Определение № 490 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4966/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 7742 от 08.09.2023 г., подадена от О. Й. Б. чрез адвокат Г. П. от АК - П. и А. А. Б. чрез адвокат В. Д., срещу въззивно Решение № 276 от 19.07.2023 г. по в.гр.д.№ 269/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик. Препис от жалбата е връчен на ответника по касация А. Р. К., който не е подал писмен отговор. По допустимостта на жалбата Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение е упражнен инстанционен контрол по отношение на първоинстанционното Решение № 260001 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 381/2020 г. по описа на Районен съд – Велинград, с което, по предявени от А. Р. К. отрицателни установителни искове за собственост е признато за установено по отношение на А. Р. К., че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на 9/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и е отхвърлен иска за разликата до предявения размер от 19/20 ид.ч. от сградата. Районният съд се е произнесъл и по иск на А. Р. К. срещу З. И. Ч., по който е признато за установено, че тя не е собственик на 18/20 ид.ч. от сградата с идентификатор *** по КККР на [населено място] и е отхвърлен иска за разликата до предявения размер от 19/20 ид.ч. Сезиран с въззивна жалба единствено от ищеца А. Р. К., но насочена срещу всички части на първоинстанционното решение с оплаквания, че същото е нищожно, недопустимо и неправилно, въззивният съд е постановил частично отменяване на акта на РС – Велинград, вместо което е признал за установено по отношение на А. Р. К., че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на още 4/20 ид.ч. от еднофамилна двуетажна жилищна сграда (къща) с идентификатор *** в ПИ с идентификатор *** с площ на ПИ от 646 кв.м. по КККР на [населено място], обл. П. от 2010 г., със застроена площ на сградата от 118 кв.м. В останалите му части (с която искът срещу О. Й. Б. и А. А. Б. е уважен за 9/20 ид.части от сградата и е отхвърлен за оставащите 6/20 ид.части до пълния предявен размер на претенцията, както и произнасянето по иска срещу З. И. Ч.) решението на РС – Велинград е потвърдено. Така претенцията на А. Р. К. срещу О. Й. Б. и А. А. Б. се явява уважена за общо 13/20 ид.ч. от сградата (което изрично е подчертано в решението на ОС – Пазарджик), като срещу решението на РС – Велинград в частта, с която искът срещу касаторите е уважен за 9/20 ид.части О. Й. Б. и А. А. Б. не са подавали въззивна жалба. С настоящата касационна жалба е застъпено становище, че А. Р. К. притежава само 1/24 ид.част от процесната сграда, поради което няма правен интерес да иска установяване на права, които не притежава, в която връзка е отправено искане към ВКС да обезсили решенията на РС и ОС и да прекрати производството по делото. Като евентуално се поддържа становище, че касаторите са придобили от З. И. Ч. 10/20 ид.части от сградата и искът може да бъде основателен само за 2/20 ид.части, а за останалата част до заявените 19/20 ид.части е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, в която връзка е формулирано и евентуално искане в петитума на касационната жалба. Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която е заявено искане да се упражни касационен контрол върху частта от въззивното решение, с която е постановено потвърждаването на решението на РС в частта, с която по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на 9/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Съображенията за това са следните: Както вече се посочи, въззивна жалба срещу решението на РС е подал единствено ищецът А. Р. К.. Доколкото в обсъжданата част решението на РС удовлетворява претенцията му, допустимостта на въззивната му жалба в тази й част е произтичала единствено от твърдението, че решението на РС е нищожно като цяло – предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 1, хипотеза 1 ГПК. С интерес да обжалват решението на РС в обсъжданата част са разполагали единствено настоящите касатори - доколкото е отречено да притежават 9/20 ид.части от сградата. Те обаче не само не са подали въззивна жалба, а напротив - в депозирания от тях отговор на въззивната жалба, а и в публичното заседание пред ОС са поддържали чрез процесуалните си представители, че решението на районния съд е правилно и са заявили искане същото да бъде потвърдено. По същество това им процесуално поведение кореспондира и с поддържаните в настоящата касационна жалба твърдения, че по сделката със З. И. Ч. са придобили 10/20 ид.части от сградата, т.е. не оспорват, че за разликата над 10/20 ид.ч. до 19/20 ид.ч. не притежават право на собственост. Тази тяхна позиция е призната за основателна от РС, както в мотивите, така и в диспозитива на първоинстанционното решение, поради което претенцията на А. Р. К. срещу касаторите е отхвърлена именно за 10/20 ид.части от сградата и е уважена за 9/20 ид.части. Предвид процесуалното им поведение след постановяване на първоинстанционното решение, правото на касаторите да предизвикат инстанционен контрол по отношение на произнасянето по отрицателния установителен иск срещу тях в частта, с която той е уважен за 9/20 ид.части, се явява преклудирано. По правило жалбата е недопустима когато е подадена от лице, което няма правен интерес или не е легитимирано да обжалва акта на съда, или когато е просрочена. В случая касаторите не са легитимирани да обжалват акта на въззивния съд в обсъжданата част, след като не са атакували пред него решението на първоинстанционния районен съд в същата част. По този начин се проявява принципът на инстанционната изчерпателност. Приложението на този принцип не позволява сезирането на касационната инстанция, без преди това съответната страна да е атакувала потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение (така: Определение № 421 от 20.03.2000 г. по гр.д.№ 1464/99 г. на ВКС, V г.о.). Подобно процесуално поведение на страната я лишава от правен интерес от касационното обжалване, а за наличието на правен интерес от обжалването съдът, включително касационният, е длъжен да следи при всяко положение на делото. Изпълнението на посочените задължения на съда, като израз на служебното начало (чл. 7, ал. 1 ГПК) е свързано с необходимостта да се предприемат само допустими процесуални действия при разглеждане на делото, съответно при постановяване на съдебното решение. След като страната не е подала въззивна жалба и изрично е заявила съгласието си с даденото от първоинстанционния съд разрешение на спора, което впоследствие е възприето и от въззивния съд, то възраженията й срещу така постановения резултат се явяват преклудирани, съответно - по отношение на нея отсъства защитен от Закона интерес да сезира касационната инстанция с искане да преразгледа същото това разрешение. В обобщение - налага се извод, че не съществува право на касационно обжалване в полза на О. Й. Б. и А. А. Б. срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на РС в частта, с която по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на 9/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място] - поради липса на активна процесуалноправна легитимация и правен интерес за тях да искат постановяване на касационно решение по спора в тази му част. Ето защо касационната жалба в тази й част следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – частично прекратено. В останалата й част – с която се атакува решението на ОС в частта, с която по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на още 4/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], касационната жалба е процесуално допустима и по отношение на нея следва да се извърши преценка дали са налице основанията по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, в която връзка Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че бащата на ищеца - Р. А. К. (Г. А. К.) е починал на 14.05.1995 г. и е оставил за наследници по закон преживяла съпруга - А. А. К. (А. А. К.), както и децата си А. Р. Б., Д. Г. К., З. Г. С., А. Р. К. (Ц. Г. К., ищец) и Ш. Р. К. (М. Г. К., общ син за двамата съпрузи). А. А. К. е починала на 14.03.2008 г. и е оставила за наследници по закон децата си Д. Ю. М., Г. Й. С., К. Ю. С., М. Й. С. и Ш. Р. К.. Общият за съпрузите син и брат на ищеца - Ш. Р. К., е починал на 09.11.2018 г., неженен, без деца. С констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 11 от 21.01.1974 г. Г. А. К. е признат за собственик на основание покупко-продажба и давностно владение, продължило повече от 10 години относно дворно място от 614 кв.м., за което е отреден парцел * за имот пл.№ * в кв. 53 по плана на [населено място], заедно с построената върху имота една къща с площ 50 кв.м., при посочени съседи. С декларация с нотариална заверка на подписите, вписана в нотариалните книги на ГНС - Ракитово под № 675 от 03.04.1974 г., издадена на основание чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), подадена и подписана от Г. А. К. на 03.10.1978 г., е записано, че деклараторът е собственик на парцел *, кв. 53 по плана на [населено място], както и че съгласно чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) дава съгласието си на Ц. Г. К. от [населено място] да построи етаж на свое име в посочения имот. Имената на декларатора са изписани собственоръчно, като декларацията е подписана и от председателя и секретаря на ГОС - Ракитово. Според строително разрешение № 36 от 20.06.1980 г., издадено от ОНС - Р., на М. Г. К. и на Ц. Г. К. е разрешено да построят нова жилищна сграда върху 91,35 кв.м. в парцел * от кв. 53 по плана на [населено място], при дадена строителна линия от същата дата. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че процесната сграда с идентификатор *** е двуетажна жилищна сграда със застроена площ 118 кв.м. и е построена след издаването на разрешението за строеж през 1980 г. Преди изграждането й в имота е съществувала друга жилищна сграда, с по-малка площ - 45 кв.м. Новата сграда включва и площ извън застроената площ на старата, която е съборена. Новата сграда е проектирана с приземен етаж, с гараж и два жилищни етажа, с достъп от вътрешна стълбищна клетка, на всеки от етажите е разположено едно жилище, съдържащо изискващите се съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУТ помещения (входно антре, две спални, дневна, свързана с кухненски бокс, санитарен възел – баня и тоалетна). Построеното обаче не отговаря на архитектурния проект. Отклонението се изразява в това, че жилищната сграда не е изградена с по едно жилище на етаж, както е проектирана, а се състои от две независими една от друга части - северна и южна, със самостоятелни входове - на северната и на южната фасада, с две самостоятелни вътрешни стълбищни клетки, които свързват двата етажа; първите и вторите етажи на двете части на сградата се състоят от по две стаи; няма изпълнени санитарни възли; няма изпълнен приземен етаж; двете части - северна и южна, са със застроена площ от по 59 кв.м. С нотариален акт № 110/1983 г. на нотариус при РС - Велинград бащата на ищеца Г. А. К. (Р. А. К.) е продал на сина си М. Г. К. (Ш. Р. К.) срещу задължение за издръжка и гледане на продавача и на съпругата му и майка на купувача - А. А. К., 1/2 идеална част от парцел * в кв. 53 по плана на [населено място], целия с площ от 761 кв.м., ведно с находящата се в парцела едноетажна къща на 50 кв.м. с право на пожизнено ползване на две стаи от последната от прехвърлителя и съпругата му. С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 27 от 11.05.2018 г. купувачът (приобретателят) по предходната сделка - М. Г. К. (Ш. Р. К.), е прехвърлил на З. И. Ч. срещу задължение за издръжка и гледане 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] от 2010 г., целия с площ 646 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица], ведно с построената в имота жилищна сграда (къща) с идентификатор ***., с приземен и жилищен етаж, брой на етажи - два, с площ от 118 кв.м. - жилищна сграда еднофамилна, при запазено право на ползване върху приземния (първи етаж) в полза на прехвърлителя. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 108 от 30.04.2020 г. З. И. Ч. е продала на О. Й. Б. и А. А. Б. 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 646 кв.м., номер по предходен план - 487, кв. 61, парцел *, заедно с 1/2 идеална част от разположената в описания ПИ двуетажна жилищна сграда - еднофамилна с идентификатор ***, със застроена площ от 118 кв.м., със същия административен адрес - [улица], на два етажа. Според удостоверение, издадено от отдел УТСЕООС при Община Ракитово, УПИ * в кв. 61 по действащия регулационен план на [населено място] от 1987 г., а по КК на града – ПИ № ***, е идентичен с парцел * в кв. 53 по РП на [населено място] от 1973 г. Издадено е удостоверение № 25 от 10.05.2018 г. от Община Ракитово за търпимост на построената жилищна сграда със застроена площ от 118 кв.м. с идентификатор ***. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите З. Г. С. и О. Л. Р.. Свидетелката З. С., сестра на ищеца, установява, че първоначално ищецът и сестра му са живеели в друга къща, баща им купил имот, в който имало стара къща с две стаи. Впоследствие двамата живеели там заедно с баща си и втората му съпруга. В тази къща се родил и брат им Ш.. Втората съпруга на баща им имала доведени четири деца, баща им имал от първия брак още четири и едно природено или в къщата общо живеели 9 деца. Всички живеели в къщата. Когато брат им Ш. станал на 19 години, баща им му прехвърлил старата къща. Ищецът започнал да строи нова къща в същия имот до старата къща. След прехвърлянето на къщата, в старата къща останали да живеят Ш., баща му и майка му, като А. живеел на друго място при жена си. Старата къща била прехвърлена на Ш. през 1983 г., а строежът на новата къща реално започнал през 1985 г. Строежът на новата къща продължил 5-6 години. След възникнал пожар старата къща, прехвърлена на Ш., изгоряла. След пожара останали само дувари, като новата къща била по-настрани от дуварите. Това станало по време на строежа на новата къща. Свидетелката допълва, че през 1980 г. е живеела във Велинград, но е ходела и в Р.. При започване на строителството на новата къща, старата къща е съществувала и баща й се преместил в новата къща, заедно с жена си и Ш., когато старата се запалила. Преместили се на първия етаж на новата къща, който бил изграден, а втория етаж бил направен по-късно поради липса на пари. На първия етаж имало две стаи от едната страна и две стаи от другата страна. Не може да каже кога е завършен втория етаж. Знае, че баща й е разрешил на сина си А. да строи и да си направи къща, като единия етаж е за баща му. Свидетелства, че Ш. не е създал семейство, не можел да го издържа, тъй като бил пияница. Бил гледан от баща си и от майка си, а след това бил подпомаган от брат си А. с храна, но той само употребявал алкохол. Знае, че Ш. се е държал лошо с родителите си, тормозил ги е за алкохол и храна, А. живеел с жена си в новата къща, като живеел там от построяването й. Знае, че след смъртта на Р., половината в която той живял останала празна. Ш. нищо не направил по къщата и повече рушал, отколкото да е правил. Свидетелката установява, че през 2020 г. разбрала, че имотът не е на брат й А., разбрало се, че къщата е прехвърлена от Ш. преди да почине, бил някъде из циганската махала, върнал се с изгорени ръце, и починал след месец. Знае, че човекът, който е взел къщата, я е разрушил от едната страна за да си направи магазин, това било стаята в която живял Ш.. Свидетелката не знае баща й да е прехвърлял на Ш. нещо от новата къща. Свидетелства, че към 1970 г. е имало само една стара къща в имота и там е живяло цялото семейство, като впоследствие е започнало строителството на новата къща. Свидетелства, че в двора е имало бараки за дърва по двора, кокошарници и овце. За построената нова къща обяснява, че от едната страна и от другата има по две стаи на два етажа, влиза се от двете страни, били затворени входовете между двете половини, заградени били двете половини на къщата с два отделни входа. Свидетелят О. Р. установява, че познава страните, съсед им е и ги дели само една ограда. Знае, че в имота Р. и съпругата му са имали една къща - колиба, с една стая, паянтова къща, в която са живели Ш., ищеца А., баща им Р. и жена му. След смъртта на Р. в къщата останала да живее преживялата му съпруга заедно с Ш.. Ищецът А. си направил нова къща и живеел в нея. Свидетелят не може да установи по кое време е строена новата къща. Къщата била строена от ищеца А.. След построяването й, Ш. запалил старата къща. Новата къща бил разположена по към улицата, а задната била на задна линия. Знае, че новата къща била направена за 2 години, че като се построила новата къща Р. живял за кратко време там, и след това останал да живее Ш. и майка му, а А. си имал друга къща. Повтаря, че в старата къща са живеели четиримата- двамата братя, бащата и майката. Знае, че Р. е започнал строеж на нова къща, нова постройка, стигнал до покрива, на два етажа (приземен и редовен). Къщата строил сам със съпругата си и майстори. Знае, че Ш. не е помагал, бил постоянно пиян. Когато се запалила старата къща, новата била наполовина готова и тогава А. започнал да строи втория етаж. Новата къщата била строена на етапи, като от едната страна А. направил своята къща до новата къща (двете били залепени), на калкан правени. Пръв започнал строежа Р., а после калкана и покрива строил А.. Описва, че къщите са две, но са като една сграда с два входа. Входът от ляво бил за Ш., а от дясната страна бил на А.. А. започнал да строи своя калкан, като преди да почине Р. първият калкан бил готов, но без покрив. Била завършена къщата, като Р. си направил покрив от своята страна, а А. влезнал да живее в една неизмазана стая, без да е направен покрива от неговата страна. След това бил построен и покрива, като в момента са две стаи - горе. За Ш. свидетелят посочва, че бил пълен алкохолик. Според свидетеля една част от калкана се водел на Ш., а другата половина на А.. Свидетелят не знае за сделки, продажби на двора и къщата. От правна страна въззивният съд на първо място е изложил съображения по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение. По съществото на спора е приел, че Ш. Р. К. е притежавал по наследство и приращение 12/20 идеални части от процесната двуетажна жилищна сграда, като с нотариален акт № 27/2018 г. е прехвърлил на ответницата З. И. Ч. действително притежаваните от него 12/20 идеални части от сградата, а не правото на собственост в пълен обем. При отразено в нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот № 108 от 30.04.2020 г., че З. И. Ч. е продала на О. Й. Б. и А. А. Б. 1/2 идеална част от гореописаната жилищна сграда, въззивният съд е направил извод, че с този нотариален акт З. Ч. се е разпоредила не с 10/20 идеални части, прехвърлени й с нотариален акт № 27/2018 г., а с половината от притежаваните от нея идеални части - 6/20 идеални части, поради което за разликата над този обем права до пълния предявен размер от 19/20 ид.части (т.е. – за общо 13/20 ид.части, формирани от 9/20 ид.части по решението на РС и още 4/20 ид.части) ответниците Б. не разполагат с титул за собственост. Касационната инстанция констатира, че при обективирането на изводите си от правна страна въззивният съд е изложил разсъждения, които не изграждат логична аргументация за постановения краен резултат, като същевременно съдържат вътрешни противоречия до степен да поставят под съмнение обосноваността на акта. Например – в една част на решението е прието, че новата двуетажна къща е била съпритежание на Ш. Р. К. – от една страна, а от друга – родителите му в режим на СИО; в друга част е прието, че право на собственост върху сградата е възникнало само за Ш. Р. К. и баща му, а в трета част се сочи, че Ш. Р. К. е притежавал 1/2 ид.част, а всеки от родителите му – по 1/4ид.част (без да се уточнява за режим на разделно притежание на тази общо 1/2 ид.част от сградата ли става въпрос или за СИО и ако е последното – как то се отнася към същностната характерискика на СИО, че е бездялова). Прочитът на въззивното решение показва, че изследване по въпроса какви права е притежавала А. А. К. въобще отсъства, а това обстоятелство има съществено значение при преценката по въпроса какви обеми права са транслирани в патримониумите на ищеца и на неговия еднокръвен брат Ш. Р. К., последният явяващ се праводател в основата на веригата правоприемства, на които се позовават касаторите. Отсъствието на убедителна аргументация в подкрепа на решаващата воля на въззивния съд мотивира касационната инстанция да допусне касационното обжалване на въззивното решение в допустимата за обжалване част в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Последното прави ненужно да се обсъжда дали касаторите са доказали наличие на основание, попадащо в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените от тях питания в изложението към касационната жалба. При допускане на обжалването касаторите дължат заплащането на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лева общо за двамата (доколкото 2% от 4/20 от 4 051,40 лв. не надхвърля размера на минимално дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 вр.чл. 1 ТДТССГПК при спор от вида на разглеждания). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение