Определение № 435 от 02.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 123/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма] срещу решение № 371/09.06.2013. на Пловдивски апелативен съд по.т.д. №570/2012 г., с което е отменено първоинстанционното решение от 09.03.2012, постановено по т.д. №102/2011 на ОС-Хасково, и вместо него е постановено друго, с което е уважен искът с правно основание чл.646 ал.2,т.4 ТЗ предявен от синдика на [фирма]/-в несъстоятелност като е прогласена нищожността по отношение на кредиторите на несъстоятелния длъжник на покупко-продажба на 27 недвижими имота в землището на [населено място], общ. Х., с която сделка последният е продал на [фирма]-гр.Х. същите на цена, значително по-ниска от действителната им пазарна стойност и самата сделка е извършена след началната дата на неплатежоспособността на [фирма].

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят не се сочи основание по чл.280 ал.1. ГПК, а само формулира правни въпроси.

От страна на синдика на [фирма] –в несъстоятелност в качеството му на ответник по касационната жалба се изразява в писмен отговор становище, че не са налице основанията за допускане до касация, а по същество същата е неоснователна.

Подадена е и касационна жалба от страна на [фирма] срещу решението на П. 1839/17.09. 2013 г. по същото дело за допълване на въззивното решение по реда на чл.248 ГПК в частта за разноските, с което Л. О. е осъдено да заплати съдебните разноски на ищеца в размер на 3510 лева, която по естеството си представлява частна жалба по чл.274 ал.2 ГПК във вр. с ал.1, т.2 във вр. с чл.248 ал.3 ГПК.

1. По касационната жалба:

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен искът с правно основание чл.646 ал.2 т.2 ТЗ-в ред до ДВ от 28.02.2013 г., съдът се е позовал на следните факти, доказани в хода на процеса: Дружеството [фирма] е обявено в несъстоятелност с влязло в сила съдебно решение по т.д. 159/10 на ОС-Хасково с обявена начална дата на неплатежоспособност: 06.10.2008 г.. Атакуваната с иска покупко-продажба е сключена между длъжника като продавач и ответника Л. О. като купувач на 27.08. 2009 г. с нот.акт№ 100, т. ІІІ ,д № 434/09 на нотариус П. с р-н на д-е: [населено място], № на нот к-ра№ 463, т.е след началната дата на неплатежоспособност. Съгласно данните от заключението на тройната оценителска експертиза, допуснато и прието от въззивния съд в хипотезата на чл.266 ал.3 ГПК, имотите предмет на продажбата са отчуждени на цена 80 лева за 1 дка, значително по-ниска от действителната им пазарна стойност, която според експертите варира между 116 до 135 лева за 1 дка/. С оглед изложеното съдът е счел за изпълнен фактическия състав на нормата в чл.646 ал.2, т.4 на ТЗ в редакцията й преди изменението, публикувано в ДВ от 28.02.2013 г.: налице е възмездна сделка с имуществено право на длъжника в периода след началната дата на неплатежоспособността, при която даденото значително надхвърля по стойност полученото, поради което и сделката се явява относително недействителна по отношение на кредиторите а несъстоятелния длъжник.

В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна и на жалбоподателя се сочат два правни въпроса, които според същия се явяват от значение за изхода на спора, без обаче да се сочат и обосновават спрямо тях допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК за допускане до касация.

Първият въпрос се свежда до недопустимостта на иска по чл.646 ал.2, т.4 ТЗ, с оглед едногодишния преклузивен срок за предявяването му,съгласно разпоредбата на чл.649 ТЗ в редакцията след изменението публ. в ДВ от 28.02.2013г.. Съгласно параграф 15 от преходни и заключителни разпоредби на ЗИДТЗ /публ. В ДВ от 28.02.2013 г./ делата заведени до тази дата продължават да се разглеждат по досегашния ред, т.е. в нормативните рамки преди това изменение. В редакцията на чл.649 ТЗ до това изменение липсва изобщо едногодишен преклузивен срок за предявяване на иск по чл.646 ал.2, т.4 ТЗ и следователно така формулираният въпрос не се явява нито съотносим към спора, нито обуславящ неговия изход.

Същото се отнася и за втория въпрос от изложението към касационната жалба: за възможността да се допусне от въззивния съд тройна разширена експертиза за оценка на продаденото имущество при положение, че приетата единична при първоинстанционното разглеждане на делото не е била оспорена. Така зададен въпросът не кореспондира с конкретната процесуална ситуация: пред първата инстанция заключението е депозирано след срока по чл.199 ГПК и не е дадена възможност за оспорването му от ищцовата страна, с оглед на което е изслушано и прието отново пред въззивната инстанция, пред която е било надлежно оспорено и е допусната тройна разширена експертиза.

По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

2. По отношение на частна жалба по чл.274 ал.2 ГПК във вр. с ал.1, т.2 във вр. с чл.248 ал.3 ГПК от страна на [фирма] срещу решението на П. № 1839/17.09. 2013 г. по същото дело, имащо характер на определение за допълване на въззивното решение по реда на чл.248 ГПК в частта за разноските, с което Л. О. е осъдено да заплати съдебните разноски на ищеца в размер на 3510 лева,:

Частната жалба е неоснователна.

В нея се навеждат доводи, че съдебните разноски на ищеца следва да се понесат и от двамата ответници: [фирма]-в несъстоятелност представлявано от управителя и „Л. О.”. Признатата от съдебната практика процесуална легитимация на дружеството-длъжник, представлявано от неговия управител като ответник по иска по чл.646 ал.2 т.4 ТЗ, предявен от синдика на същото дружество като ищец не води до извода за наличие на отделна правосубектност на дружеството- длъжник по несъстоятелността и наличието му на имущество, различно от това в масата на несъстоятелността и следователно няма как при уважен иск на синдика в полза на кредиторите на масата на несъстоятелността, последната да бъде обременена с разноските по водене на делото от синдика.

С оглед изложеното, съдът