Определение № 4872 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2135/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Д. Д., чрез адв. Г. Ч., срещу въззивно решение № 41 от 14.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 594/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260414 от 02.03.2023 г., постановено по гр. д. № 3989/2021 г. по описа на Софийски градски съд.С последното са отхвърлени предявените от Й. Д. Д. срещу ответниците В. Т. М. и Д. Т. М. обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД, за прогласяването нищожността на договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт ***, дело № *** г. на нотариус *** съгласно регистъра на НК, поради липса на форма, евентуално на съгласие у дарителя да дари 2/6 ид. чaсти от имота, както и съединения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 28, ал. 1 ЗЗД, за унищожаването поради грешка в предмета на посочения договор за дарение, тъй като ищцата е имала намерението и желанието да дари само 1/3 от притежаваните 2/3 ид. части от процесния имот, а не 2/6 ид. части от него, поради погасяването му по давност. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Следва ли да бъде сложен знак на равенство между липса на предмет и невъзможен предмет? Ако двете понятия имат различно правно съдържание, кои са отличителните черти на едното и другото понятие?“; 2/ „Следва ли абсолютно винаги когато става въпрос за невъзможен предмет, касаещ права върху недвижим имот да бъдат непременно свързани с това дали щял да се образува ПУП, УПИ и т.н., за да се прави оценка налице ли е невъзможен предмет, с каквито примери изобилстват съдебните решения?“; 3/ „Не следва ли съдът директно да възприема тезата, че когато някой прехвърля повече вещни права, отколкото притежава, то това неминуемо води до нищожност, независимо от наличие на съгласие и форма на сделката?“. Касаторът се позовава на приетото в практиката на ВКС (без да я отнася към конкретно питане), обективирана в решение № 80/03.05.2018 г., постановено по гр. д. № 2560/2017 г. на IV г.о., решение № 226/12.07.2011 г., постановено по гр. д. № 921/2010 г. на IV г.о., ТР № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК, решение № 136/11.04.2011 г., постановено по гр. д. № 602/2010 г. на IV г.о., определение № 114/20.12.2008 г., постановено по гр. д. № 3187/2008 г. на IV г.о., определение № 954/12.07.2011 г., постановено по гр. д. № 31/2011 г. на IV г.о., определение № 402/06.04.2009 г., постановено по гр. д. № 5160/2008 г. на III г.о., определение № 167/18.02.2010 г., постановено по гр. д. № 1823/2009 г. на III г.о. и решение № 245/29.03.1999 г., постановено по гр. д. № 643/1998 г. на II г.о. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата В. Т. М. и Д. Т. М. не вземат становище в предоставения срок за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Ищцата – касатор в настоящото производство, е предявила срещу ответниците В. Т. М. и Д. Т. М. - нейни племеници, синове на починалия й брат Т. Д. М., обективно съединени при условията на евентуалност искове с правни основания чл.26, ал.2, пр. II и III ЗЗД и чл.28, ал.1 ЗЗД за прогласяването нищожността на договор за дарение, обективиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот ***, том ***, дело №***г. на нотариус с *** съгласно регистъра на Нотариалната камара, поради липсата на липсата на форма на формалната сделка, евентуално – поради липса на съгласие у дарителя да дари 2/6 идеални части от имота, евентуално за унищожаването на същия договор за дарение поради грешка в предмета, тъй като ищцата е имала намерението и желанието да дари само 1/3 от притежаваните от нея по дарение от родителите им 2/3 идеални части от същия имот, а не 2/6 идеални части от него. Основала е претенциите си с твърденията, че е била подведена и заблудена от покойния й вече брат, на когото не е искала да дарява 2/6 идеални части от имота, каквито счита, че към датата на сключване на договора не е притежавала, а само 1/3 от притежаваните от нея 2/3 идеални части от имота. Сочи, че опорочаването на волята й води до липсата на форма на нотариалния акт за дарение в полза на брат й, в който не е бил акуратно изписан и нотариалният акт, с който тя самата се легитимира като собственик, евентуално – че е нищожна сделката поради липсата на съгласие, а на последно място счита, че договорът за дарение е унищожаем поради грешка в предмета. Ответникът Д.М. не е подал отговор на исковата молба. Такъв е подал ответникът В.М., е оспорил предявените искове като неоснователни, с възраженията, че от страна на ищцата не са изложени каквито и да било факти, касаещи наличието на липса на форма по отношение на договора за дарение, като тя погрешно счита, че липсата на съгласие или грешката в предмета води и до липсата на форма на сделката. Според този ответник волята на ищцата не е била различна от тази, отразена в нотариалния акт за дарение, тъй като процедурата по издаването му е била спазена, той е бил прочетен от нотариуса на страните преди подписването му. Релевирал е и възражение за погасяване по давност на правото на иск за унищожаване на сделката с изтичането на 3-годишен срок от съставянето на договора за дарение, както и евентуално възражението, че процесните идеални части от имота понастоящем са придобити от ответниците и чрез упражнявано от тях добросъвестно давностно владение. В обжалваното решение въззивният състав е установил от фактическа страна, че с договор за дарение на недвижим имот, извършен с нотариален акт ***, том ***, дело № *** г., родителите на ищцата Й. Д. са й дарили 2/3 ид. части от дворно място без построена жилищна сграда в него, находящо се в гр. С., ул. „Х.“ ***, цялото с площ от 545 кв. м.; че с договор за дарение, извършен с нотариален акт ***, том НА ***, том ***, дело № *** г., ищцата Й. Д. е дарила на брат си Т. М. 2/6 ид. части от дворното място без построената жилищна сграда в него, цялото с площ от 545 кв. м., а като документ, установяващ правото на собственост на дарителката, е записан нотариален акт, който не е индивидуализиран; че с договор за дарение на идеални части от недвижим имот № ***, ***, рег. № ***, дело № *** г., В. М.а /майка на ищцата/ е дарила на сина си Т. М. / наследодател на ответниците - техен баща и брат на ищцата/ всичките свои 4/18 ид. части от процесния съсобствен имот, като измежду документите, установяващи правото на собственост, са цитирани обсъдените по-горе два нотариални акта; че с договор за дарение, извършен с нотариален акт ***, ***, рег. № ***, дело № *** г., ищцата е дарила на дъщеря си В. Д. 7/18 ид. части от правото на собственост върху поземления имот, като измежду документите, установяващи правото на собственост, са цитирани обсъдените по-горе нотариални актове от 1979 г. и от 1993 г.; че с влязло в сила на 29.06.2016 г. решение от 25.09.2015 г. по гр. д. № 12046/2012 г. на СГС, са отхвърлени исковете, предявени от Й. Д. и нейната майка В. М.а срещу ответниците в настоящото производство и Л. М.а (тяхна майка) с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на дарение на недвижими имоти, измежду които и на процесното – на 2/6 ид. части от дворното място. При тази фактическа обстановка въззивният съд е намерил от правна страна, че искът за прогласяване на нищожност на процесния договор като сключен поради липса на съгласие, разгледан на първо място според тежестта на порока, е неоснователен. Изложил е съображения, че съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД нищожни са договорите при които липсва съгласие; че съгласие липсва в случаите на мислена уговорка, шега или насилие, когато положеният върху договора подпис е подправен, т. е. когато е налице пълна липса на валидно съгласие за сключване на договор; че липсата на съгласие трябва да бъде съзнателна, защото ако е несъзнателна, се прилагат правилата за унищожаемостта. В допълнение е разграничил случаите на нищожност, при които съгласието на страните за сключването на договора не поражда никакви правни последици от момента на сключването му, от унищожаемостта, при която сключването на договора поражда желаните правни последици, но порокът, при който той е сключен, дава право на заинтересуваната страна да поиска унищожението на сделката. С оглед посоченото по-горе относно значението на липса на съгласие за сключването на договор, въззивната инстанция е приела, че в случая не се твърди и не е доказано, че ищцата е подписала договора без намерение за обвързване, което да обоснове нищожност на договора за дарение по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. Ето защо, е преценила като неоснователен иска, с който се иска прогласяване на нищожност на договора за дарение на това основание. От друга страна, въззивният състав е намерил, че нотариалното удостоверяване не е нищожно поради твърденията на ищеца, че нотариусът е удостоверил прехвърляне на повече права, отколкото прехвърлителката счита, че притежава. Обосновал се е с мотиви, че в чл. 576 ГПК не е предвидено такова основание за нищожността на нотариалното удостоверяване, а и в действителност дарителката притежава 2/6 ид. части (1/3 ид. част) от дворното място, какъвто е предметът на договора (предметът не е реална част от земята). Съобразил е още, че ищцата е получила с договора за дарение от родителите си 2/3 ид. части от мястото, като последващите разпоредителни сделки с идеални части от правото на собственост върху имота след смъртта на бащата на ищцата е намерил да удостоверяват именно прехвърляне на права при отчитане и на предмета на процесното дарение. В този смисъл е отчел разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН и чл. 26, ал. 1 вр. чл. 27 СК вр. § 4 ПРСК от 1985 г. (отм.). В допълнение въззивният съд е изложил аргументи, че при прехвърляне на чуждо имущество сделката не е нищожна, но няма вещнопрехвърлителен ефект, тъй като с нея не могат да се прехвърлят повече права, отколкото праводателят притежава. Отделно е посочил, че неописването на нотариалния акт, с който ищцата се легитимира като собственик на прехвърляните идеални части от недвижим имот, в представените преписи от акта, с който е извършен процесният договор, също не е основание за невалидност на нотариалното удостоверяване, тъй като липсата на обозначение на документа, удостоверяващ наличността на изискванията по чл. 586, ал. 1 ГПК, не е предвидено като основание за такава нищожност. Не е констатирал да е налице и хипотеза на нищожност на договора за дарение поради липса на предписана от закона форма ( чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД ). Предвид липса на доказателства, че има несъответствие между волята на ищцата и нейното обективиране относно предмета на сделката (което следва да е неосъзнато и да не е въздействано върху волята й чрез измама, а конкретни фактически твърдения за измама не са изложени), въззивният състав е приел, че волеизявлението й не е направено под въздействието на такава грешка ( чл. 28, ал. 1, изр. първо ЗЗД ), която да е основание за унищожение на договора. В допълнение е съобразил, че в случая би било основателно и правопогасяващото възражение на ответника, че правото да се иска унищожение на договора, сключен през 1993 г., е погасено по давност, с оглед датата на сключване на договора, а и приключването на съдебното производство, в което ищцата е искала отмяна на дарението с предмет 2/6 ид. части от дворното място ( чл. 32, ал. 2 ЗЗД ). Посочил е също така, че няма основание да се произнася по иск за прогласяване нищожност на процесния договор поради невъзможен предмет, с оглед твърденията, на които е основана исковата претенция, и липсата на надлежни обстоятелства за „невъзможен предмет“ като основание за нищожност на сделката – който не съществува в действителността (вж. ТР № 3 от 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г., ОСГК на ВКС) и/или такива, че се касае за „бъдещо имущество“ (вж. чл. 226, ал. 2 ЗЗД ). По изложените съображения, въззивният съд е формирал извод, че предявените искове са неоснователни, поради което е потвърдил като правилно решението, предмет на инстанционен контрол. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението въпроси не са от естество да обусловят допускане на касационното обжалване. Първите два въпроса са неотносими и не съставляват общо основание за достъп до касация, тъй като не обуславят крайните решаващи изводи на съда. Съдът не е бил сезиран и не се е произнасял по иск за прогласяване нищожност на процесната сделка поради невъзможен предмет. Поради това във връзка с тези въпроси не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Третият въпрос, поставен в изложението, също не обуславя извод за достъп до касация. Питането на касатора обобщено се свежда до уточнения от съда въпрос нищожна ли е сделка на разпореждане с чужда вещ. Съдебната практика / пр. Решение № 260 от 17.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3345/2013 г., III г. о., ГК, Решение № 436 от 6.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1315/2010 г., I г. о., ГК; Решение № 483 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 991/2009 г., I г. о., ГК и др./ е непротиворечива относно това, че сделката на разпореждане с чужда вещ не е нищожна сделка, а не поражда вещно транслативно действие. По такава сделка продавачът не е изпълнил задължението си да прехвърли правото на собственост, поради което сделката подлежи на разваляне с възможност за реализиране на правата при евикция. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Следва да се посочи и това, че в случая касаторът не е установил и наличието на поддържаното допълнително основание – приложената към изложението практика е неотносима към процесния случай, доколкото в същата е даден отговор на различни от поставените в настоящото дело въпроси, поради което не е осъществена и допълнителната предпоставка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,