Определение № 269 от 27.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 251/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Р. В. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 81 от 18.10.2019 г. по гр.д.№ 230/ 2019 г., с което е потвърдено изцяло решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1099/ 2018 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против Й. Б. Б. и „Атракт алфагруп” ООД, [населено място], искове за заплащане на сумата 17 865 евро, предявени при условията на евентуалност, срещу физическото лице – обезщетение за неизпълнение на задължението по допълнително споразумение № 3 към договор за заем, евентуално срещу юридическото лице – за връщане на сума, платена без основание. Жалбоподателят повдига като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправни въпроси, които касационната инстанция уточнява при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, в следния смисъл: допустими ли са и ако да – как следва да бъдат ценени от съда свидетелски показания, касаещи получаване и връщане на заета сума и опровергаване на съдържанието на писмен договор за заем; за задълженията на съда при преценка на показанията на свидетел, който е заинтересован поради това, че е солидарен длъжник на ответника по делото по друго правоотношение с ищеца и не възпроизвежда лично възприети факти; за възможността да бъде опровергавана със свидетелски показания саморъчно изготвена и подписана разписка в писмен договор за паричен заем, с която се удостоверява получаването на заетата сума. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, евентуално поддържа като основание за допускане на обжалването очевидна неправилност на решението му (състояща се в очевидна необоснованост на акта, в който съдът придал на доказателствата значение и смисъл, какъвто те нямат и не обсъдил всичките му доводи). Ответните страни Й. Б. Б. и „Атракт алфагруп” ООД оспорват жалбата с доводи, че касаторът не е формулирал въпросите си съгласно изискванията на чл.280 ал.1 ГПК. Евентуално излагат съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че на 29.04.2014 г. в [населено място] ищецът предоставил на първия ответник в заем 14 500 евро, които последният се задължил да върне в срок до 29.12.2014 г. На 13.06.2014 г. ищецът предоставил в заем на същия ответник допълнителна сума от 3 000 евро, за което страните подписали допълнително споразумение На 11.11.2014 г. ищецът сключил с втория ответник, чрез първия ответник като негов законен представител, предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в [населено място] при уговорена продажна цена 29 205 евро, платими на части: 11 340 евро при подписване на договора до 01.12.2014 г. и 17 865 евро при прехвърляне на собствеността. На същата дата между ищеца и първия ответник било подписано допълнително споразумение № 3 към договора за паричен заем, с което заемателят (ответникът Б.) се задължил да изплати в брой или по банков път срещу разписка на продавача по предварителния договор за покупко-продажба (ответника „Атракт алфагруп” ООД) сумата 17 865 евро. На 14.11.2014 г. ищецът платил чрез банков превод на търговското дружество сумата от 11 340 евро, а на 18.11.2014 г. то издало документ, според който е получило всички дължими плащания по предварителния договор и издало на ищеца приходен касов ордер за сумата 17 865 евро, платени чрез ответника Б.. На 09.01.2015 г. ищецът и вторият ответник сключили допълнително споразумение към предварителния договор, с който се съгласили продажната цена да е 29 205 евро или в равностойност 34 500 долара на САЩ (щ.д.), като остатъкът от тази цена трябвало да бъде заплатена от купувача така: 20 000 щ.д. – до 01.02.2015 г. и 1 104 щ.д. – при изповядване на сделката пред нотариус. На 15.12.2014 г. ищецът и вторият ответник сключили нов договор за паричен заем за сумата 20 000 щ.д. След текста на документа ответникът Б. саморъчно написал, че на 15.01.2015 г. е получил сумата и се подписал. Също на 15.01.2015 г. по банкова сметка на втория ответник ищецът превел 20 000 щ.д., като основание за плащането е посочено „договор за покупко-продажба”. На 30.05.2016 г. между ищеца и втория ответник бил сключен окончателен договор за прехвърляне на собствеността върху недвижимия имот в [населено място], в който било посочено, че продажната цена от 29 205 евро е платена от купувача на продавача изцяло и по банков път преди подписване на нотариалния акт. С анекс към договора за паричен заем от 15.12.2014 г., сключен на 02.06.2017 г., ищецът и първият ответник договорили разсрочено плащане на дължимата по договора от 15.12.2014 г. сума от 20 000 щ.д. на вноски до 31.10.2017 г. Анексът бил подписан (като солидарен длъжник на заемополучателя) и от разпитаната като свидетел по делото М. Ш., която също се задължила за връщане на заетата сума. Поради невръщане на сумата ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжниците, по което било образувано ч.гр.д.№ 915/ 2017 г. на Несебърския районен съд. Окончателно задълженията по договора от 15.12.2014 г. били погасени на 16.11.2017 г. и с определение № 27/ 15.01.2018 г. производството по ч.гр.д. № 915/ 2017 г. било прекратено. При тези фактически установявания съдът приел, че основният спорен от фактическа страна въпрос е дали извършеният превод от ищеца на 20 000 щ.д. в полза на втория ответник е за заплащане на втора вноска от продажната цена по предварителния договор за продажба на недвижим имот от 11.11.2014 г., или представлява предаване на сумата по договора за паричен заем между ищеца и ответника Б. от 15.12.2014 г. По този спор съдът кредитирал показанията на свидетелката Ш., съобразявайки, че тя живее на семейни начала с първия ответник. Посочил, че те се подкрепят и от други доказателства, според които преводът от ищеца на 15.01.2015 г. по банков път на сума от 20 000 щ.д. е бил с основание договора за заем от 15.12.2014 г., като сметката на втория ответник е използвана само технически. Заключенията на единичната и тройната съдебно-икономически експертизи установявали, че сумата от 17 865 евро е постъпила в ответното дружество като окончателно плащане за апартамента по предварителния договор от 11.11.2014 г. с вносител ищеца, чрез първия ответник. Това означавало, че ответникът Б. е изпълнил задължението си по допълнително споразумение към договора за паричен заем от 29.04.2014 г. Изпълнението на това задължение се установявало и от подписано между страните допълнително споразумение от 18.05.2016 г. към предварителния договор от 11.11.2014 г. и от последвалата нотариална сделка, в които документи купувачът не е отразил възражения, че управителят на дружеството - продавач не е изпълнил поетото задължение да погаси втората вноска по договора. Съдът взел предвид и факта, че в исковата си молба ищецът не е пояснил защо втората вноска е различна от дължимата в евро и е избегнал да уточни, че плащането е в различна валута. Приел, че за ищеца не е съществувала мотивация да извърши превода на въпросните 20 000 щ.д. на основание предварителния договор, щом като към 15.01.2015 г. продажната цена на апартамента вече е била платена изцяло. Допълнителното споразумение 09.01.2015 г. към предварителния договор от 11.11.2014 г. съдът тълкувал като предназначено единствено за обосноваване на банковия превод на сумата от 20 000 щ.д., предоставени в заем на първия ответник по договора от 15.12.2014 г. Ищецът не бил дал никакво разумно друго обяснение на въпросното споразумение, не го бил описал в исковата молба, то не било посочено като съществуващо и в споразумението от 18.05.2016 г. към предварителния договор, където като предходни договорености били цитирани само основният договор от 11.11.2014 г. и последващото споразумение от 13.11.2014 г. Съдът взел предвид и това, че уговореното по споразумението от 09.01.2015 г. задължение за заплащане на последна вноска от 1 104 щ.д. е изпълнено от ответника Б., а не от купувача – ищец, което опровергавало тезата на последния, че самият той е изпълнявал задълженията. Съдът приел, че саморъчното отбелязване на ответника Б. в договора за паричен заем от 15.12.2014 г., че на 15.01.2015 г. е получил сумата от 20 000 щ.д., не изключва извода това да е станало чрез банковия превод през сметката на управляваното от този ответник дружество. Самият ищец не бил изложил конкретно фактическо твърдение за това къде, от кого и как на посочената дата било извършено плащане на други 20 000 щ.д., освен преведените по банков път. След като първият ответник е изпълнил задължението си по допълнителното споразумение към договор за заем от 29.04.2014 г., искът срещу него бил неоснователен и подлежал на отхвърляне. За неоснователен бил счетен и искът срещу втория ответник, защото посоченото в платежното нареждане от 15.01.2015 г. основание за плащане на сумата 20 000 щ.д. било опровергано от събраните в хода на процеса доказателства. Това основание не било уговорената с предварителния договор между ищеца и втория ответник част от продажната цена, а договорът за паричен заем от 15.12.2014 г. между ищеца и първия ответник. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, поставеният от касатора правен въпрос за възможността да бъде опровергавана със свидетелски показания саморъчно изготвена и подписана разписка в писмен договор за паричен заем, с която се удостоверява получаването на заетата сума, не обуславя обжалваното решение. Съдът не е придал на саморъчно изписаното изявление от ответника Б. под договора за паричен заем от 15.12.2014 г. значението на разписка на получаване на сумата. Той изрично е посочил, че изявлението на ответника Б., че на 15.01.2015 г. е получил сумата 20 000 щ.д., удостоверява постъпването на тази сума по банкова сметка на управляваното от него дружество, а не получаването й от физическото лице. Затова въпросът допустимо ли е със свидетелски показания да се опровергава разписка за получаване на сума по договор за заем не е относим към правните разрешения на въззивния съд, допустимост на такова опровергаване съдът не е обосновал в акта си. Останалите въпроси, поставени от касатора, са обуславящи, но те са разрешени в съответствие, а не в противоречие с установената от Върховния касационен съд практика. Сочената от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебна практика не дава разрешение на същите въпроси, тъй като е формирана при различни фактически установявания в сравнение с тези в обжалваното решение. Въззивният съд е съобразил при разрешаването на въпросите, че при изясняване на действителната обща воля на страните може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът; поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Ограниченията за допустимост на свидетелските показания не са приложими, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните (решение № 546/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/ 2009 г., IV г.о.). При преценката на свидетелските показания съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен (решение № 141/ 11.10.2019 г. по гр.д.№ 3719/ 2018 г., І г.о. и цитираните в него). Не съществува забрана въз основа на показанията на заинтересовани свидетели да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката на съда за достоверността на такива показания следва да бъде обоснована с оглед останалите събрани по делото доказателства и на изключване на възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на обективността на показанията му (решение № 22/ 04.02.2019 г. по гр.д.№ 2644/ 2018 г., ІV г.о. и цитираните в него). Даденото от ВКС тълкуване с посочените актове е съобразено от въззивния съд при постановяване на решението му, поради което няма основание за допускането на това решение до касационен контрол на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Такова основание не е налице и по твърденията за очевидната му неправилност. Хипотезата на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК предполага констатиране на неправилността без извършване на каквито и да е допълнителни проверки за законосъобразността на процесуалните действия на съда. Неправилността е очевидна, когато може да се изведе от самото решение въз основа на аргументацията на касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. В случая жалбоподателят излага твърдения за необоснованост на решението и за допуснати процесуални нарушения (придаване на доказателствата на значение и смисъл, какъвто те нямат и необсъждане на доводи), което не е установимо от текста на самото решение, а изисква проверка на действията на съда по същество. Затова не се касае за очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд