Определение № 60487 от 20.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 2458/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл.396 ал.2 предл.последно от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на “ПАРТНЪРС ЕНД ПАРТНЪРС“ЕООД ЕИК[ЕИК] срещу определение №229/ 22.07.2021 г. по в.ч.т.д. №417/21 на АС-Варна, с което е отменено първоинстанционното определение №771 от 29.06.2021г. на ОС-Варна по т.д. №417/21 в частта, с която е отказано допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана върху 1/10 ид.ч. от два недвижими имота, подробно описани в обжалваното определение, и вместо него е постановено друго, с което е допуснато обезпечение на бъдещ осъдителен иск от страна на К. В. срещу “ПАРТНЪРС ЕНД ПАРТНЪРС“ЕООД за сумата от 67 082,40 евро –възнаграждение по чл.7 от Договор за предоставяне на услуги обслужване,управление и контрол от 24.01.2011 г., за извършени такива за периода :24.01.2016 г. до 24.01.2018 г. при определена парична гаранция в размер на 6700 евро. Навеждат се оплаквания за незаконосъобразност. Като основания за допускане на касационно обжалване се навеждат три въпроса, на които, според касатора, ВКС следва да отговори като допусне касация в хипотезата на чл.280 ал.1,т.1 ГПК и на чл.280 ал.2 ГПК. Ответната страна в писмен отговор счита, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 3, т.2 във връзка с чл.396 ал.2, предложение второ от ГПК. За да уважи молбата за допускане на обезпечение, съдът се е позовал на изложените в нея обстоятелства, подкрепени със съответните писмени доказателства за това, че страните по настоящия спор са обвързани в облигационно правоотношение основано на Договор за предоставяне на услуги обслужване,управление и контрол от 24.01.2011 г.. Бъдещият иск е за заплащане на възнаграждение, уговорен в клаузата на чл.7 от договора за извършени такива за периода :24.01.2016 г. до 24.01.2018 г. На база съдържанието на посочения договор и уговорката за дължимо възнаграждение е направена преценка, че искът се явява принципно евентуално основателен, но не е подкрепен с убедителни писмени доказателства относно всички значими за конкретния бъдещ спор факти, поради което и обезпечението е допуснато в хипотезата на чл.391 ал.1 т.2 ГПК- при определена парична гаранция в размер на 6700 евро. Доколкото искът е за парично задължение, то налице е и обезпечителна нужда от запазване имуществото на длъжника, посредством налагане на възбрана върху негов недвижим имот. В изложение на основанията за допускане до касация се сочат три въпроса, които, според подалата ЧКЖ страна, са решени в противоречие с практиката на ВКС-чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Тези въпроси се свеждат до това, задължен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по преценка на предпоставките за допускане на обезпечение, на база извършването на такава въз основа на конкретните писмени доказателства, с оглед вероятната основателност на иска и в кои случаи е налице обезпечителна нужда на ищеца по такъв иск;. Настоящият състав на Второ т.о. на ВКС намира, че отговорите на така формулираните въпроси не биха довели до резултат по спора, който да се различава от този в обжалваното въззивно определение по следните съображения: В случая, въззивният съд, при произнасянето си по основателността на молбата за допускане на обезпечение, е изложил своите съображения основани на съдържанието на посочения договор и уговорката за дължимо възнаграждение, като е направена преценка, че искът се явява евентуално основателен, но не е подкрепен с убедителни писмени доказателства относно всички значими за конкретния бъдещ спор факти, поради което и обезпечението е допуснато в хипотезата на чл.391 ал.1 т.2 ГПК- при определена парична гаранция. Следователно не са налице действия в несъответствие с процесуалния закон и посочените определения на ВКС по тези въпроси. Дали изводите по същество на спора, въз основа на конкретните писмени доказателства са обосновани е въпрос по правилността, а не по допускане на касационно обжалване. По отношение на обезпечителната нужда, то наличието на последната, съдът преценява за всеки случай конкретно, поради което и този въпрос е по правилността на определението, а не по допускане на касационно обжалване. Ето защо така формулираните въпроси не се явяват обуславящи изхода по настоящия процесуален спор. Частният касатор се позовава и на наличие на очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, на приетите за установени факти или тълкуване на закона. В случая, наличието на такъв недостатък, не се обосновава, доколкото касаторът се позовава на процесуална неправилност на обжалваното определение: навеждат се оплаквания за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в пропуск на съда да изложи собствени мотиви относно наличие на предпоставките за допускане на обезпечение, какъвто пропуск не е налице, според изложеното по-горе. С оглед изложеното Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение счита, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.1 и ал.2 ГПК за допускане до касация, поради което