Определение № 120 от 12.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 18/2012 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. С определение № 361 от 11.11.2011 г. по гр. д. № 965/2011 г. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., върнал подадената от [фирма] и Общината [населено място] срещу въззивното решение № 392 от 06.07.2011 г. по гр. д. № 394/2011 г. на Софийския окръжен съд касационна жалба вх. № 1891 от 08.08.2011 г. и прекратил производството. Срещу това определение в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е подадена частна жалба от касаторите с искане то да бъде отменено като неправилно по подробно изложени съображения. Ответницата по частната жалба и ищца по делото Е. А. Д. не е подала писмен отговор. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: Предмет на касация е въззивно решение, с което е потвърдено решение № 12 от 16.01.2009 г. по гр. д. № 370/2007 г. на Самоковския районен съд за признаване на установено, че Общината [населено място] и [фирма] с. гр. не са собственици на имот № 009207, съставляващ част от имот с идентификатор 65231.914.223 по кадастралната карта на [населено място]. За да върне касационната жалба срещу този съдебен акт, тричленният състав на Върховния касационен съд приел, че въззивното решение не подлежи на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. - ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г./ при данъчна оценка на имота към момента на завеждане на делото от 50.10 лева - т. е. под 5 000 лева. Определението е правилно. Правилно съставът на Върховния касационен съд, І-во г. о., е приел, че на основание пар. 25 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г., в сила от същата дата/ приложима е разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, съгласно която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. Касационната жалба е постъпила в деловодството на Окръжния съд [населено място] на 08.08.2011 г., т. е. след влизане в сила на изменението на ГПК от 21.12.2010 г., и приложима за нея е новата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. Правилно е и становището, че релевантен за определяне на цената на иска е моментът на подаване на исковата молба. Този извод следва от нормите на чл. 55-57 ГПК /отм./, съответно чл. 69 и 70 ГПК /от 2007 г./, поради което е неоснователен доводът в частната жалба за неправилност на съдебната практика, възприела това становище, и искането за нейната промяна. Според законодателната уредба въпросът за цената на иска може да се повдигне до съответния предвиден в закона срок и най-късно при решаване на делото - чл. 56 и 57 ГПК /отм./, чл. 70 ГПК /от 2007 г./. В качеството си на ответници по предявения срещу тях иск жалбоподателите са разполагали с процесуалната възможност да сторят това, включително и по пътя на обжалването в случай на установено в хода на делото несъответствие на указаната с действителната цена по причина, че спорната земя е от друг вид, различен от посочения при завеждане на делото, както се твърди в частната жалба /чл. 56, ал. 1 и 2 ГПК - отм.; чл. 70, ал. 1 и 2 ГПК от 2007 г./. Такива процесуални действия по делото не са предприети. Съобразно представеното в първоинстанционното производство удостоверение /л. 12/, данъчната оценка на спорния недвижим имот, която определя и размера на цената на иска, възлиза на 50.10 лева, т. е. тя е под 5 000 лева. Ето защо неоснователно се поддържа, че връщането на касационната жалба е отказ от правосъдие. Правото на жалбоподателите на триинстанционно производство не е нарушено и обжалваното определение като правилно следва да се остави в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.