Определение № 3062 от 21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1123/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото С. И. Р. против решение № 1509/19.12.2023 по в.т.д. № 1949/2023 на Окръжен съд - Варна в частта с която, след частична отмяна на решение № 2666/17.07.2023г. по гр. д. № 12302/2022г. на Районен съд - Варна, е отхвърлен искът му по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД срещу БНП Париба Пърсънъл Файненс, действащо чрез клона си „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" /към датата на постановяване на решението „Юробанк България“ АД/ за сумата от 5 219,38 лева, представляваща сбор от недължимо платени суми по нищожни клаузи в договор за потребителски паричен кредит от 09.04.2015г., от които недължимо платена такса „ангажимент" в размер на 420 лв., поради погасяване на вземането по давност, и сумата от 4 799,38 лева - платена възнаградителна лихва от 36,90% годишно, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на завеждане на иска - 12.09.2022г. до окончателното му изплащане. Касаторът атакува въззивното решение, като поддържа, че същото е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че независимо, че съдът правилно е приел клаузата такса „ангажимент“ /в размер на 420 лева/ в процесния договор за нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, като противоречаща на закона и добрите нрави, окръжният състав неправилно е приел, че същата е погасена по давност на 09.04.2020г. Според жалбоподателя, неправилно е счетена за приложима разпоредбата на чл.19, ал.4 /в сила от 23.07.2014г./ ЗПК, че годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от пет кратния размер на законната лихва и съответно е приел уговореният размер на възнаградителната лихва от 36,90% годишно за ненакърняваща добрите нрави, като надвишаващ трикратния размер на законната лихва. Твърди, че приетото е в противоречие с: решение № 61/21.10.2015 по т.д.№ 894/2014 на 1-во т.о. на ВКС, решение № 906/30.12.2004 по гр.д.№ 1106/2003 на 2-ро г.о. на ВКС и решение № 378/18.05.2006 по гр.д.№ 315/2005 на 2-ро г.о. на ВКС. От друга страна, касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил доводите и възраженията на страните, всички събрани по делото доказателства и е постановил непълнен доклад, като не е включил всички подлежащи на доказване обстоятелство и не е указал тежестта за доказването им между страните. Поддържа, че мотивите на решението по гр.д. № 219/2020 на Районен съд - Варна, с които е призната нищожността на горепосочените клаузи са обвързващи за съда, защото са обосноваващи диспозитива, т.е. обуславящи постановеното решение – ТР 87-1954-ОСГК на ВС. Претендира разноски за предоставена безплатна адвокатска защита, на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА и чл.7, ал.2, т.1 Наредба № 1/2004 на ВАС. Ответникът по жалбата и по делото, „Юробанк България“ АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира сторените разноски за настоящата инстанция, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, съгласно чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.25 от Наредбата за правната помощ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Районен съд - Варна е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, предявен от С. И. Р. срещу „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон България" за осъждане на ответника да заплати сумата от 5 338,40 лева представляваща сбора от недължимо платени суми по нищожни клаузи в договор за потребителски паричен кредит, от които недължимо платена такса „ангажимент" в размер на 420 лв. и недължимо платена възнаградителна лихва в размер на 4 918,39 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска. От фактическа страна е установено, че на 09.04.2015г. по банковата сметка на кредитополучателя С. И. Р. е преведена сума в размер на 11 580 лева, с което предоставеният кредит е усвоен. От сумата на заема 12 000 лв. е приспадната „такса ангажимент" - 420,00 лв. Не е спорно, че таксата ангажимент е заплатена на кредитора за фиксиране на годишния лихвен процент за срока на договора, т.е. срещу задължението на кредитора да не променя уговорената възнаградителна лихва. Не е спорно, че е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36,90%. По договора за кредит са постъпили 36 вноски в общ размер 18 620,48 лева, от които според счетоводните записи и заключението на вещото лице са погасени 4 772,01 лева - главница, 11 925,51 лева - лихва, 1 755,00 лева - застраховка, 168.00 лева - други такси. Районният съд е приел, че след приспадане на 12 000 лева главница и 1 717 лева застраховка внесената от ищеца сума за договорна лихва е в размер 4 903,52 лева, което не е оспорено. За да уважи исковете първоинстанционният състав се е позовал на влязло в сила решение по гр.д. № 219/2020г. на РС-Варна, с което съдът е отхвърлил предявените от "Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД против С. И. Р. обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите, по процесния договор за потребителски кредит от 09.04.2015г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, за които суми е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 17956/2019г. на РС-Варна, и които са прехвърлени в полза на ищеца с приложение от 12.02.2019г. към договор за цесия от 27.07.2017г. Първоинстанционният съд се е позовал на мотивите на решението по гр. дело № 219/2020г. на РС - Варна, с които е призната нищожността на клаузите на процесния договор за паричен кредит от 09.04.2015г. относно уговорената такса „ангажимент“ и договорена възнаградителна лихва в размер на 36,90% годишно. Първоинстанционният съд е приел, че посочените мотиви са обвързващи съда, защото същите са обосноваващи диспозитива, т.е. обуславящи постановеното решение като се е аргументирал с ТР 87-1954-ОСГК на ВС. Предмет на спора пред въззивната инстанция е била валидността на клаузите в процесния договор за потребителски кредит от 09.04.2015г., с които са уговорени такса ангажимент 420 лева и възнаградителна лихва - годишен лихвен процент в размер на 36,90%, респ. наличието на основание за плащане на същите. Окръжният състав, след като е констатирал, че ответникът БНП Париба Пърсънъл Файненс не е страна по гр. дело № 219/2020г. на РС- Варна, е приел, че той не е обвързан от силата на пресъдено нещо (СПН) на влязлото в сила решение. Позовал се е на чл.298, ал.1 ГПК, че решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Счел е, че при липса на субективно тъждество СПН не разпростира действието си върху трети лица независимо от тъждеството в предмета на делото. Намерил е, че цитираното ТР 87-1954-ОСГК на ВС няма отношение към случая, тъй като касае инцидентен установителен иск, по който съдът не се е произнесъл в диспозитива на решението. Също така е намерил, че в случая не са налице и изключение по ал.2-4 на чл.298 ГПК, обуславящо разширяване на субективните предели на СПН спрямо ответника по настоящото дело. Отделно е констатирал, че БНП Париба Пърсънъл Файненс не е правоприемник на "Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, а негов праводател. БНП не е участвало в производството като подпомагаща страна, не е и необходим другар. Въз основа на горевъзприетото е заключил, че съдът в настоящото производство не е длъжен да съобрази установителното действие на решението по гр. д. № 219/2020г. на РС - Варна. Въззивният състав е намерил още, че уговорената такса за ангажимент в размер на 420 лева, която потребителят следва да заплати срещу услугата фиксиране на лихвения процент за срока на договора при условията и размерите на договора, е в пряко противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК и накърнява добрите нрави. В мотивната си част е изложил, че фиксираният годишен лихвен процент е съществена уговорка от договора за кредит (цена на предоставената финансова услуга), за която страните са постигнали съгласие при сключване на договора. Счел е, че заплащането на такса за „услугата“ кредиторът да не променя вече постигнати уговорки в договора за кредит е в противоречие с чл.20а ЗЗД и е неморално. Предвид възприетото е заключил, че разглежданата уговорка едновременно противоречи на закона и накърнява добрите нрави, поради което е нищожна на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД. По отношение на уговорения размер на възнаградителната лихва от 36,90 % годишно съдът е намерил за неоснователно твърдението, че същият накърнява добрите нрави като надвишаващ трикратния размер на законната лихва. В мотивната си част е изложил, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1. Позовал се е на чл.19, ал.4 (в сила от 23.07.2014 г.), че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Счел е, че в конкретния случай ГПР по кредита, посочен в договора, е в размер на 44,48 % като включва и договорна лихва в размер на 36,90 % годишно, което е в границите на допустимия размер. Намерил е процесната уговорка за ясна и разбираема. Лихвата е във фиксиран размер на годишна база, представлява възнаграждение на банката за ползвания кредитен ресурс и се начислява върху реално усвоените средства по главницата. Намерил е, че съпоставянето на размера на кредита с общия размер на средствата, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора, не може да обоснове извод за накърняване на добрите нрави, тъй като сумата зависи не само от размера на лихвата, но и от срока за ползване на кредита, както и от уговорения погасителен план. Заключил е, че заплатената възнаградителна лихва върху усвоената главница в размер на 11 580 лева извършените от ищеца плащания не са лишени от основание, поради което кондикционната претенция се явява неоснователна. Същевременно съдът, след като е взел предвид, че възнаградителната лихва е начислявана върху усвоен кредит в размер на 12 000 лева (съгласно таблица 1 от заключението по приетата ССЕ) и сумата от 420 лева е удържана от главницата по отпуснатия кредит, е заключел, че предвид недължимостта на сумата от 420 лева плащането на лихва върху тази част от усвоения кредит е лишено от правно основание. Съответно е намерил, че от всяка платена погасителна вноска за лихва, недължимо платена се явява част в размер на 420/12 000 или 3,5 %. Въз основа на заключението на вещото лице, че платената договорна лихва е в общ размер на 925,51 лева, е достигнал до извода, че недължимо платена като начислена върху несъществуващо задължение за главница се явява сумата 417,39 лева (3,5 % от 11 925,51). Предвид изложеното въззивната инстанция е намерила за основателно релевираното възражение за погасяване по давност на исковите претенции за връщане на сумата от 420 лева - такса ангажимент и 417,39 лева - договорна лихва. За сумата от 420 лева е счел, че давността е започнала да тече на 09.04.2015г. и е изтекла на 09.04.2020г., тъй като касае сума, платена при начална липса на основание. За платената без основание част от възнаградителната лихва в размер на 417,39 лева, начислена върху неоснователно получената от банката такса „ангажимент“ в размер на 420 лева, е определил, че давността тече от датата на всяка извършена погасителна вноска. Предвид датата на предявяване на иска - 12.09.2022г., е счел за погасени по давност всички вземания за връщане на вноски, извършени преди 12.09.2017г. Съответно е намерил за основателни претенциите за връщане на части от вноските от 28-ма до 39-та, според таблица 3 от заключението на вещото лице. Сборът от тези вноски е в размер на 2975,45 лева, от които недължимо платени са 3,5 % или сумата от 104,14 лева. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1.1/ Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях, както и да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения защо не кредитира някои от тях, както и да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо?; Твръди се противоречие с: решение № 55/03.04.2014 по т.д. № 1245/2013 на 1 - во т.о. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 по т.д. № 674/2014 на 2 - ро т.о. на ВКС и решение № 228/01.10.2014 по т.д. № 1060/2014 на 1 - во г.о. на ВКС.; 1.2/ При тъждество в предмета на делото налице ли е разширяване на субективните предели на СПН и спрямо праводателя на лицето, участвало в процеса с влязло в сила съдебно решение?; Твърди се противоречие с ТР 87-1954-ОСГК на ВС.; 2.1/ При прехвърляне с цесия на нищожно вземане, обявено за такова с влязло в сила съдебно решение по иск на правоприемника на вземането срещу длъжника, от кога започва да тече давностния срок по иск за връщане на даденото на нищожно основание срещу праводателя /цедента/ от страна на длъжника /по първоначалния иск/?; 2.2/ Накърнява ли добрите нрави уговорка за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва?; Цитира решение № 61/21.10.2015 по т.д. № 894/2014 на 1 - во т. о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК за проверка за евентуална недопустимост на въззивното решение в хипотезата, в която въззивната жалба не е подадена от страна в първоинстанционното производство, а от правоприемник по чл.15 ТЗ на търговското предприятие на ответното по иска дружество, при направен извод от въззивния съд за приложение на чл.227 ГПК в случаите на чл.15 ТЗ. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател С. И. Р. следва да внесе държавна такса в размер на 104,39 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд