Определение № 288 от 03.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2486/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 102 от 16.01.15г., постановено по в.гр.д.№ 1715/14г. на Софийския апелативен съд, 10 с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 5151 от 20.12.13г. по гр.д.№ 23/11г. на Благоевградския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на [фирма], [фирма], и [фирма], че [община] е собственик на поземлен имот № 62-футболно игрище, находящо се в кв.8, п.І, с площ от 8000 кв.м. по плана на [населено място], [община], при посочени в решението съседи, както и на сондаж № 1-минерална вода, представляващ поземлен имот № 007144 с площ от 0,119 дка и сондаж № 2-минерална вода, представляващ поземлен имот № 007195 с площ от 0,095 дка по плана на същото село, като е осъдил [фирма] да предаде на [община] владението върху последните два имота /сондажи № 1 и № 2/ и е отменил нот. № 11/05г. за покупко-продажба на трите имота на основание чл.537, ал.2 ГПК. Със същото решение е отхвърлено искането на касаторите по чл.193 ГПК за признаване неистинността на съдържанието на скица № 22 от 01.09.10г., акт № 442 от 03.05.01г. за публична общинска собственост и акт № 467 от 14.02.02г. за частна общинска собственост. По делото е прието за установено, че процесното футболно игрище с площ от 8000 кв.м. е било държавна собственост /АДС № 194/82г./, предоставено за оперативно управление на Кметство [населено място], което след 1989г. е станало общинска собственост по силата на закона, за което са съставени посочените по-горе два акта за общинска собственост. Прието е също, че имотът никога не е притежаван от [фирма] и по тази причина не е могъл да бъде придобит от първия ответник по силата на постановление за възлагане от 28.03.03г. по изп.д. 4255/03г., респ. че [фирма] не е придобил права върху него по силата на сключения с нот.акт № 11/05г. договор за покупко-продажба на имота. С оглед на това нотариалният акт е отменен в тази му част на основание чл.537, ал.2 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. за правомощията на въззивната инстанция като констатира нередовност на исковата молба; 2. подлежи ли на отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт, удостоверяващ сделка; 3. за значението на актовете за държавна и общинска собственост като оповестително, а не правопораждащо, обуславящо доказателствената тежест на ищеца за установяване на основанието за актуване на процесните имоти и 4. как се разпределя доказателствената тежест между ищеца и ответниците при условие, че общината черпи права от АДС № 194/22.12.81г., а по делото са налице данни, че описания в него имот като държавен е бил предоставен за оперативно управление и стопанисване на СО”Р. метали”, което държавно предприятие е изградило целия спортен комплекс, вкл. трибуните и оградата на футболното игрище. Поддържа се, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а последният е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по жалбата [община] счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а [фирма] не взема становище по нея. По допустимостта на касационното обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о., намира следното: Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може само да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от изложението, респ. от касационната жалба. Първият поставен в изложението въпрос не решен в противоречие с посочената от касаторите задължителна практика на ВКС във връзка с правомощията на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба, тъй като в случая такава не е констатирана и не е налице - ищецът е посочил претендираното футболно игрище с всички негови индивидуализиращи признаци, както и е изложил твърдения от кои факти произтича правото му на собственост върху него. Въпросите дали имотът е следвало да бъде индивидуализиран съгласно твърденията на касаторите и дали от посочените обстоятелства произтича претендираното право са такива по съществото на правния спор и нямат отношение към редовността на исковата молба. Третият въпрос също не е решен в противоречие с представената от касаторите задължителна практика на ВКС, с която е прието, че актовете за държавна и общинска собственост се ползват с доказателствена сила съгласно ЗДС и ЗОС, която при оспорване може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за държавата и общината, тъй като в случая въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос, а е прието, че доказателствената сила на тези актове не е опровергана, а освен това по делото не е имало спор, че до 1990г. имотът е бил държавна собственост. Във връзка с последния поставен въпрос за разпределението на доказателствената тежест между ищеца и ответниците не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки и същите по отношение на него липсват, тъй като не налице непълнота или неяснота на правната уредба и съществува богата съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено. В раздел ІІ на изложението не е формулиран конкретен правен въпрос, а вместо тава са направени общи касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване, поради което, съгласно дадените в посоченото тълкувателно решение разяснения, не следва да се обсъжда и представената във връзка с тези оплаквания многобройна практика на ВКС. Вторият поставен от касаторите въпрос - подлежи ли на отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт, удостоверяващ сделка е решен в противоречие с ТР № 3/12г. на ОСГК на ВКС, според което на отмяна по посочения ред подлежат на отмяна само констативни нотариални актове, удостоверяващи право на собственост върху недвижим имот. С оглед изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение само в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отменен нот.акт № 11/05г. относно поземлен имот № 62-футболно игрище, находящо се в кв.8, п.І, с площ от 8000 кв.м. по плана на [населено място]. С оглед уважаване на искането за допускане на касационната жалба до разглеждане на касатора [фирма] следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/. По касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която са уважени исковете на [община] относно поземлени имоти №№ 007144 и 007195 /сондажи №№ 1 и 2 –минерална вода/, респ. е отменен нот.акт № 11/05г. по отношение на тях. Същата е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по дело с цена на иска до 5000 лв., а според чл.69 ГПК размерът на цената на иска по искове за собственост или други вещни права върху имот е данъчната оценка, а ако няма такава – пазарната цена на вещното право. При обективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки от исковете поотделно, а не сборът от цените на отделните искове. В случая данъчната оценка на първия имот е 6,40 лв., а на втория – 5,10 лв., поради което касационната жалба в тази й част е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата му част касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.