касатора срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата над 3 000 лв. до пълния претендиран размер 6 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила и е необосновано, поради което се иска същото да бъде отменено, а предявеният иск – уважен изцяло. Касаторът счита, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не е съобразено с тежестта на получените от него травматични увреждания, с конкретната икономическа обстановка в страната и с лимитите на застрахователното покритие по застраховка „Гражданска отговорност“, поради което се явява занижено. Релевира изрично оплакване и във връзка с приетото от въззивната инстанция съпричиняване на вредите, като твърди, че не са спазени указанията в т. 7 на ППВС № 17/1963 г. относно предпоставките за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди поради допринасяне от страна на пострадалия за тяхното настъпване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационния контрол се поддържа на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Като значими за делото са поставени въпросите: „ 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени в ППВС 4/68 г., следва ли съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка и значението на всяко едно от тях спрямо справедливото обезщетение; 2. Следва ли при определяне справедлив размер на обезщетението съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите", конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната; 3. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение в много по-нисък размер от определените такива за аналогични случаи, но при лимит многократно по-малък от процесния; 4. При определяне размера на неимуществените вреди вследствие на причинените телесни повреди следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; 5. Констатирано нарушение на конкретна правна норма на ЗДвП достатъчно ли е да обуслови наличието на съпричиняване без установяване причинна връзка между конкретното поведение на пострадалия, съставляващо нарушението й, и настъпването на вредата“. В подкрепа на твърдението за противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС касаторът се позовава съответно на: решение № 39 от 07.05.2020 г. по т. д. № 1184/2019 г.; решение № 128 от 01.08.2017 г. по т. д. № 231/2016 г. на II т. о.; решение № 93от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. На II т. о.; решение № 99 от 08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на II т. о.; решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. На I т. о. (за въпроси от първи до четвърти); ППВС № 17 от 18.11.1963 г., Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. по гр. д. № 83/1962 г., Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на II т. о., решение № 154 от 31.07.2018 г. по т. д. № 1751/2017 г. на II т. о., решение № 64 от 16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. на II т. о., решение № 199 от 16.01.2020 г. по т. д. № 224/2019 г. на II т.о. и др. (за петия въпрос). Ответникът – ЗК „Лев Инс“ АД от [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила за присъденото застрахователно обезщетение до размер на сумата 3 000 лв., е приел за безспорно установено наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на ответния застраховател ЗК „Лев Инс“ АД за заплащане на обезщетение на ищеца за претърпените неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие от 25.10.2021 г., причинено по вина на застрахования при него водач Ж. Р. Т.. Като спорен по делото е посочен само въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е преценил, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на 6 000 лв. е завишено. Този извод е направен при съобразяване на следните обстоятелства: вида и тежестта на получените от ищеца травматични увреждания – контузия на главата с лека степен на мозъчно сътресение, главоболие, контузия на шията, разкъсно-контузна рана в челната област на главата с дължина 5 см, контузия на левия лакът и изтръпване на лявата ръка; интензитета и продължителността на болките, които са отшумели в рамките на един месец; пълното възстановяване на ищеца след инцидента; възрастта му към датата на ПТП – 58 години; конкретните икономически условия в страната към същия момент. С оглед на това е преценил, че справедливо, съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД и съобразно задължителната съдебна практика, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди представлява сумата 4 000 лв. По отношение на заявеното от застраховятеля възражение за съпричиняване на вредите поради непоставен предпазен колан, решаващият въззивен състав е приел същото за основателно предвид пряката причинно-следствена връзка на нарушението на ЗДвП с настъпилото увреждане, като се е позовал на заключението на автотехническата експертиза, установяващо, че при наличие на предпазен колан ударът на пострадалия в предната седалка е щял да бъде предотвратен. С оглед на това е приел, че възражението за съпричиняване е доказано и следва да бъде уважено в размер на 25 %, с който следва да бъде намалено и обезщетението за неимуществени вреди. Ето защо, първоинстанционното решение е отменено в обжалваната част, като предявеният иск е отхвърлен за сумата над 3 000 лв. до присъдения от първостепенния съд размер 6 000 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. В случая, освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретната хипотеза, формулираните в т. 1 - т. 4 от изложението въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че са относими към правилността на обжалвания акт. В действителност, посочените въпроси се свеждат до това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя. Касационното обжалване не може да бъде допуснато не само поради липсата на общата предпоставка, но и поради това, че не е налице твърдяното от касатора противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с казуалната практика на ВКС. Съгласно Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени от деликт телесни увреждания, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическите условия в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В конкретната хипотеза, при определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил възприетите от съдебната практика критерии. А дали тези критерии са преценени правилно, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае неговата правилност, проверката на която е възможна, обаче, само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставения в т. 5 от изложението правен въпрос, свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото същият е изцяло по правилността на обжалваното решение и е предпоставен от твърдението на касатора, че въззивният съд необосновано е приел наличие на съпричиняване на вредоносния резултат. По отношение на този въпрос не може да се счете за доказано и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. За да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, въззивният съд е взел предвид механизма на процесното пътно-транспортно произшествие, като, именно в съответствие със задължителната и формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, е извършил преценка доколко конкретното поведение на пострадалия е допринесло за вредоносния резултат. Що се отнася до другите две основания – по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради това, че са заявени бланкетно, без излагане на конкретни аргументи за наличието им, същите не подлежат на обсъждане. Както е пояснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанията за допускане на касационно обжалване следва да бъдат аргументирани от касатора, като при неизпълнение на това задължение – касационната инстанция не дължи произнасяне по тях. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК