Определение № 83 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 561/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба подадена от М. М. Й. срещу определение № 2863 от 02.11.2021 г. по ч.гр.д. № 3092/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане частната й жалба вх. № 294456/19.03.2021 г. против разпореждане от 31.08.2020 г. по гр. д. № 7975/19 г. на Софийски градски съд, с което въззивният съд се е произнесъл по реда на чл. 267 ГПК в подготвително заседание, като е насрочил открито съдебно заседание. Жалбоподателката поддържа, че определението е неправилно и моли за неговата отмяна. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна в процеса и е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Съображенията за това са следните: За да постанови обжалваното определение, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че частната жалба е просрочена и е подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт. Приел е, че макар в разпореждането да е посочена неговата необжалваемост, но в случай, че жалбоподателката е считала, че същото подлежи на обжалване, е следвало да подаде своята жалба в определения в закона срок /чл. 275, ал. 1, вр. чл. 279 ГПК/, което от нейна страна не е сторено. Срокът за обжалване на полученото от М. М. Йозданова на 01.10.2020 г. разпореждане е изтекъл на 08.10.2020 г. Същата е просрочена. Допълнително е посочил, че в случай, че се приеме тезата на жалбоподателката, че е получила препис от обжалваното разпореждане на 15.03.2021 г., то нейната жалба отново се явява недопустима, тъй като е насочена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт. При тези данни е приел, че разпореждането от 31.08.2020 г. на Софийски градски съд е постановено в подготвително заседание по чл. 267 от ГПК. С него в мотивите си съдът се е произнесъл по искания на страните, по тяхната допустимост и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание. Приел е, че това определение е по хода на делото и не подлежи на самостоятелно обжалване. Същото не прегражда по-нататъшното развитие на процеса, нито обжалваемостта му е предвидена изрично в закона. Поради това е заключил, че частната жалба е недопустима, тъй като е подадена срещу определение на въззивния съд по чл. 267 ГПК, което не подлежи на самостоятелно обжалване, защото не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК. Допълнил е, че в случай, че въззивният съд не се произнесе с решението си по цялата въззивна жалба и по целия предмет на въззивното производство, жалбоподателката ще има възможност да поправи този пропуск на съда по друг ред – с искане за допълване на въззивното решение или чрез обжалване на въззивното решение. Обжалваното определение е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК, на обжалване подлежат определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото или по отношение на които е предвидено изричното им обжалване. Определение, с което се оставя без уважение доказателствено искане не е от категорията определения, които преграждат по-нататъшното развитие на делото и не е предвидено тяхното самостоятелно обжалване. Правилността на постановеното от Софийски градски съд разпореждане следва да се провери по пътя на инстанционния контрол на съдебното решение или акт, с който се слага край на производството, но не и по реда на самостоятелното обжалване. Ето защо, като е постановил атакуваното определение, съдът е постановил законосъобразен съдебен акт, тъй като частната жалба е насочена срещу съдебен акт, който не попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1 ГПК, поради което е недопустима. Отделно от това е ирелевантно дали е спазен срокът за обжалване на разпореждането от 31.08.2020 г. на Софийски градски съд. Предвид на горното, Върховният касационен съд, Трето г. о.