Определение № 244 от 18.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2012 г.

Х. И. от [населено място] е подала касационна жалба против решение на Софийския градски съд по гр. д. № 18154/2011 г. и приложила изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът Н. К. от [населено място] счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде потвърдено решението. След проверка, касационният съд установи следното: Софийският районен съд с решение по гр. д. № 1134/2011 г. е предоставил на майката Х. И. упражняването на родителските права спрямо малолетното дете М. К., роден на г., определил режим на лични отношения между бащата Н. К. и детето М., осъдил бащата да заплаща на малолетното си дете М. по 120 лв. месечна издръжка и определил местоживеенето на детето М. при неговата майка Х. И. в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Х. И. е подала въззивна жалба срещу решението в частта за определяне местоживеенето на детето, с искане да бъде определено местоживеенето на детето М. заедно с майката Х. И. в И., [населено място], [улица]. Софийският градски съд, с обжалваното въззивно решение, постановено на 21. 06. 2012 г. не е уважил жалбата като е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част. Въззивният съд е посочил, че районният съд е преценил всички релевантни обстоятелства, имащи отношение към интереса на детето при определяне на неговото местожителство и с оглед на този интерес е постановил майката да упражнява родителските права в България, като е зачел и становищата на социалните служби. Искането на жалбоподателката за допускане на касационно обжалване е заявено на осннование чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпросът не е изрично формулиран, но от изложението следва, че това е решението на съда да определи местожителството на детето в Р Б, а не в Р. И.. Необосновано е твърдението, че решението за определяне на местожителството на детето при майката в [населено място] противоречи на практика на ВКС. Въззивният съд се е съобразил с тази практика – ППВС № 1/1974 г., и с точното прилагане на закона – чл. 127 във връзка с чл. 59, ал. 4 СК, като е преценявал всички обстоятелства с оглед интересите на детето. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са отчели съществуващите условия на живот на детето в България и възможните условия на живот в И. и на тази база са преценили, че неговите интереси налагат да остане да живее на адреса в [населено място]. Доводите на жалбоподателката, че това решение ограничава конституционните й права свободно да се придвижва и упражнява правото си на труд, са формално неоснователни и са неотносими към спорния предмет – интересите на детето. Твърдението за несправедливост на решението не е предпоставка за допускане на касационното му обжалване. Върховният касационен съд