Определение № 1147 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2433/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], чрез процесуален представител, против Решение № 222 от 12.07.2024 г. по в. т. д. № 161/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 494 от 10.11. 2023г. по т. д. № 113/2023г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявените от настоящия касатор срещу „Стройбилд“ ЕООД искове с правно основание чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД за прогласяване за нищожни поради противоречие със закона – Законът за общинската собственост, на Договор № Д-7-9200/1558/ от 26.09.2007 г. за прехвърляне на имот, частна общинска собственост, представляващ УПИ I-3 с площ от 245 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], подрайон 14, кв.560 и Договор № Д-7-9200/ 1559/ от 26.09.2007 г. за прехвърляне на имот, частна общинска собственост, представляващ УПИ II-2, 2А с площ от 175 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], подрайон 14, кв. 560, както и за осъждане да заплати направените по делото разноски.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно и незаконосъобразно, с оглед на което се претендира неговата отмяна. Изразено е несъгласие с извода на съда, че при преценка действителността на договорите е съобразен действалия към момента на сключването им материален закон, според който няма забрана за сключване на договор за замяна на имот, частна общинска собственост. Касаторът се позовава на допуснато от съда процесуално нарушение поради необсъждане на основното възражение за приложимия материален закон в хипотеза на последващо сключване на анекси, които променят съществени елементи от предмета на договора. В тази връзка е изразено несъгласие и с извода на въззивния съд, че с анексите страните не са изменили основните си права и задължения по процесните договори.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че са формирали правните изводи на въззивния съд:

1. „Следва ли да намери приложение материалният закон, действал към момента на сключване на договора или когато имаме последващо изменение с Анекс, което изменение е такова, че променя съществени елементи от предмета на договора, следва да се приложи материалноправния закон, действащ към момента на анексирането ?“ По този правен въпрос се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обоснована с довода, че по същия няма формирана съдебна практика, с оглед на което отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

2. „Необходимо ли е страната в гражданския процес да се позовава изрично на възможните хипотези на нищожност на договора, които следват от императивни разпоредби на закона, или съдът е длъжен служебно да приложи тези разпоредби?“ По този въпрос се сочи, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на Тълкувателно решение № 1 от 2020 г. по тълк. дело № 1 от 2020г. на ОСТГК на ВКС / очевидно се има предвид ТР № 1/27.04. 2022г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС/.

Ответникът – „Стройбилд“ ЕООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от [община] срещу „Стройбилд“ ЕООД иск с правно основание чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД - за прогласяване нищожността на сключени между [община] и „Стройбилд“ ЕООД два договора от 26.09.2007г., с последващо сключени анекси № 1 от 02.06.2009 г., № 2 от 11.05.2010 г. и № 3 от 14.12.2010 г., поради противоречие със Закона за общинската собственост (ЗОС), доколкото с чл.40, ал.1 ЗОС /ДВ бр.10 от 2009г./ е изключена замяната като способ за разпореждане с общинско имущество

Въззивният е съд е приел, че страните не спорят по установените от първата инстанция факти по делото, а именно: На 26.09.2007г., след проведена процедура по чл.35 ЗОС, след решение на общинския съвет и публично проведен търг, между [община] и „Стройбилд“ ЕООД са били сключени два договора за продажба на общински недвижими имоти по реда на чл.35, ал.1 ЗОС, по силата на които [община] е продала имоти, частна общинска собственост, срещу цена, представляваща 31 % от РЗП на сградата, предвидена за изграждане върху продавания терен, с посочен паричен еквивалент. С подписан между страните анекс № 1 от 02.06.2009 г. към двата договора, във връзка с обособяването на нов имот УПИ IV-2, 2А, 3, кв.560 с площ 428,78 кв. м. върху двата имота УПИ II-2,2A и УПИ I-3, предмет на двата договора от 26.09.2007 г., както и одобрен идеен проект за жилищна сграда в същия имот, страните предоговорили предмета на договора съобразно новия имот и обща цена. С анекс № 2 от 11.05.2010 г. към договорите и съобразно подписан протокол от 03.02.2010 г. за избор на обекти от общината, страните разпределили собствеността върху обектите, предвидени за строеж, съобразно изготвен и съгласуван идеен проект на предвидената за застрояване жилищна сграда. С анекс № 3 от 14.12.2010 г. към договорите страните уговорили срок за плащане на дължимия данък върху добавената стойност. За безспорно по делото е прието също така, че договорите са сключени след процедура по чл.35 от ЗОС след решение на ОС и публично проведен търг.

По отношение на вида на сключените между страните по делото договори от 26.09.2007г. съставът на въззивния съд е съобразил даденото от касационната инстанция разрешение в Решение № 117 от 03.09.2019г. по г.д. № 2962/17г., ІІ г.о. В посоченото решение е прието, че в хипотеза, когато купувачът дължи не пари, а нещо различно, то и договорът не представлява такъв за продажба; В случаите, когато насрещната престация, срещу която се прехвърля собствеността върху недвижим имот, представлява не парична сума, а задължение за изграждане, оборудване, обзавеждане и въвеждане в експлоатация на сгради, проектиране и изграждане на парково осветление и ограда на имот или пък се погасява по този начин, сключеният договор не представлява продажбено правоотношение по смисъла на чл.35 ал.1 от ЗОС във връзка с чл.183 от ЗЗД, независимо от вида процедура, в резултат от провеждането на която е сключен такъв договор. С оглед на това, въззивният съд е приел, че прехвърлянето на правото на собственост върху имот, частна общинска собственост, срещу задължението на купувача да прехвърли собствеността върху изградените жилищни или нежилищни имоти в сградата, обуславя извод, че в случая договорите имат характеристиката на такива за замяна по смисъла на чл.222 ЗЗД.

Апелативен съд – Варна е установил, че спорът във въззивна инстанция се свежда до приложимостта на нормата на чл.40, ал.1 и ал.2 ЗОС в измененията, обнародвани в ДВ бр.54/2008 г. и бр.10/2009 г., допускащи замяна на имот - частна общинска собственост с имот или с право на строеж - собственост на държавата, на физически лица или на юридически лица, само в изрично посочени от закона случаи, докато действалата предходна редакция, обнародвана в ДВ бр.101/2004г., е допускала извършване на подобна замяна с решение на общинския съвет. Съставът на въззивния съд е намерил, че при преценка действителността на договорите приложение следва да намери редакцията на чл.40, ал.1 ЗОС, действала към момента на сключването им – тази към 26.09.2007 г., обнародвана в ДВ бр.101/2004 г., съобразно която не е забранена замяната на имот - частна общинска собственост с имот или с право на строеж - собственост на физически лица или на юридически лица. В тази връзка, съдът не е споделил изложеното от [община], че следва да бъдат съобразени подписаните по-късно - след изменението на закона анекси към договора, тъй като по основните права и задължения на страните, определящи вида на договора, съгласието е било постигнато със сключването му - 26.09.2007г., към който момент нормативна забрана за сключването на договора за замяна на имот, частна общинска собственост, не е имало. Акцентирано е, че с последващите анекси страните не са изменяли основните си права и задължения, а само са внесли изменения по отношение на индивидуализацията на имота след обособяването на нов имот в резултат на обединение на двата, предмет на отделните договори, както и са определили конкретните имоти, които ще получи общината от новата сграда.

Предвид достигнатия извод, Апелативен съд - Варна е намерил, че предявеният иск за установяване нищожността на сключените два договора поради противоречието им с чл.40 ЗОС е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, а обжалваното решение да бъде потвърдено.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като постановеният с обжалваното решение правен резултат е обусловен от неговото разрешаване. Въпросът изхожда от несъгласието на касатора с решаващия за изхода на спора извод на съда, че приложим при преценка действителността на договорите на посоченото от ищеца основание по чл.26, ал.1, пред.1 ЗЗД е действащата към момента на сключването им редакция на разпоредбата на чл.40 ЗОС. Във втората част на въпроса се твърди, че последващото изменение с анекс е такова, че „променя съществени елементи от предмета на договора“, което обаче не съответства на обективираната в обжалваното решение правна воля на съда. В тази част въпросът не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който е изложил съображения и е формирал категоричен извод, че с последващите процесните договори анекси не се променят съществени елементи от предмета на договора, поради което като неоснователен е преценен доводът на въззивника за приложимост на действалата към момента на сключване на анексите забрана за извършване на замяна с имот, частна общинска собственост. Касационен довод срещу извода, че постигнатите с анексите изменения не променят съществени елементи от предмета на договора, и съответващ на него въпрос в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, не са формулирани. Освен това, представляващ по същество питане, кой е приложимият към договорното правоотношение закон, въпросът няма характеристиката на правен, който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът не изисква тълкуване на конкретна правна норма, която е неясна, непълна или противоречива, нито промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, което ще допринесе за развитието на правото. Следователно, въпросът не може да обуслови искания достъп до касационно обжалване.

Свързан с пропуск на съда служебно да се произвесе по валидността на сделките, и по-конкретно за наличието на съгласие на принципала на общинската собственост по чл.35, ал.1 ЗОС за сключване на процесните договори за замяна, вторият въпрос формално покрива общото селективно изискване за достъп до касация. При обосноваване на допълнителния критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК касаторът се позовава на неизпълнение от въззивния съд на служебното начало за проверка нищожността на сделката съгласно ТР № 1/27.04.2022г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно цитираното тълкувателно решение, съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, само когато установи пороци, произтичащи пряко от сделката / от нейното съдържание и форма/ или от събраните по делото доказателства. В съобразителната част на същото е разяснено, че същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощие по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания на страните да сочат доказателства. Посочено е също така, че при нищожност поради липса на воля и съгласие, е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна. В случая касаторът не се позовава на пороци, пряко произтичащи от формата или съдържанието на договора, а на липса на съгласие на страна по сделката, по отношение на който порок, видно от цитираното търкувателно решение, съдът може да се произнесе само при позоваване от заинтересованата страна. Следователно, като не се е произнесъл по релевирания с касационната жалба порок на сделката, решаващият съд не е допуснал соченото процесуално нарушение, което да обуслови искания достъп до касационно обжалване.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на 6 000лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК