Определение № 1417 от 20.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2174/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от С. А. С. и Т. А. С., двамата ищци в производството, подадена чрез общия им пълномощник адв. Н. С. от САК, срещу въззивното решение № 40/24.01.2025 г. по в.гр.д. № 469/2024 г. на ОС - София, постановено по иск за собственост с основание чл. 124, ал.1 ГПК. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и противоречи на закона - касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Молят въззивното решение да се отмени и предявения иск да бъде уважен. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответната страна Л. С. Т., оспорва жалбата с писмен отговор, подаден чрез адв. П. П. – САК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 28/12.03.2024 г., по гр.д. № 76/2023 г. на РС - Своге, е отхвърлен предявения от С. А. С., и Т. А. С. против Л. С. Т., иск с основание чл.124, ал.1 ГПК да се признае за установено в отношенията между страните, че ищците са придобили собствеността въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност, при условията на съпружеска имуществена общност, на 1/2 ид.част от дворно място с площ от 538 кв.м., представяващо УПИ * * в кв. 106 по ПУП на [населено място], ведно с първия етаж от построената в имота през 1923 г. - 1930 г. масивна жилищна сграда със застроена площ от 61 кв.м., със североизточното и югоизточното мазета, и с 1/2 ид. част от общите части на жилищната сграда, находяща се в североизточната част на дворното място. Съответно на този резултат, въззивният съд е осъдил ищците да платят на ответника разноските по делото. Въззивният съд е приел за установено, че Л. Т. е единствен наследник на С. В., който до смъртта си на 22.12.2012 г. е бил собственик на процесната идеална част от земя и описания в исковата молба първи етаж от къщата с прилежащите към него мазета и 1/2 ид.ч. от общите части на сградата, като правото на собственост е придобил чрез дарение от майка си. Съдът е посочил, че спорният въпрос по делото е дали и от кой момент ищците са започнали да владеят притежаваното от С. В. имущество, предмет на предявения иск. Независимо от направеното препращане по чл. 272 ГПК към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивният съд е изложил и свои фактически и правни изводи по преценката в обхвата на чл. 269 ГПК. Приел е за установено от анализ на показанията на свидетелите П.Й. и В.Т., че ответницата е започнала да владее имота през 2013 г., след смъртта на баща си (настъпила на 22.12.2012 г.), и е имала достъп до двора и първия етаж до 2017 г., даже е разговаряла при едно от посещенията си в имота с ищеца С., и едва от 2017 г. опитите й да влезе в имота са били осуетени, защото били сменени ключалките, и едва от тогава е прието, че ищците са демонстрирали намерението си да своят имота на ответницата, но периодът от време от 2017 г. нататък не е достатъчен ищците да придобият правото на собственост при недобросъвестно владение. От преценката на посочени обстоятелства от свидетелите Цв.Г. и Т.Т. (свидетели на ищците) - съседи на имота, че не познават ответницата и баща й / св.Т. го познавал, но само се поздравявали/, че не си спомнят до кога е имало наематели на първия етаж от къщата /до 2012 г. според св.Г./ е прието, че те не може да установят кога точно ищците са демонстрирали пред ответницата намерение за своене на нейния имот, предмет и на иска. За индиция за полагани от ответницата грижи за имота, съдът е отчел и събраните писмени доказателства за заплащани от ответницата задължения за имота след смъртта на баща й. Тъй като владението на ищците, считано от 2017 г. нататък, не е продължило 10 години, искът е приет за неоснователен, обусловило и потвърждаване на първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от страна на касаторите се твърди основанието за допускане до обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, включително признанията на страната, направени още в отговора на исковата молба и да посочи значението им за разрешаването на спора, а ако те са противоречиви - да изложи в мотивите си съображения кои кредитира, кои не и защо ?, по който въпрос се сочи противоречие с решение № 72 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 290/2016 г. на ВКС, IІ г.о. Въпросът е обусловен от единствения довод /и оплакване в касационната жалба/ за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради липса/непълен/ анализ на показанията на свидетелите в съвкупност с направено от ответницата с отговора на исковата молба признание, че не може да влиза в имота от лятото на 2013 г. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК, в който смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Посоченото от касаторите решение на ВКС по чл.293 ГПК по друго дело, не дава отговор на така формулираният въпрос в изложението, защото не разглежда въпрос по приложението на чл. 175 ГПК или чл. 237 ГПК за признание на факт или на иска от ответната страна. В настоящия случай въззивниците-ищци не са направили с въззивната си жалба оплакване за непълнота, неточност или неправилност на доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК. В доклада по делото изрично е посочено, че няма права и обстоятелства, които се признават, направено е разпределение на доказателствената тежест, като на ищците е възложено пълно и главно доказване на всички елементи от придобивната давност, а именно действия, доказващи по ясен и недвусмислен начини намерение за своене, че се отричат права на други лица, които да се манифестират пред тях и доведат до знанието им, вкл. и при съсобственост отблъскване владението на другите съсобственици. При липсата на такова оплакване относно доклада, въззивният съд, съгласно т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е бил длъжен да даде указания до страните, че за даден правнорелевантен факт е налице признание от ответната страна, нито такива, които да сочат, че ищците се освобождават от носената доказателствена тежест. Въззивният съд, в съответствие с постоянната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и в рамките на преценката по чл.269 ГПК, е обсъдил оплакването на въззивниците-ищци, че значим за спора факт – моментът на установяване на владението от ищците, е бил неправилно установен от първата инстанция, както е указано със задължителните разясненията по ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и множество решения на ВКС, вкл. и горепосоченото от касаторите решение, и по това оплакване е формирал свои мотиви, с които е приел, че същият факт не е доказано да е осъществен преди 2017 г. Дали този извод е обоснован, е въпрос, относим към правилността на въззвивния съдебен акт, и не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Следва да се добави още, че направено от страната признание за неизгоден за нея факт (чл.175 ГПК) се преценява с оглед другите доказателства по делото, и само ако няма други доказателства, които да оборват това признание, то осъществяването на този факт може да се приеме за доказано (решение № 199 от 5.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1171/2010 г., II г. о., ГК). В случая въззивният съд е направил решаващия си извод, че отблъскване владението на ответницата от ищците и демонстриране от тях на своене имота спрямо ответницата е станало едва от 2017 г., въз основа на показанията само на свидетелите на ответница /без да е обсъждано становището на ответницата по отговора на исковата молба/, а показанията на свидетелите на ищците са преценени, че не могат да установят правнорелевантния факт за момента на своене, като по отношение на тази преценка на свидетелските показания от въззивния съд няма оплакване с касационната жалба. Ето защо не е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При извършената служебна проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се констатира вероятност за порок, за който се следи служебно от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторите дължат на насрещната страна по касация Л. С. Т., разноски за касационната инстанция 1000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. На основание ЗВЕРБ сумата се превалутира на 511,29 евро. С оглед изложеното, на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение,