Определение № 1308 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2716/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез юрк. К. Х.-И., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 849/16.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3090/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в, с което е потвърдено решение № 2651/23.05.2023 г., постановено по гр. д. № 14789/2021 г. на СГС, І-30 състав, с което са отхвърлени предявените от Е. М. М. срещу „Юробанк България“ АД кумулативно обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 146 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и по чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК: 1) за обявяване за нищожни поради тяхната неравноправност на следните клаузи, уговорени в договор за кредит за покупка на недвижим имот НL35308/2008 г.: чл. 1, ал. 1 в частта „кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарски франкове“, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 12, чл. 20 и чл. 22; на допълнителните споразумения от 10.03.2009 г., 05.05.2010 г., 15.12.2010 г., 31.05.2011 г., 27.11.2011 г., 30.12.2012 г. към този договор за банков кредит; 2) за обявяване за нищожна на клаузата, уговорена в чл. 1, ал. 1 от договор от 30.08.2013 г. за рефинансиране в частта „в размер на 895970 лв.“ и Приложение № 1/30.08.2013 г. към договора; 3) за обявяване за нищожни на допълнителни споразумения към договора за рефинансиране от 30.08.2013 г.: от 09.12.2013 г., от 03.02.2015 г., от 17.09.2016 г., 22.03.2019 г., 05.01.2021 г. и 29.09.2021 г. в частта им, в която е уговорено преструктуриране на кредитното задължение чрез прибавяне на просрочените задължения за лихви към размера на редовната главница и 4) за признаване за установено по отношение на банката, че Е. М. М. не дължи сумата от 345357,37 лв. - главница по договор за рефинансиране от 30.08.2013 г. и Приложение № 1 към него - по предявения като частичен иск за недължимост на сумата от 407382,92 лв. от пълния размер на иска от 633074,40 лв. (този отрицателен установителен иск е отхвърлен за сумата над признатия за недължим размер от главницата 345357,37 лв. до пълния му предявен размер от 407382,92 лв.). Като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила в частта, в която е отхвърлен паричният отрицателен установителен иск. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо в частта, в която е предявен паричният отрицателен установителен иск (за отричане със сила на пресъдено нещо, че кредиторът е носител на оспорената част от породеното парично вземане, представляващо остатъчна главница по процесния договор за банков кредит), поради липса на една от положителните абсолютни процесуални предпоставки, обуславящи възникването и съществуването на процесуалното право на иск – правния интерес, тъй като при твърдяното заплащане на по-висока стойност от дължимата главница, длъжникът би имал правен интерес от предявяване на осъдителен (кондикционен) иск за връщане на надплатената парична сума. Счита, че по този иск недопустимо ищцата е предявила материалноправно възражение за прихващане на недължимо заплатените от нея суми с дължимото главно парично задължение по договора за кредит - материалноправните възражения представлявали защитно, отбранително процесуално средство по предявен осъдителен иск, поради което е недопустимо те да се предявяват от ищеца. Поддържа правен довод за недопустимост на частичен отрицателен установителен иск, с който да се отрече непораждането или несъществуването само на една част от твърдяното от кредитора парично притезание. Излага правни съображения за недопустимост на иск за прогласяване на нищожност на клаузи от договор, чието правно действие е преустановено поради рефинансиране на кредитното задължение чрез сключване на последващ договор за банков кредит. Счита, че въззивното решение е неправилно поради неговата необоснованост - в противоречие с правилата на логическото мислене при анализ на събраните по делото доказателства апелативният съд е достигнал до неправилния фактически извод, че при сключване на първоначалния договор за банков кредит, рефенинсиран с последващото кредитно споразумение, кредитополучателят не е осъществявал търговска или професионална дейност, като не е използвал заетия финансов ресурс за закупуване на къща, която да е използвана за хоспис, поради което в противоречие с материалния закон е обосновал правното съждение, че ищцата е потребител по смисъла на дефинитивната разпоредба, уредена в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, и се ползва от закрилните правни норми, уредени в този закон. Но дори и да се приеме, че тя е потребител на кредитни услуги и допълнителните споразумения, с които са извършвани процесните преструктурирания на кредита, да са нищожни, недължимо заплатените суми по тях би следвало да бъдат върнати чрез предявяване на осъдителен (кондикционен) иск, а не чрез отрицателни установителни искове за установяване недължимостта на паричните задължения последващия договор за кредит от 2013 г. От друга страна, счита, че уговорката за рефинансиране на кредита в швейцарски франкове не била нищожна (като противна на закона). Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – решението е вероятно недопустимо, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „По дело с твърдения за неравноправни клаузи в договор и при оспорване на качеството на потребител, чия е доказателствената тежест за установяване на качеството потребител - на физическото лице, което твърди, че е потребител, или на търговеца?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 394/18.05.2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, III г. о.); 2. „Кой е релевантният момент, спрямо който се преценя наличие или липса на потребителско качество?“ (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 28/07.03.2022 г. по гр. д. № 2847/2020 г. на ВКС, ГК, IV ГО); 3. „Релевантният момент, спрямо който се преценява наличие или липса на потребителско качество, еднакъв ли е и за двете страни по спора? Трябва ли всички доказателства, представени по делото, да бъдат преценени спрямо един и същ релевантен момент?“ (твърди се, че правният отговор по тази група въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото); 4. „При преценка дали физическото лице е сключило договора в качеството на потребител, длъжен ли е съдът да вземе предвид всички обстоятелства по делото? Има ли значение в тази връзка субективното отношение на търговеца или намерението на страните при сключването на договора? За наличието или липсата на потребителско качество има ли значение как банката е възприела кредитополучателя по договора?“ (по тази група правни въпроси се твърди противоречие с решение № 28/07.03.2022 г. по гр. дело № 2847/2020 г. на ВКС, ГК, IV ГО); 5. „От кой момент настъпва преклузията на страната да сочи нови доказателства и да прави нови доказателствени искания - при наличие на доклад по делото и разпределение на доказателствената тежест от първата инстанция?“ (по този процесуално правен въпрос се твърди противоречие с решение № 87/27.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4808/2018 г., ГК, II ГО); 6. „Длъжен ли е съдът да изложи съображенията си защо кредитира дадени свидетелски показания?“ (твърди се противоречие с решение № 48/14.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 447/2011 г., IV ГО; решение № 65/16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г., IV ГО и решение № 176/28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II ГО); 7. „Представлява ли новация един договор за кредит, с който се договаря отпускане на сума за погасяване на друг кредит, когато страните не са заявявали воля с новия договор за кредит да прекратят стария, а само да се погаси задължението по стария, и когато за известен период от време двата договора съществуват едновременно и паралелно?“ (твърди се противоречие с решение № 789/22.04.2002 г. на ВКС по гр. д. № 2292/2001 г., V г. о. и решение № 130/24.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 650/2008 г., 11 т. о., ТК); 8. „Представлява ли обективна новация договор за кредит, с който се договаря отпускане на сума за погасяване на друг кредит, когато двата договора (старият и новият) съществуват едновременно и паралелно, докато сумата на новия кредит не погаси реално предишния кредит?“; 9. „Когато съдът прецени, че извършеното преструктуриране по договор за кредит представлява нищожна капитализация, означава ли това, че самите капитализирани суми не са дължими, или означава, че не са дължими само лихвите, начислени върху капитализираните суми?“ (твърди се, че правният отговор по материалноправните въпроси по т. 8. и т. 9 ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото) и 10. „Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото да обсъди и да се произнесе по всички доводи за неправилност на обжалваното решение, посочени във въззивната жалба? Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?“ (по тази група процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, III ГО, ГК; ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че през 2008 г. между страните в настоящото исково производство е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който банката е предоставила на ищцата кредит в швейцарски франкове - в размер на равностойността в швейцарски франкове на 300000 евро, при срок на действие на договора от 324 месеца, през който кредитополучателят се е задължил да върне предоставения кредит, ведно с уговорената възнаградителна лихва на месечни вноски. Съгласно чл. 3, ал. 1 годишната лихва се формира като сбор от базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на възнаградителната лихва, увеличена с договорна надбавка от 1.15 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката бил в размер на 4,5%. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя, като той се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката за съответната валута в деня на усвояването. В клаузата на чл. 6, ал. 2 е уговорено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателят заплаща на банката следните такси: 1. такса за управление – 1,5% върху размера на разрешения кредит еднократно, платима при първото усвояване на кредита; 2. в началото на всяка следваща година, считано от датата на усвояване на кредита - годишна такса за управление в размер на 0,3% върху размера на непогасената главница към същата дата и 3. административна такса от 20 лв., еднократно платима при подаване на молбата за кредит. В клаузата на чл. 22, ал. 1 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора може да има за последица, вкл. в случаите по чл. 6, ал. 2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди, вкл. и пропуснати ползи, произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Към договора за кредит за покупка на недвижим имот са сключени допълнителни споразумения на следните дати: 10.03.2009 г., 05.05.2010 г., 15.12.2010 г., 28.05.2011 г., 31.05.2011 г., 27.12.2011 г. и 30.07.2012 г. - с „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, в качеството му на кредитор. В тях е посочен размер на дълга към датата на подписване на споразумението - просрочени главница и лихви, редовни главница и лихви, просрочени плащания за такси или по застраховки. Всички споразумения предвиждат облекчен ред за погасяване на задълженията по кредита по следния начин: от една страна, предвижда се кредитополучателят да извърши еднократно погасяване на сума по кредита - посочена в съответното споразумение и/или се договаря период на облекчено погасяване, през който кредитополучателят получава по-изгодни лихвени условия и заплаща погасителни вноски по кредита, посочени в погасителен план към съответното допълнително споразумение; от друга страна - кредитополучателят се съгласява, че вземанията на банката, вкл. и просрочени лихви във връзка с кредита „се преоформят“ служебно от банката на датата на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. Един от анексите – от 28.05.2011 г., е с предмет прекратяване на предходно договорения между страните период на облекчено погасяване. Апелативният съд е приел, че на 30.08.2013 г. страните по кредитното правоотношение са сключили договор за рефинансиране, като съгласно чл. 1, ал. 1 банката е предоставила на кредитополучателя сумата от 895970 лв. за рефинансиране на процесния кредит, като средствата се превалутират безкасово от лева в швейцарски франк по официално обявения курс на БНБ за швейцарски франк към лева в деня на превалутирането, с цел цялостно издължаване на предходния кредит. В чл. 3 от договора за рефинансиране е уговорено, че кредитополучателят дължи на банката променлива годишна лихва в размер на сбора на референтния лихвен процент ПРАЙМ на банката за обезпечени кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка в размер на 0,9 пункта. Към момента на сключване на договора относимият РЛП ПРАЙМ е в размер на 4,9%. Крайният срок за погасяване на кредита е 261 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка. Кредитополучателят погасява кредита на вноски, съгласно погасителен план, във валутата, в която кредитът е разрешен. Към договора за рефинансиране са сключени шест допълнителни споразумения – от 09.12.2013 г., 03.02.201 г., 17.09.2016 г., 22.03.2019 г., 15.01.2021 г. и 29.09.2021 г., с които са договаряни периоди на облекчено погасяване по кредита и служебно преоформяне на задълженията по същия чрез натрупване на изрично посочени в анексите суми към редовната главница. По спорния въпрос дали кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП въззивният съд е съобразил решение на С. по дело С-105/17, съгласно което действията на физическото лице биха могли да бъдат приети за „търговска практика“, само когато това лице действа за цели, които влизат в рамките на неговата търговска или стопанска дейност, занаят или професия, което запитващата юрисдикция следва да провери с оглед всички релевантни за случая обстоятелства. От друга страна, в съображение 17 от Директива 2011/83 са посочени договорите с двойна цел, като е установено, че: „когато договорът е сключен за цели отчасти в рамките на търговската дейност на лицето и отчасти извън нея, и когато търговската цел е толкова ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на договора, това лице следва също да се счита за потребител“. С решение по дело С-110/14 на С. и изяснено, че понятието „потребител” е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага, поради което трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването ѝ с оглед установяване на качеството на „потребител” на страната по него. Апелативният съд е съобразил, че от значение в настоящия случая е обстоятелството дали банковият кредит е отпуснат от банката, а съответно кредитополучателят го е поискал, за да закупи къщата с гараж от селище П.-три къщи, с цел тя да бъде използвана за извършването на търговска и професионална дейност, като тази преценка трябва да се осъществи към момента на сключване на договора от 21.04.2008 г. Счел е, че от доказателствата по делото не се установява, че имотът е придобит с предназначението за извършване на търговска и професионална дейност, поради което следва да се приеме, че купувачът физическо лице има качеството потребител. За да обоснове този извод, въззивният съд е изяснил, че в кредитното досие, представено от банката с отговора на исковата молба, липсват данни, че кредитът е отпуснат за професионални цели, макар и в образуваното досие по повод сключването на договора за рефинансиране и допълнителните споразумения към него да се съдържат декларации от кредитополучателя, че е управител и собственик на дом за стари хора, както и че има апартамент. Счел е, че при сключването на процесния договор за банков кредит (през 2008 г.) ищцата е действала извън рамките на своята търговска и професионална дейност, като е приел за достоверни показанията на св. Д. Й., която изяснява, че кредитополучателят е продал собствения си апартамент едва през 2020 г., за да погаси задълженията си към банката, поради което закупеният с процесния кредит имот не е бил единственият негов имот. Но въпреки този факт към сключване на процесния договора за кредит от 2008 г. е липсвало съгласие на страните по релевантното кредитно правоотношение, че къщата ще се ползва за дом за стари хора. От друга страна, договорът за рефинансиране, сключен през 2013 г., е наречен от банката за жилищен/ипотечен кредит и исканията, попълвани от Е. М. във връзка с този договор, са озаглавени „към жилищен кредит НL 63510“. Апелативният съд е съобразил, че от събраните по делото доказателства се установява факта, че в периода от 2011 г. до 2013 г. имотът, закупен с банковия кредит, се е ползвал за хоспис, като със заповед от 23.09.2021 г. е заличена регистрацията на обект с обществено предназначение дом за стари хора, а удостоверение за регистрация от 23.04.2014 г. е обезсилено. Следователно, през периода от 23.04.2014 г. до 23.09.2021 г. на този адрес е съществувала регистрация на дом за стари хора. На адреса на имота е бил адресът на управление на дружествата, на които ищцата е била принципал и управител: „Е. Оптима“ ЕООД, с предишно наименование „Хоспис Е. Оптима ЕООД“; „ММ 2014 ЕООД“, „Дом за стари хора-ММ 2014“ ЕООД, „Бет MM-ЕООД“ ДЗЗД, „ММ 2014“ ЕООД и „ММ 2014 БЕ ЕООД“ ДЗЗД. Но тези вписвания са извършвани след момента на сключване на договора за банков кредит от 2008 г., като банката не е съобразявала дейността на тези дружества към момента на отпускане на този кредит. От друга страна, въззивният съд изцяло е възприел показанията на св. Й., която установява, че ищцата е купила къщата с идеята да има повече място за живеене за нея и за децата ѝ, както и че цялото семейство е живяло там – нейната и на децата ѝ адресна регистрация са на този адрес (считано от 24.02.2010 г.). Следователно, ищцата е започнала да живее в имота през 2010 г. (свидетелката е ходила на гости за нов дом). Макар и след 2011 г. имотът да се е ползвал за хоспис, същественото е, че ищцата е споделяла със свидетелката с каква цел възнамерява да вземе кредит и за какво мисли да ползва къщата – за лично ползване. Този правнорелевантен факт се установявал и както от съдържащите се в кредитното досие документи, така и от адресната регистрация на ищцата и децата ѝ. Според апелативния съд поддържането на хоспис в имота, започнало две години след сключване на договора за банков кредит, не може да повлияе на преценката за потребителското качество на ищцата към момента на сключване на договора, поради което тя се е ползвала от уредената в ЗЗП потребителска защита. При така приетите за установени правнозначими факти въззивният съд е изяснил, че съгласно действащата към момента на сключване на договора за банков кредит нормативна уредба неравноправна е клаузата в договор, сключен с потребител, ако представлява уговорка в негова вреда, в противоречие с изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя (чл. 143 ЗЗП). Съгласно чл. 146 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като в тежест на търговеца е да установи това обстоятелство. Съгласно чл. 147 и чл. 145, ал. 2 ЗЗП неравноправна е клаузата, която не е съставена на ясен и разбираем език и не касае определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна. При установяване на действително постигнатото съгласие в процесния договор апелативният съд е счел, че клаузите в договора от 2008 г. и допълнителните споразумения към него не са индивидуално уговорени. Изяснил е, че клаузите са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката, в какъвто смисъл са и правните съждения във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика с решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 на ВКС, III ГО и решение № 424/02.12.2105 г. по гр. д. №1899/2015 г. на ВКС, IV ГО. Приел е за правилен юридическия подход на първоинстанционния съд за поделяне на уговорките, чиято нищожност се поддържа, на две групи – 1) свързани с прехвърляне на валутния риск на длъжника (чл. 1, ал. 1, чл. 6, ал. 2, чл. 20 и чл. 22) и 2) свързани с едностранното увеличение на възнаградителната лихва от банката (чл. 3, ал. 5 и чл. 12). При извършеното тълкуване на клаузите, уговорени в чл. 1, ал. 1 и ал. 3 и чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от договора, въззивният съд е достигнал до правния извод, че с тях страните са постигнали действително съгласие кредита да бъде предоставен в евро, тъй като кредитополучателят не е имал достъп до блокираната сметка в швейцарски франкове, като ищцата не е получавала сума в същата валута - действителното усвояване на кредита било уговорено да бъде извършено в евро, но страните са се споразумели кредитът да бъде погасяван на вноски в швейцарски франкове. Независимо от декларацията на длъжника, изразена в клаузата на чл. 22 от кредитния договор, че е запознат с рисковете, апелативният съд е обосновал правното съждение, че банката не е действала добросъвестно, поради което се е достигнало до значително несъответствие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение. Именно според договора при покачването на курса на швейцарския франк спрямо лев/евро кредитополучателят следва да заплаща по-висока сума в лева/евро, за да погасява месечните си вноски, тъй като му се налага да закупува швейцарски франкове на по-висока цена, вследствие на което валутният риск е прехвърлен върху потребителя, който е по-слабата страна в правоотношението и уврежда неговите интереси (върху него са прехвърлени неизгодните икономически последици от повишаването на валутния курс на валутата по кредита в сравнение с националната). За баланс в правоотношението в договора не е предвидено, че банката носи риска от поевтиняването на швейцарския франк спрямо лева. От друга страна, банката – чрез уговорките, които ѝ предоставят право едностранно да променя лихвения процент по кредита, е обезпечила интереса си при промяна на пазарните условия. Въззивният съд е съобразил, че относно неравноправността на клауза от кредитен договор, с която всички неблагоприятни последици от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя, е формирана съдебна практика - напр. решение № 295/22.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 3539/2015 г., II т.о. и решение № 170/16.03.2021 г. по т. д. № 1901/2019 г. на ВКС, II т. о. След като е проследена практиката и разясненията, дадени от С. с решение по дело С-186/16 г., решение по дело С[1]484/08, С-415/11 и определение по дело С-119/17, е изяснено, че неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката за неравноправен характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. При тези принципни разяснения апелативният съд е счел, че оспорените клаузи от първата група не отговарят на изискването за яснота и разбираемост - банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на договора цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще се отрази върху размера на дълга, изразен в лева/евро в посока повишаването му, не води до извод, че е налице „достатъчна информираност“ на потребителя. На потребителя не е предоставена информация при сключването на договора за потребителски кредит какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, тъй като е неизменна част от професионалната ѝ дейност. След като банката не е изпълнила задължението си да уведоми по-слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в чуждестранната валута, не може да се приеме, че кредитополучателят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в местната национална валута (в този смисъл решение № 295/22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, II ТО; решение № 155/24.01.2020 г. по т. д. № 2561/2018 г. на ВКС, II ТО). Според въззивния съд нищожността на тези клаузи обосновава правния извод, че извършеното превалутиране на банката не следва да се съобразява, а установените конкретни суми в допълнителните споразумения, които са определени въз основа на неравноправни клаузи, съдържащи се в договора за кредит, представляват уговорка относно нищожни клаузи и не обвързват страните. В този смисъл е и практиката, формирана по реда на чл. 290 ГПК с решение № 65/2018 г. на ВКС по т. д. № 1556/2017 г. I ТО; решение № 146/2017 г. на ВКС по т. д. № 2615/2016 г. I ТО и решение № 231/2018 г. по т. д. № 875/2017 г. I ТО на ВКС. Следователно, сключването на поредица от допълнителни споразумения, в които е установяван размерът на дължимите суми, не преодолява нищожност на клаузите на основния договор. Апелативният съд е изяснил, че валутата, в която следва да се погасят паричните задължения, е съществен елемент от договора за кредит – той е от значение за самото правно естество на задължението. Съобразил е както дългия срок на действие на договора - 324 месеца, така и клаузата за поемане на валутния риск от промяната в курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, а при липса на прозрачно изложен точен механизъм, за който се отнася уговорката за валутния риск и липсата на ясни и разбираеми критерии, на основание на които потребителят да предвиди икономически последици от поемане на задължение за плащане на предоставената сума в швейцарски франкове, клаузата на чл. 1, ал. 1 не отговаря на критериите за яснота и разбираемост, поради което както тя, така и уговорката за предоставяне на кредита в швейцарски франкове, са нищожни. При произнасянето по втората група оспорени клаузи - по чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договора, въззивният съд е съобразил, че с тях се предоставя право на банката едностранно да променя ставката на уговорената възнаградителна лихва. Счел е, че страните по кредитното правоотношение не са уговорили формула за изменение на БЛП. На вещото лице от СИЕ била предоставена методология за определяне на БЛП за жилищни кредити на банката, съгласно която БЛП се определя като сбор от следните компоненти: трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, в това число: пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители - Софибор, Юрибор, Либор; рискова премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директни нелихвени разходи на банката по привлечения паричен ресурс - минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в банките и др. Буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0,50% на годишна база. Приел е, че всички компоненти са обективни, с изключение на буферната надбавка, тъй като нейната стойност се определя от Комитета по управление на активите и пасивите. Годишният лихвен процент по договора в размер на 5,65% е определен като сбор от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, който към момента на сключване на договора е бил в размер на 4,5%, и договорената надбавка от 1,15 пункта. За преценка на втората група оспорени клаузи апелативният съд е възприел константната практика на ВКС, според която, когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП не може да бъде приложена. Уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност. В случая липсва конкретно посочена формула за определяне на възнаградителната лихва, която е съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки, предвид неяснотата в договора относно начина на определяне на БЛП на банката за кредита, които компоненти влияят върху размера на дължимата възнаградителна лихва. Потребителят-кредитополучател не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина и метода, по който банката-кредитор може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга - липсва яснота относно методологията, създадена от банката, относно определяне на БЛП, за който тя е обезпечила за себе си правото да променя едностранно по време на действие на договора, без тази промяна да подлежи на договаряне. Банката е действала в разрез с принципа за добросъвестност, поради което изключението по чл. 144, ал. 1, т. 3 ЗЗП е неприложимо (в този смисъл е решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о.). Макар да е приел, че клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договора от 2008 г., да са нищожни като неравноправни, апелативният съд е приел, че в конкретния случай следва да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. От друга страна, счел е, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за банков кредит е частично неравноправна - само в частта, в която е уговорено, че се дължи годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс съответната надбавка. Доколкото тази клауза е част от съществените елементи на договора за кредит (цената на договора) и доколкото при неприлагане на нищожната ѝ част – „валиден за съответния период на начисляване на лихвата“, се запазва уговорката за дължима възнаградителна лихва с определен размер, апелативният съд е приел, че сделката би била сключена и без недействителната ѝ част (арг. чл. 26, ал. 4 ЗЗД). Клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за банков кредит в отношенията между страните следва да се приложи без приетата за нищожна част, поради което кредитополучателят е обвързан само с първоначално определената лихва по кредита в чл. 3, ал. 1 - 4,5%, увеличена с договорна надбавка 1,15 пункта, т.е. 5,65%. Въззивният съд, съобразявайки указанията относно правилното тълкуване и приложение на правото на Европейския съюз, дадени в определение на С. по дело C - 117/23, е приел, че съобразно вида и обема на търсената от ищцата съдебна защита тя няма интерес от обявяване на договора за банков кредит от 2008 г. за изцяло нищожен – поетите задължения по договора могат да бъдат изпълнени и след премахването на неравноправните клаузи, като длъжникът дължи връщане на заетата сума, ведно с възнаградителните лихви, които не биха възникнали от неравноправни клаузи, по курса на деня на усвояване. Към този момент ищцата е била наясно каква сума ѝ се отпуска като кредит и каква сума следва да върне. Нищожността на клаузите, с които валутният риск се прехвърля върху потребителя и с които едностранно банката би могла да повиши ставката на възнаградителната лихва, не се отнасяли до основния предмет на договора, тъй като те не препятстват нито възможността при наличието на конкретно договорен размер на лихвата и курс „купува” на швейцарския франк към евро в първоначално определения размер потребителят да прецени съответствието му с размера на кредита, за който изрично се е съгласил да върне, нито се препятства приложението на останалите клаузи от договора за кредит, поради което договорът за кредит е действителен съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП. Счел е, че следва да се прогласи нищожността на допълнителните споразумения към договора за кредит от 2008 г. по отношение на уговорените лихвени ставки, поради което страните са обвързани от първоначално уговорения процент на възнаградителна лихва, изчислена съобразно курса евро/франк към деня на усвояване на кредита. Позовавайки се на решение № 146/01.11.2017 г. по т.д. №2615/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ТК, II ТО и решение № 101/19.08.2019 г. по т. д. № 439/2017 г. на ВКС, ТК, II ТО, апелативният съд е приел, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Обосновал е правния извод, че именно договор за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL63510/30.08.2013 г. представлява спогодба върху непозволен договор, с който се урежда спор, произтичащ от прилагането на неравноправни клаузи, с който потребителите недопустимо са извършили предварителен отказ от потребителската защита и с който страните са определили размера на дълга въз основа на неравноправни клаузи (съгласно чл. 366 ЗЗД спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори страните да са се спогодили относно неговата нищожност). Счел е, че посочената практика на ВКС относно допълнителни споразумения към договори за кредит следвало да намери приложение и към новационните сделки, тъй като правните изводи в тези съдебни актове са изградени относно преуреждане на правата и задълженията в отношенията потребител - търговец, произтичащи от действието на неравноправни уговорки. Съобразил е, че клаузата, чиято нищожност ищцата иска да се прогласи, е част от съществените елементи на договора за кредит - размера на предоставената сума. Този размер обаче може да бъде изчислен от страните и без прилагане на нищожните клаузи, въз основа на които е сключен, поради което останалите уговорки между страните могат да се запазят. Следователно, съдът, съобразявайки определение на С. по дело C - 117/23 и търсения от ищцата вид и обем на съдебна защита, е обосновал правното съждение, че кредитополучателят няма интерес от обявяване на договора за банков кредит от 2013 г. за изцяло нищожен - договорът би бил сключен и без недействителната част (чл. 26, ал. 4 ЗЗД). В този смисъл, клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора за рефинансиране в отношенията между страните следва да се приложи без приетата за нищожна част, като размерът на поетото задължение на кредитополучателя трябва да се определи при съобразяване с действителния размер на задължението му по първоначалния договор за кредит. Апелативният съд е приел, че допълнителните споразумения към договора за рефинансиране също са нищожни по тъждествени мотиви, които са изложени относно допълнителните споразумения към договора от 2008 г. Счел е за установено, че на 15.05.2008 г. ищцата е получила по договора за кредит сумата 300000 евро - равностойността на 500171 швейцарски франка при курс CHF/EUR 1,667234, като през периода до 30.08.2013 г. са извършени плащания по кредита в швейцарски франкове предимно чрез закупуване на тази валута от банката по действащия към момента на вноските курс продава на банката CHF 1/BGN, при което по кредита са отчетени постъпления на обща стойност 125199,98 швейцарски франка срещу следните суми – 153825,33 лв.; 15724,21 евро; 545,30 швейцарски франка. В случай че не се вземат предвид валутните разлики и при ГЛП по договора, който не се променя - 4,5%, увеличен с договорна надбавка от 1,15 пункта, като извършените плащания в лева и евро са преизчислени по първоначален валутен курс, общата сума на погашенията би възлизала на 157888,60 швейцарски франка, т.е. с 32688,62 швейцарски франка (157888,60 – 125199,98) повече отколкото са отчетените от банката. При преизчисляване на внесена сума от 157888,60 швейцарски франка биха били погасени вноските до 10.09.2012 г., вкл. на обща стойност 157230,52 CHF, а с остатъка част от вноската към 10.10.2012 г. В резултат на извършените от експертизата изчисления остатъчният дълг по изготвения погасителен план към 11.09.2013 г. възлиза на 486816,83 CHF, а сумата, посочена като задължение в Приложение № 1/11.09.2013 г., е 543300,16 CHF. Следователно, разликата между преизчислената главница по втория договор за кредит и тази, посочена в Приложение № 1 е в размер на 56483,33 CHF. При усвояването на кредита на 15.05.2008 г. банката е приложила обменен курс на превалутиране на швейцарските франкове в евро, т. н. кроскурс (CROSS-RATE: CHF/EUR 1,667234). Остатъчният дълг в размер на 486112,80 CHF, превалутиран в евро по курс CHF/EUR 1,667234 е равен на 291568,43 евро. Така изчислена, стойността на остатъчния дълг по договор за кредит от 21.04.2008 г., преобразуван в главница по договор от 30.08.2013 г. по официалния курс на БНБ - EUR/BGN 1,95583, възлиза на 571084,18 лв. Следователно, разликата между общия размер на дълга по Приложение № 1/11.09.2013 г., преизчислен в лева по официалния курс на БНБ за швейцарски франк към датата на усвояване на кредита, и сумата, посочена по-горе, възлиза на 286406,46 лв. За периода от 31.08.2013 г. до момента на подаване на исковата молба ищцата е заплатила по кредита от 2013 г. 445448,91 лв. Вследствие на извършените изчисления, видно от изготвения погасителен план като Приложение № 3, към 05.02.2023 г. - дата на изготвяне на заключението на СИЕ, размерът на непогасената главница по процесния договор за рефинансиране от 2013 г., би бил 287717,03 лв. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е достигнал до правен извод, идентичен с този, който е обоснован от първоинстанционния съд, вкл. че кредитополучателят не дължи сумата от 345357,37 лв. – главница по договор за рефинансиране от 30.08.2013 г. и Приложение № към него, поради което обжалваното решение изцяло е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно основния принцип на българския граждански процес - диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК), длъжникът по едно облигационно правоотношение може да избере вида и обема на търсената съдебна защита. В случай че той твърди, че кредиторът, прехвърляйки изцяло върху потребителя валутния риск при пораждане на валутно парично задължение, както и чрез едностранно и необосновано увеличаване на насрещната парична престация, е получил по-висока сума от дължимата, по своето правно естество длъжникът поддържа, че с надплатените суми е погасявана главницата по процесния договор за банков кредит (кредиторът е приемал това плащане). В този смисъл, кредитополучателят иска да бъде отречена със сила на пресъдено нещо извънсъдебно заявената материалноправна претенция от кредитора, че е носител на спорното субективно парично материално право. Ищецът, за да обоснове предявения отрицателен установителен паричен иск, заявява в исковата молба, че „вследствие на валутните разходи, увеличението на БЛП, капитализиране на лихви към главницата и отнасянето на суми за такси, по счетоводни записвания на банката… остатъчната главница е равна на 633074,40 лв.“, но тя е недължима, поради което иска всички недължимо платени суми да бъдат „прихванати“ от остатъчната главница. Следователно, кредитополучателят не твърди, че кредиторът неоснователно се е обогатил, а чрез приемане на надплатеното е погасявана остатъчната главница, поради което не претендира кондикционно вземане, а иска със сила на пресъдено нещо да се отрече паричното вземане, което е удостоверено в счетоводните записвания на банката. Той не е искал да се извърши съдебна компенсация като защитно, отбранително процесуално средство за защита срещу предявено насрещно субективно материално право, а с изявлението за „прихващане“ е поискал недължимо платените суми по процесното кредитно правоотношение да се отчетат като средства за погасяване на част от остатъчната главница. Съдът не е длъжен да се съобрази с дадената правна квалификация на наведените от страните фактически твърдения, обосноваващи предявените от тях субективни материални права и материалноправни възражения, а от тях трябва да изведе искане за действително търсената съдебна защита. В този смисъл, ищецът има правен интерес от предявяване на отрицателния установителен паричен иск, при разглеждането на който да се приеме, че с извършеното надплащане на паричните задължения в резултат на валутни разлики, комисионни и възнаградителни лихви кредитополучателят е погасявал остатъчната главница. В практиката на ВКС е прието, че е допустимо да се предявява частичен отрицателен установителен иск за отричане със сила на пресъдено нещо на част от твърдяно парично притезание – когато цялото задължение изобщо не е възникнало валидно или когато е погасена само част от задължението, която е въведена като предмет на производството. Кредитополучателят притежава правен интерес да иска обявяване за нищожни клаузи в договор за банков кредит, дори и впоследствие породените от него парични задължения да са били преструктурирани, тъй като тяхното възникване е послужило за сключване на допълнителното споразумение за тяхното рефинансиране. Първият (процесуалноправният) въпрос не отговоря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). Въззивният съд не е достигнал до правния извод, че при сключване на процесния договор за банков кредит от 2008 г. ищцата притежава правното качество на потребител по смисъла на дефинитивната правна норма, регламентирана в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като неправилно е възложил доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство на кредитора (банката), а защото – след анализ на всички събрани по делото годни доказателствени средства, е обосновал правното съждение, че кредитополучателят е действал извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Вторият, третият (материалноправните) и четвъртата група (процесуалноправните) въпроси са разрешени от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и с цитираното от касатора решение № 28/7.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2847/2020 г., IV г. о., ГК, в което се приема, че преценката дали кредитополучателят е „потребител“ по смисъла на ЗЗП, следва да се извърши към момента на сключване на договора, при отчитане на всички обстоятелства, които търговецът е могъл да знае към този момент и които могат да се отразят на последващото му изпълнение. Преценката се извършва въз основа на всички събрани по делото доказателства ( решение по Дело С-186/16 на С., решение по Дело С-26/13 на С. и др.). Апелативният съд е съобразил, че от значение в настоящия случай е обстоятелството дали банковият кредит е отпуснат от банката, а съответно кредитополучателят го е поискал, за да закупи къщата с гараж от селище П.-три къщи, с цел тя да бъде използвана за извършването на търговска и професионална дейност, като тази преценка трябва да се осъществи към момента на сключване на договора от 21.04.2008 г. Счел е, че от доказателствата по делото не се установява, че имотът е придобит с предназначението за извършване на търговска и професионална дейност, поради което следва да се приеме, че купувачът-физическо лице има качеството потребител. Заключил е, че при сключването на процесния договор за банков кредит (през 2008 г.) ищцата е действала извън рамките на своята търговска и професионална дейност, като апелативният съд е приел за достоверни показанията на св. Д. Й., която изяснява, че кредитополучателят е продал собствения си апартамент едва през 2020 г., за да погаси задълженията си към банката, поради което закупеният с процесния кредит имот не е бил единственият негов имот. При формирана практика на ВКС по тези материалноправни въпроси не е приложима специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – правните въпроси да са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. От друга страна, въпросът дали релевантният момент, от който се преценява качеството потребител, е тъждествен и за двете страни по спора, нито е обусловил решаващата воля на въззивния съд, нито се решава противоречиво от съдилищата – тази преценка се извършва при пораждане на облигационното правоотношение между потребителя и търговеца, като този момент е тъждествен за страните по него. Петият (процесуалноправният) въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, поради което той не отговаря на процесуалните изисквания, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – апелативният съд е допуснал новото доказателствено искане на ищцата (разпит на свидетел) като защитно процесуално средство, тъй като с него страната е искала да опровергае фактите, за установяване на които на банката са допуснати нови доказателствени искания (за изясняване на обстоятелството, че при сключване на процесния договор за банков кредит кредитополучателят не е бил потребител на банкови услуги, т.е. че е действал извън рамките на своята търговска или професионална дейност), поради което това доказателствено искане е било релевирано под евентуалност и не е преклудирано. Шестият (процесуалноправният) въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като, за да обоснове правното съждение за възприемане като достоверни показанията на свидетеля Д. Й., въззивният съд ги е съпоставил с всички останали по делото доказателства, както предписва правната норма, уредена в чл. 236, ал. 2 ГПК (преценявал е тези свидетелски показания съвкупно с всички относими писмени доказателствени средства). Седмият и осмият (материалноправните) въпроси не отговорят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като правният извод на въззивния съд за уговорка за новация на първоначално поетите парични задължения - със сключения през 2013 г. договор за рефинансиране, не е обусловил неговите решаващи правни съждения. Той е приел, че договорът за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит представлява по своето правно естество спогодба върху непозволен договор, с който се урежда спор, произтичащ от прилагането на неравноправни клаузи и с която потребителят е извършил предварителен отказ от потребителската защита, което е недопустимо. С нея страните са определи размера на дълга въз основа на действието на неравноправни клаузи, поради което съгласно чл. 366 ЗЗД спогодбата върху непозволен договор е нищожна, дори страните да са се спогодили относно неговата нищожност. Обстоятелството дали апелативният съд е квалифицирал неправилно юридически това споразумение, прието за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, като новация, е ирелевантно за формирана не неговата решаваща правосъдна воля, че договорът за рефинансиране е нищожен, тъй като страните по него са се споразумели върху непозволен договор (въз основа на неравноправни клаузи), поради което с това съглашение не е определен размерът на дълга. Деветият (материалноправният) въпрос също не отговоря на изискванията по общия селективен критерий (по чл. 280, ал. 1 ГПК) за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – въззивният съд е извършил цялостно преизчисляване на дълга съобразно първоначалния погасителен план, поради което неговият извод, че е налице капитализация на възнаградителните лихви, не е обусловил съждението му за конкретния размер на остатъчната главница – при отнасяне на надвнесените суми (поради прилагане на неравноправните клаузи) за погасяване на главното парично задължение (кредита). Десетата група процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивните жалби и техните писмени отговори правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. При тяхното съвкупно обсъждане апелативният съд е достигнал до фактическия извод, че при сключване на процесния кредитен договор ищцата не е действала в пределите на своята търговска или професионална дейност, поради което тя е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и се ползва от уредената в този закон потребителска защита. Поради нищожността на оспорените клаузи в договора за банков кредит от 2008 г. (поради тяхната неравноправност) и допълнителни споразумения, вкл. и договора за рефинансиране от 2013 г. (на основание чл. 366 ЗЗД) той е обосновал правното съждение, че ищцата следва да върне предоставения кредит, ведно с първоначално уговорената ставка на дължимата възнаградителна лихва, като с надплатените суми по релевантното кредитно правоотношение трябва да се намали остатъчната главница (кредита). Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивните жалби и техните писмени отговори правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, реално извършените процесуални действия, размера на защитавания материален интерес, положените усилия от процесуалния представител на ищеца адв. Р. Х. И. от САК - при изготвяне и подаване на отговора на касационната жалба, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на С., в полза на този адвокат трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата от 3000 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд