Определение № 1176 от 30.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2730/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Т.“ ЕООД, [населено място] и М. М. С. срещу решение № 132 от 28. 09. 2022 г. по в. т. д. № 94/2022г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 5 от 21. 01. 2022 г. по т. д. № 4/2021 г. на Габровски окръжен съд по исковете, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „М. дриймс“ ЕООД срещу касаторите, е било признато за установено съществуването на вземането на „М. дриймс“ ЕООД спрямо „Т.“ ЕООД и М. М. С. за сумата от 12 922, 33 лева по запис на заповед от 22. 02. 2018 г., издаден от „Т.“ ЕООД и авалиран от М. М. С., с падеж 15. 02. 2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22. 10. 2020 г. до окончателното изплащане, за което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 260124 от 23. 10. 2020 г. по ч. гр. д. № 1149/2020 г. на Севлиевски районен съд. В останалата част – за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която са били отхвърлени предявените от „М. Д.“ ЕООД срещу касаторите установителни искове над сумата от 12 922, 33 лева до претендираните 40000 лева, ведно със законната лихва от 22. 10. 2020 г. до окончателното плащане въззивното решение не е било обжалвано и е влязло в сила. Касационните жалбоподатели поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат, че съдът не е отчел, че приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза съдържа различни варианти. Излагат доводи, че въззивният съд не е обсъдил възраженията им, намерили израз в отговора на въззивната жалба, подадена от „М. дриймс“ ЕООД срещу първоинстанционното решение. Правят оплаквания, че в обжалваното решение е извършен едностранчив анализ на събраните по делото доказателства, за да достигне въззивният съд до извод за съществуването на вземането на ищеца за сумата от 12 922, 33 лв., както и за немотивираност на въззивния акт. Позовават се на нарушение на разпоредбата на чл. 55 ТЗ, допуснато в обжалваното решение с оглед неотчитане на данните за липса на надлежно осчетоводяване на процесните отношения. Молят обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: 1. Може ли въззивната инстанция, без да обсъжда своевременно направените възражения и доводи на ответника, да тълкува едностранчиво събрания по делото доказателствен материал?; 2. Допустимо ли е въззивният съд да базира решаващите си крайни изводи относно спорното право на едно от предложенията на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза в нейната изводна част в смисъл, различен от изложения?; 3. Може ли, въпреки разпоредбата на чл. 55 ТЗ и при категоричен извод за нередовно водено счетоводство на страната, да се уважава претенцията й за съществуващо и изискуемо вземане?; 4. Допустимо ли е въззивната инстанция служебно да допълва събрания фактически и доказателствен материал по делото и по този начин да изгражда решаващите си крайни изводи? Позовават се на разрешаването на тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 52 от 17. 05. 2022 г. по гр. д. № 2388/2021 г., ВКС, ІІІ г.о., решение № 112 от 28. 10. 2020 г. по т.д. № 2029/2019 г. на ВКС, І т.о., решение № 60250 от 09. 12. 2021 г. по гр.д. № 809/2021г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 124 от 27.06.2022г. по гр.д. № 3377/2022г. на ВКС, ІІІ г.о., без да уточняват към кой от формулираните въпроси се отнасят посочените актове на ВКС. Твърдят, че въведените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторите поддържат, че атакуваният въззивен акт е очевидно неправилен. Ответникът по касационната жалба „М. дриймс“ ЕООД е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище, че същата е недопустима с оглед обжалваемия интерес – 12 922, 33 лв. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /цената на предявения иск е 40 000 лв., съответно над установения в нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг за достъп до касация за търговски дела – 20 000 лв./ в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел, че по делото липсва спор между страните, че записът на заповед с падеж 15. 02. 2019 г., издаден от „Т.“ ЕООД чрез управителя М. М. С. и авалиран от С. като физическо лице, обезпечава задължения на издателя на менителничния ефект и авалиста, съответно наемател и съдлъжник, във връзка с отдаването под наем на влекач „Волво ФМ ФХ Е5“, с рег. [рег.номер на МПС] и полуремарке „С. СА 34ОК“ с рег. [рег.номер на МПС]. Установил е, че с договор за наем на ППС композиция от 22. 02. 2018 г. наемодателят „М. дриймс“ ЕООД е отдал под наем на „Т.“ ЕООД индивидуализираните влекач и полуремарке за срок от две години срещу задължението на наемателя да заплати наемна цена от 60 000 лв. за целия срок на договора на три равни вноски, като депозира първата вноска при подписване на договора; на 7. 01. 2019 г. страните са подписали договор за наем на същите движими вещи за срок от една година при наемна цена 0, 50 лв. на километър, която уговорка страните не спорят, че не са прилагали. Въззивният съд е посочил, че по силата на анекси от 1. 04. 2019 г. и 21. 06. 2019 г., които са подписани от страните по договора и „Т. ММ“ ЕООД, последното дружество считано от 1. 04. 2019 г. е встъпило в задълженията на наемателя „Т.“ ЕООД по договора за наем като солидарно задължено лице. Решаващият състав е извършил констатация, че с допълнително споразумение от 25. 04. 2020 г., подписано от страните по договора за наем, същият е прекратен и наемателят е върнал на наемодателя наетите вещи. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство, е било установено, че счетоводните записи в регистрите на „М. дриймс“ ЕООД и „Т.“ ЕООД не отразяват правилно търговските отношения между тях и не е възможно въз основа на тях да се установи вземането на „М. дриймс“ ЕООД по договора за наем, съответно задължението на „Т.“ ЕООД, както и че е била предоставена под наем и друга композиция с идентични съставяни между страните документи. Посочено е, че наемодателят издал фактури по двата договора за наем, като извършените плащания от страна на наемателя „Т.“ ЕООД възлизат на общата стойност от 108 322 лв. и само едно от тях - по фактура № 26 от 27. 12. 2018 г. е отразено, че представлява плащане за наем по договор от 22. 02. 2018 г. Като е съобразил уговорките по процесния договор за наем и анекса от 1. 04. 2019 г. относно наемната цена за предоставеното временно ползване на композицията от влекач и полуремарке, решаващият състав на въззивния съд е направил извод, че за периода от 22. 02. 2018 г. до 24. 04. 2020 г. ответникът дължи наемна цена в общ размер от 67 083, 33 лв. Въз основа на експертното заключение относно всички установени с банкови документи плащания, които вещото лице е отнесло поравно по двата обвързващи страните договори за наем, въззивният съд е приел, че е останало непогасено задължение за заплащане на наемната цена по процесния договор от 12 922,33 лв. /разликата между дължими 67 083, 33 лв. и платените 54 161 лв./. По тези съображения въззивният съд е уважил установителния иск за сумата от 12 922, 33 лв. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато по първите два въпроса от изложението на касаторите, тъй като по отношение на тези въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Въпросите по т. 1 и 2 от изложението на касаторите съставляват оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила от въззивния съд, изразяващи се в необсъждане на възраженията на ответника и едностранчива преценка на фактическия и доказателствен материал, както и за основаване на изводите в атакувания съдебен акт само на едно предложение в заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието по делото, съответно основания за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Независимо, че по отношение на тези е въпроси не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се посочи, че отсъства и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на разрешаване на поставените четири въпроса в противоречие с практиката на ВКС, като не конкретизират кой от посочените актове на ВКС се отнася към отделните въпроси. Освен това правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09. 12. 2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си доводите на страните и доказателствата по делото е формирана последователна практика на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, І г. о. /посочено от касаторите/ и решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. на ВКС, ГК, ІI г. о. се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. В случая въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика на ВКС. Въззивното решение обективира обсъждане на събраните по делото доказателства и произнасяне по доводите и възраженията на страните, така както са изложени във въззивната жалба и отговора на жалбата. По повод конкретните доводи за необсъждане на допълнително споразумение от 25. 04. 2020 г., във връзка с които са поставени въпросите на касаторите, следва да се изтъкне, че изводите си относно прекратяването на договорната връзка и връщането на наетите вещи съдът е основал именно на това споразумение, което не съдържа изявления във връзка със съществуващите и неизпълнени задължения за заплащане на наемната цена по договора на страните. Решаващият състав е обсъдил подробно и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, включително експертното мнение досежно воденото при страните счетоводство. Заключението на вещото лице е преценявано заедно с останалите събрани по делото доказателства, като преценката на съда за частична основателност на възраженията на ответниците за погасяване на задълженията за заплащане на наемната цена по договора за наем е основана на уговорките на страните по сделката относно наемната цена, на представените доказателства за плащане и на заключението на експертизата. В този смисъл съставът на апелативния съд се е съобразил с експертното мнение, че доколкото счетоводните записи при страните – търговски дружества не отразяват правилно търговските им отношения, преценката за дължимите по процесния договор суми следва да се осъществи въз основа на договорената наемна цена, реалното ползване на наетите вещи и документите, удостоверяващи плащанията на наемателя по договора. По тези съображения включените във втория въпрос твърдения, че решението е основано на едно от предложенията на вещото лице и то не е било в смисъла, възприет от решаващия състав, не съответстват на данните по делото. Дали съдът правилно е интерпретирал събраните по делото доказателства не би могло да се провери във фазата по селекцията на касационните жалба, а едва след допускането на касационния контрол при наличието на въведените от касаторите основания за такъв. По всички изложени съображения не би могло да се приеме, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по първите два въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Останалите два въпроса от изложението на касаторите също не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Заключението на въззивния съд за частичното съществуване на спорното материално право не е основано на наличието или липсата на редовно водено счетоводство от „М. Д.“ ЕООД и „Т.“ ЕООД, като не е бил съобразяван доказателственият характер на редовно водените търговски книги и записванията в тях по чл. 55, ал. 1 ТЗ в полза на нито една от страните. По тези съображения въведеният трети въпрос не е значим за изхода по конкретното делото. Четвъртият въпрос не е поставен във връзка с конкретни доводи на касаторите кои доказателства са допуснати служебно от въззивния съд и кои факти и обстоятелства са преценявани от него, без да са били предмет на доводите във въззивната жалба и на отговора на същата, и не кореспондира на процесуалните действия на въззивния съд. Ето защо не е обосновано приложното поле на касационния контрол и по този въпрос. Поради несъответствието на въпросите по т. 3 и 4 от изложението на касаторите с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК не се налага обсъждането дали са налице въведените от тях допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторите не са обосновали съществуването на нито една от възможните проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а повтарят доводите си по касационната жалба за незаконосъобразност и необоснованост на въззивния акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и проверката за съществуване на тези основания може да бъде извършена само след допускането на касационния контрол. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд в обжалваната част. При този изход на производството по чл. 288 ГПК на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1104 лв. Неоснователно е възражението на касаторите по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение с оглед прекомерността му. Обжалваемият интерес е в размер на 12 922, 33 лв. и минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. в редакцията към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие /2. 11. 2022 г./ възлиза на 917, 67 лв. без ДДС. Съгласно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за изготвяне на отговор на касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване без явяване в съдебно заседание минималното адвокатско възнаграждение е в размер на ѕ от възнаграждението по чл. 7, но не по-малко от 500 лв. Изчислен по този ред, с оглед изчерпването на адвокатската защита на ответника по касация с изготвяне на отговор на касационната жалба, без явяване на пълномощника в съдебно заседание, тъй като касационното обжалване не е допуснато, минималният размер на възнаграждението с ДДС в случая следва да се определи на 825, 90 лв. При това положение размерът на заплатеното от ответника по касация адвокатско възнаграждение от 1104 лв. с включен ДДС не се явява прекомерен, доколкото същият е близък до минималния. Следва да се подчертае, че съдът прилагайки разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК може да намали възнаграждението поради прекомерност, но не е задължен да го редуцира до минималния размер, предвиден в чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. като задължителна долна граница при уговаряне на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение