Определение № 426 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4575/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. Г. срещу решение №.109/12.04.19 по г.д.№.1041/19 на ОС Стара Загора – в частта, с което е потвърдено решение №.490/27.07.19 по г.д.№.1132/17 на РС Казанлък в частта му за признаване за установено, че касаторът дължи на основание чл.55 ал.1 ЗЗД 1397евро, ведно със законната лихва, считано от 24.01.17 до окончателното изпащане – която сума е предмет на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.г.д.№.238/17 на РС Казанлък. Ответната страна П. Г. Ж. оспорва жалбата. Третото лице помагач „Фрапечино“ЕООД не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието от фактическа страна, че на 24.03.16 ищецът е превел по сметка на ответника сумата 3410евро; на 25.03.16 последният е изтеглил от нея 6668лв. и е внесъл по сметка на „Фрапечино“ЕООД 6000лв; на 5.04.16 е внесъл по същата сметка още 700лв. На 7.06.16 ответникът е изпратил запитване до доставчика си в Германия за три броя машини SP1 с адрес на доставка [населено място], Ирландия, и лице за контакт там П. Ж.; на 8.06.16 е получил потвърждение на поръчката /№.162000462/7.06.16/ както следва: артикули три броя машини Slusher Premium 1, фиксирана цена на доставка 1656евро, адрес на доставка Ирландия. На 13.06.16 „Фрапечино“ЕООД е платило по сметка на доставчика си в Германия 1891евро с вписано основание за плащане „потвърждение №.162000462“. На същата дата Г. Г. е изпратил запитване до доставчика си в Германия дали е получил преведената му сума, като е заявил желание да му бъдат изпратени номер за проследяване на пратката и сканирани документи относно поръчката. На 14.06.16 е получил потвърждение за получаването на сумата и уведомление, че стоките ще бъдат изпратени на 14.06.16 в един палет директно на клиента в Ирландия - който щял да получи известие за доставката без посочени цени, а на Г. ще бъде изпратена фактурата за стоката. На 15.06.16 последният е получил е-мейл от доставчика с номер за последяване на пратката до Ирландия, а видно от приложената фактура №.[ЕГН]/14.06.16 на стойност 1791евро, получател на стоката е ищецът с адрес в Ирландия. Съдът е изследвал и кореспонденцията между страните и съставените товарителници за експедирани от ответника стоки. Посочил е, че на 6.09.16 той е изпратил е-мейл на ищеца, в който е възпроизведена тяхна предходната кореспонденция от 8.02.16 - с която му е предложил единична цена за машина в размер на 552 евро и цена за килограм „Фрапечино“ 8,50евро; от него се е искало да прецени от колко машини и от какво количество „Фрапечино“ има нужда, за да му бъде предложен най-добрия вариант за доставка. В мейла от 6.09.16 се сочи, че Ж. е поел ангажимент да разработва пазара в Ирландия с продуктите на фирма „Фрапечино“ ЕООД, да зарежда от нейните продукти и консумативи, като е получил ексклузивна цена на брой машина и килограм продукт. Същевременно поръчаното до този момент количество било неприемливо малко за направените му отстъпки, а освен това не били платени последните 30кг от инстантната смес и нито лев за машините. Излага се констатация, че към момента Ж. нямал намерение да изпълнява обещанията си, тъй като работел с конкурентна фирма, от която вземал продукти и й предоставял за ползване машините, доставени от „Фрапечино“ЕООД–които документално били собственост на дружеството, тъй като той не пожелал да плати ДДС за тях и те да му бъдат прехвърлени. Предлагат се варианти за прекратяване на взаимоотношенията и решаване на казуса; сочи се, че ако те не устройват другата страна, всеки ще е в правото си да се обърне към съответните органи за разрешаване на спора. Уточнява се, че Г. отказва устна комуникация, тъй като тя е неефективна и не води до резултати. От друга страна съдът е отразил и, че, видно от приложените товарителници, на 26.11.15 Г.Г. е изпратил четири пратки със съдържание кафе /2бр./ и техника /2бр./ на получател Н. Д. с адрес за доставка [населено място], Ирландия – получени и приети на 4.12.15г., а на 22.4.16 и 2.06.16 – две пратки със съдържание кафе на получател П. Ж., приети лично съответно на 4.05.16 и 13.06.16. От правна страна е прието, че видно от съдържанието на исковата молба /обстоятелствена част и петитум/, ищецът търси защита на свое нарушено субективно право с твърдения, че иска връщане на дадено без основание-неоснователно обогатяване. Изложени са мотиви, че при условие, че се твърди, че е налице материално право, засегнато от ответника, е налице и активна процесуална легитимация и искът е допустим. Същевременно, в съответствие с практиката на ВКС /реш.№.29/28.03.12 по г.д.№.1144/10, ІV ГО, реш.№.329/16.07.13 по г.д.№.1050812, ІV ГО и др./, искът по чл.55 ал.1 ГПК е един-с него ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника, и в негова тежест е да установи единствено даването; в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. По делото е установено, че на 24.03.16 ищецът е превел на ответника 3410евро, а последният е внесъл по сметка на третото лице помагач 6000лв. на 25.03.16 и 700лв. на 5.04.16. Съдът е обсъдил противопоставеното от ответника основание за получаване на сумата – наличие на два договора за покупко-продажба на общо пет броя кафе машини и консумативи за тях /инстантна смес за направа на кафе, чаши, капаци и сламки/, които по своя характер на неформални и консенсуални следва да се считат сключени с приемането на стоката - страни по които са „Фрапечино“ЕООД продавач и ищецът като купувач, респективно намерил е за допустими показанията на разпитания свидетел във връзка с обстоятелствата по изпълнението на задълженията на продавача. Приел е, че от съвкупната преценка на доказателствата се установява, че има обедняване на ищеца, респективно обогатяване на ответника. От друга страна, обаче, са били налице както договорни, така и преддоговорни отношения във връзка с горепосочените кафемашини, доставка на инстантна смес, капаци и чаши. Посочил е, че в отношенията си с ищеца ответникът е действал от името на „Фрапечино“ЕООД като продавач по договор за продажба, налице е изпълнение на продавача - който е потвърдил действията на ответника в съответствие с разпоредбата на чл.301 ТЗ – на задължението по договора за покупко-продажба за доставката на три броя кафемашини /на стойност 1656евро/ и 42кг кафе /на стойност 357евро/ или за заплащане общо на сумата 2013евро, а купувачът е изразил съгласието си, приемайки стоката /договорът за покупко-продажба е неформален, консенсуален, сключен с постигане на съгласие, като в случая купувачът е изразил съгласието си с получаването на стоката/. Предвид изложеното е прието, че за горепосочените стоки безспорно е бил сключен договор за покупко-продажба, поради което и не е налице твърдяното неоснователно обогатяване. Във връзка с останалите две доставки – на 61,5кг кафе и два броя техника – за която не е и установено категорично да е кафемашини, е прието, че от една страна доставката е осъществена на една сравнително по-ранна дата от тази на превода /на 4.12.15/ - докато преговорите относно предмета на договора и цената са започнали по-късно /от 8.02.16/. Същевременно стоката е била доставена на трето лице /Н.Д./, за което не е установено да е било упълномощено по надлежен ред от купувача да я получи /доставка и фактическо приемане на тези стоки не е установено и от разпита на свидетеля П.С./. При тези обстоятелства съдът е приел, че относно горепосочените стоки не е доказано от ответника наличие на основание за получаване на суми, респективно, че за разликата над 2013 евро до претендираните 3410евро /т.е. за сумата 1397евро/ искът е основателен и следва да се уважи. Оплакванията във въззивната жалба са намерени за неоснователни. Посочено е, че първоинстанционният съд е изложил подробни обосновани мотиви относно съществото на спора, разглеждайки детайлно всички предпоставки относно обогатяването на ответника за сумата 1397евро, която е правилно определена. Отразено е и, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, а изводите съответстват изцяло на събраните доказателства. Поради това е формиран извод, че първоинстанционният акт следва да бъде потвърден. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си, след като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните и след като извърши самостоятелна оценка на всички събрани доказателства?“ /реш.№.115/17.09.18 по г.д.№.2150/17, ІV ГО/; 2.“По какъв начин следва да бъде преценявано изходящо от страната по спора извънсъдебно признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда?“ /реш.№.249/27.12.11 по г.д.№.137/1, ІІ ГО/; 3.„Чл.55 ал.1 от ЗЗД един състав или три различни фактически състава на неоснователно обогатяване регламентира?“ /ППВС 1/79/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика, въззивният съд следва да постанови решението си след като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните и след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства. Съдът не е отрекъл това свое задължение. Взел е отношение по повдигнатите възражения и е намерил оплакванията във въззивната жалба за неоснователни. Изрично е посочил, че не е намерил нарушение на материалния и процесуалния закон във връзка с процедирането на първоинстанционния съд и оплакванията в жалбите. Само за пълнота следва да се посочи, че съдът е длъжен да се произнесе по всяко искане за уточнение и изменение на исковата молба предвид изискванията на чл.129 ГПК и чл.214 ГПК, като обезпечи по този начин надлежното упражняване на правото на иск и допустимостта на процеса /на всеки етап от развитието му/ и на постановеното решение. Законосъобразността на извършените в тази връзка негови действия се контролират по повод обжалване на евентуално разпореждане за връщане на искова молба поради неизпълнение на указания, на отказ за допускане на изменение на иска /т.7б ТР от 9.12.13 по т.д.1/13, ОСГТК/ или на решение - което, при евентуална преценка за постановяването му по нередовна искова молба, ще бъде обезсилено като недопустимо от въззивната инстанция /чл.269 ГПК/; съответни правомощия в тази връзка притежава и касационната инстанция /т.1 ТР от 19.02.10 по тълк.д.№.1/09, ОСГТК/. В случая произнасянето във връзка с възраженията за нередовност на исковата молба, с която е заявена претенцията за неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ГПК, и по последвалите молби за уточнението й съставлява изискуемо от съда действие по повод процедурни въпроси и не би могло да се приеме като обуславящо предубеденост и основание за отвод поради наличие на обстоятелство по чл.22 ал.1 т.6 ГПК. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК Във връзка с втория въпрос се сочи практика, съгласно която само по себе си признанието на факт, писмено или устно, за разлика от съдебното признание на иска, не налага неговото доказване с други доказателствени средства, но като елемент от доказателствения материал по делото следва да се цени от съда в рамките на всички събрани доказателства. Така поставеният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставеният от касатора въпрос не е бил предмет на изрично обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви във връзка с него. Поради това е и неотносим към решаващата й воля. Същевременно съдът не е отрекъл цитираните принципни постановки, а соченото от касатора не кореспондира на приетото по делото. Съдът не е приемал, че е налице признание на ищеца, че парите са дадени за закупуване на пет машини и консумативи, респективно, че е налице спогодба от 2.10.15. Доколкото е отхвърлил частично претенцията, се е обосновал с приемането на съответните пратки /вкл. с три машини/ от П.Ж. – а не на негово признание - още повече, че нито в исковата молба, нито в молбите за уточнението й или в изявленията в съдебно заседание от него е сочен брой на машините, за които са водени преговори, респективно че се касае за пет машини, а по делото не е представян и не се съдържа протокол от 2.10.15г. /цитиран в изложението/, нито такъв е описан като представен в съдебно заседание или като приложение към изходящи от страните молби. С оглед на изложеното, дори да се приеме, че е налице годно общо основание по чл.280 ал.1 ГПК, не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно цитираното във връзка с третия въпрос ППВС 1/79 в чл.55 ал.1 ЗЗД са учредени три фактически състава; според първия подлежи на връщане полученото при начална липса на основание, според втория - даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено, а според третия - даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила. Същевременно, в създадената при условията на чл.290 ГПК и чл.274 ал.3 ГПК практика тези постановки са доразвити през призмата на стандартите за доказване на претенция за неоснователно обогатяване при условията на чл.55 ал.1 ЗЗД /реш.№.29/28.03.12 по г.д.№.1144/10, ІV ГО, реш.№.329/16.07.13 по г.д.№.1050812, ІV ГО, опр.№.142/21.02.12 по ч.г.д. №103/12, IV ГО/. Прието е, че искът по чл.55 ЗЗД е един /с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, и в негова тежест е да докаже единствено даването, а в тежест на ответника-да докаже, на какво основание е получил даденото/ и съдържа три хипотези: първата е налице както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно /и в двата случая даденото е без основание/; втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало; ако основанието съществува, искът е неоснователен. Съдът, като е приел, че искът по чл.55 ал.1 ГПК е един, и е разпределил доказателствената тежест съобразно горепосоченото, не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. В случая и двете инстанции са се произнесли по исковата молба, в която, вкл. след съответни уточнения, достатъчно ясно са били изложени фактите и обстоятелствата, на които ищецът основава претенцията си за неоснователно обогатяване, позовавайки се на разпоредбата на чл.55 ал.1 ЗЗД /ищецът не е длъжен да даде правна квалификация на предявения иск, а евентуално дадената от него не обвързва съда; ако в исковата молба е посочена погрешна правна квалификация, съдът е длъжен да определи правилната такава на предявения иск и да се произнесе по основателността му/, и съдилищата са се произнесли именно по така наведените факти и обстоятелства. Ответникът е противопоставил своите правоизключващи възражения за наличие на основание, те са били обсъдени и намерени за частично неоснователни – което е рефлектирало и в частичното уважаване на иска. Предвид изложеното, не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.