Определение № 180 от 25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 3122/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „И. България” З., [населено място] срещу решение № 57 от 11.01.2013 г. по в. гр. д. № 2057/2012 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, І-2 състав решение № 1878 от 15.03.2012 г. по гр. д. № 382/2011 г., предявеният от Н. Х. С. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 226 КЗ е уважен допълнително за сумата 16 600 лв., т. е. за разликата над присъдения от първата инстанция размер от 1 400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие на 23.03.2008 г. К. поддържа, че по отношение на обжалваното решение са налице всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касирането му с твърдението, че: въззивният съд неправилно е приел, че не е налице извънсъдебно съгласие от страна на ищцата, преклудиращо искането й за заплащане на допълнително обезщетение за вече извънсъдебно обезщетените й от застрахователя неимуществени вреди; заплатеното от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 17 000 лв. е съобразено изцяло с чл. 52 ЗЗД, а определеното от съда обезщетение е в противоречие с тази норма; неправилно е определено обезщетение и за травмата „счупване на главичката на дясна лъчева кост на ръката”; определено е обезщетение за неимуществени вреди в по-висок размер от максимално претендирания от ищцата; незаконосъобразно процентът на съпричиняване е определен върху непредявен иск, като е налице и разминаване между мотиви и диспозитив, доколкото съдът е присъдил пълния размер, а не коригирания с процента на съпричиняване такъв; неправилно и недопустимо са определени и разноските за производството. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е заявил като значими за допускането на касационното обжалване следните въпроси: „ 1. Допустимо ли е съдът в мотивите си да определя обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД в по-висок размер от претендирания от ищеца, като се има предвид разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, според която предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните; 2. Допустимо ли е процентът на съпричиняване да бъде изчисляван върху определен в мотивите на решението по-висок от претендирания с исковата молба размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, т. е. допустимо ли е съдът да определя процент на съпричиняване, използвайки като база непредявен иск; 3. Налице ли е противоречие между мотиви и диспозитив при наличие на мотиви за съпричиняване и диспозитив, с който се присъжда пълният размер на исковата претенция за изплащане на застрахователно обезщетение; 4. При наличие на доказано съпричиняване на вредите от ищеца, следва ли съдът да намали пропорционално претендираното от ищеца обезщетение, с оглед необходимостта от постановяване на справедливо решение спрямо всички страни в процеса и задължението на съда за определяне на обезщетение по справедливост с оглед принципа на чл. 9 ГПК за равенство на страните и еднакво прилагане на закона спрямо всички; 5. Извънсъдебното изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, прието от пострадалия по смисъла на чл. 14 ЗЗД, погасява ли правото на пострадалия да търси по съдебен ред допълнително обезщетение за вече обезщетените вреди; 6. Съгласно действащия ГПК допустимо ли е с въззивната жалба да се обжалва решението в частта за разноските или единственият ред за оспорване на присъдените от предходната инстанция разноски е редът по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските; 7. При подадена въззивна жалба, с която първоинстанционното решение се обжалва и в частта за разноските, разполага ли въззивният съд с правомощие да преразглежда решението на първа инстанция и в частта за разноските или следва да третира така подадената жалба в частта относно разноските за подадена молба за изменение на решението по чл. 248 ГПК”. По отношение на първите четири въпроса се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на въпроси № 5 и № 6 твърдението е, че се решават противоречиво от съдилищата с позоваване на решенията на първата и на въззивната инстанция по настоящия спор (по въпрос № 5) и с позоваване на и решение № 1595 от 29.07.2011 г. по гр. д. № 1000/2010г. на Софийски апелативен съд и решение от 09.05.2012 г. по същото дело (по въпрос № 6). По отношение на последния въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което касаторът подкрепя с посочване на множество определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК и на чл. 248 ГПК. Ответницата по касация – Н. Х. С. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмен отговор от 25.02.2013 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Х. С. от [населено място] срещу „И. България” З., [населено място] иск по чл. 226 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 23.03.2008 г. пътно-транспортно произшествие за разликата над сумата 1 400 лв. до сумата 18 000 лв. и да присъди допълнително сумата 16 600 лв., въззивният съд е приел, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата и доказани като причинени именно от произшествието три травматични увреждания (счупване на главичката на дясната лъчева кост, счупване на дясната тазобедрена кост и изкълчване на дясната тазобедрена става), както и за болките и страданията от претърпяната през 2010 г. нова операция за изваждане на поставените в дясното й бедро импланти, представлява именно претендираната от ищцата (след направения от нея частичен отказ от иска) сума в размер на 50 000 лв. Тъй като обаче съдът е преценил за доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, изразяващо се в непоставяне на предпазен колан, е счел, че обезщетението следва да бъде намалено с 30%, поради което искът е приет за основателен за сумата 35 000 лв. С оглед безспорния факт, че застрахователят вече е заплатил на ищцата извънсъдебно обезщетение в размер на 17 000 лв. и предвид присъдената от първата инстанция сума 1 400 лв., претенцията е уважена само за сумата 16 600 лв. Като неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответника, че правото на ищцата е погасено поради постигнатата спогодба между страните по реда на чл. 365 ЗЗД, предвид изплатеното й обезщетение в размер на 17 000 лв. В тази връзка съдебният състав се е позовал на липсата на изрично изразено съгласие от ищцата в писмото й от 02.06.2009 г. и на липса на отказ от бъдещи претенции за плащане на по-голям размер на обезщетение за неимуществени вреди. Не е уважено и възражението на ответното дружество, че заплатеното от него обезщетение съответства на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. За да прецени, че общо дължимото на ищцата обезщетение е в размер на 50 000 лв., решаващият състав е съобразил вида и броя на травмите, продължителността на проведеното лечение и на възстановителния период, допълнително наложилата се оперативна интервенция, момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие, а също и социално-икономическата обстановка в страната към този момент и впоследствие при новата операция. С оглед изхода на спора, съдът е изчислил и дължимите на всяка от страните разноски по компенсация. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първите четири въпроса не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на конкретното дело, доколкото са свързани с правилността на изводите на въззивния съд, а съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. същата не може да бъде релевирана като основание за допускане на касационното обжалване. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, самата ищца е посочила, че смята за справедливо обезщетение за претърпените от нея болки и страдания в размер на сумата 80 000 лв., но поради изплатената й част от 17 000 лв. претендира присъждане на сумата 63 000 лв. С оглед направеното в хода на процеса изменение (намаление) на иска на 33 000 лв., очевидно претендираното от ищцата като справедливо обезщетение е сумата 50 000 лв. Поради това, неоснователно е твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл извън заявения в исковата молба размер на претенцията и че е определил съпричиняването на базата на непредявен размер. Несъстоятелно е и твърдението за противоречие между мотивите и диспозитива на решението в тази му част – приетото съпричиняване от 30% е определено върху общото обезщетение 50 000 лв., като от оставащата сума 35 000 лв. е приспаднато платеното извънсъдебно обезщетение от 17 000 лв. и присъденото такова от първата инстанция от 1 400 лв., в резултат на което въззивникът съд е присъдил сумата 16 600 лв. (50 000 лв. х 30% = 15 000 лв.; 50 000 лв. – 15 000 лв. – 17 000 лв. – 1 400 лв. = 16 600 лв.). Независимо от изложеното, касационното обжалване по първите четири въпроса не би могло да бъде допуснато и поради отсъствие на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото в случая не се касае за правна норма, която е неясна или противоречива и поражда необходимост от тълкуване, нито за нужда от промяна на неправилна съдебна практика, а до конкретна преценка на твърденията, изложени в исковата молба и съобразяването им от съда при определяне предмета на делото. Не е налице основание за допускане на касационния контрол и по въпроса, свързан със значението на извънсъдебното плащане на обезщетение от застрахователя като такова, погасяващо правото на пострадалия да претендира допълнително присъждане на обезщетение и по съдебен ред. В случая касаторът е обосновал твърдението си за противоречие в съдебната практика с решенията, постановени по спора от предходните две инстанции, които съгласно задължителните указания по т. 3 на цитираното по-горе тълкувателно решение, не представляват практика на съдилищата и не доказват релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Настоящият състав намира за неоснователно искането за допускане на касационно обжалване и по въпроси № 6 и № 7, относими към допустимостта предмет на въззивната жалба да бъде и първоинстанционното решение в частта за разноските. По отношение на тези въпроси не е доказано нито едно от заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Определенията по чл. 288 ГПК, постановени от ВКС, нямат характер на задължителна съдебна практика по смисъла на разясненията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не обосновават наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до определенията по чл. 248 ГПК, постановени от касационната инстанция, както и представените две въззивни решения по гр. д. № 1000/1010 г. на Софийски апелативен съд, те касаят хипотеза, различна от настоящата – допълване на въззивното решение поради непроизнасяне по искането на страната за допълване на въззивното решение в частта за разноските, а не допустимостта да се обжалва първоинстанционното решение в частта за разноските. Поради всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, искането на ответницата за присъждане на разноски за настоящото производство не следва да бъде уважено поради липса на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК