Определение № 3888 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2687/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 и ал.3 от ГПК. Делото е образувано по частна жалба на Г. В. К., приподписана от адв. Я. С., срещу определение №2510 от 30.09.202 5г. по ч. гр. д. №2425/2025г. по описа на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено определение №15240 от 12.08.2025г., постановено по гр. д. №6151/2025г. по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, I - 26 състав, за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Със същото определение е било оставено без уважение искането на Г. В. К. за предоставяне на правна помощ в частното въззивно производство. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което се излагат твърдения за очевидна неправилност на определението- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от лице, което има правен интерес да обжалва, и срещу подлежащо на обжалване определение. Производството по делото пред първоинстанционният СГС е образувано по искова молба на на Г. В. К. срещу Административен съд- София- град, с която се претендира осъждане на ответника да заплати обезщетение в размер на 1 000 000 евро за вреди, които се твърди да са причинени на ищеца от това, че с разпореждане на съда № 15447 от 08.05.2025г. било отказано освобождаването му от заплащане на ДТ по делото. С определение от 12.08.2025г. СГС е приел така предявения иск за недопустим поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването му, доколкото той разполага с възможността да обжалва разпореждането, с което му е било отказано освобождаване от заплащане на държавна такса. При условията на евентуалност са изложени и допълнителни съображения за недопустимост на иска, а именно че по общия ред държавата може да отговаря за вреди от действия на магистрат само ако противоправността/неправилността на съдебен акт е установена чрез някои от предвидените в закона процесуални способи /определение № 100/28.02.2020г. по ч. гр. д. № 531/2020г., ВКС, III ГО, определение № 403/30.01.2024г. по ч. гр. д. № 68/2024 г., ВКС, II ГО, решение № 50058/07.07.2023г. по гр. д. № 3192/2022 г., ВКС, II ГО/. В случая нито се твърди, нито е установено, съдиите, постановили процесните актове, да са извършили умишлено престъпление от общ характер, в която хипотеза съгласно чл.132, ал.1 от Конституцията на Република България или при отмяна на съдебния акт като неправилен може да се ангажира отговорността на държавата, чрез нейния процесуален субституент, по реда на чл. 49 ЗЗД, извън случаите предвидени в ЗОДОВ. На следващо място съдът е приел предявения иск за недопустим и поради това, че предявяването му е в противоречие с чл.47 от КРБ и чл.3 от ГПК и е проява на недобросъвестно упражняване на права, тъй като при извършена служебна справка в ЕИСС се установява, че в периода до 12.08.2025г. ищецът има заведени 223 дела пред СГС със сочени различни ответници (Прокуратурата, СРС, СГС, САС, АССГ, АССО, ВАС, ГДИН и др.), като голяма част от делата са с един и същи предмет- претенция за обезщетение за неимуществени вреди поради отказ на съдилищата да бъде освободен от ДТ по инициираните пред тях от ищеца производства, които се определят като отделни производства според датата и броя на постановените от съдилищата откази. Видно от броя и характера на исковите претенции, ищецът, подавайки искови молби, изразява несъгласието си с постановените откази на съдилищата да бъде освободен от ДТ, което налага извод за злоупотреба с правото на иск от страна на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва легитимната цел- търсене на защита срещу противоправно поведение. Когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. С обжалваното определение въззивният съд е споделил съображенията на първонистанционния съд за недопустимост на така предявения иск. По направеното в частната жалба искане за предоставяне на правна помощ съдът е приел, че същото е неоснователно, тъй като допускането на такава в случая се явява неоправдано съгласно чл. 24, т. 1 ЗПП от гледна точка на ползата, която би донесла за ищеца съобразно предмета на исковата претенция. Предвид извода за недопустимост на исковата претенция правна помощ на ищеца не следва да се предоставя и на основание чл. 24, т. 2 ЗПП. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото, въззивното определение подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. В частта му, с която е отхвърлено искането на касатора за предоставяне на правна помощ, определението подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател иска допускане на касационно обжалване на определението на основание чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК поради очевидната му неправилност. Според настоящия състав на съда така поддържаното основание не е налице. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебен акт, засегнат от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от обжалваното определение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Правилно въззивният съд е оставил без уважение искането на касатора за предоставяне на правна помощ във въззивното производство. Предмет на същото е била частната жалба на касатора срещу определение на първоинстанционен съд за прекратяване на производството по делото. Съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение №6/2017 от 15.01.2019г. по тълк.д.№6/2017г. на ОСГТК на ВКС, при разглеждане на частните жалби съдът решава сам и по същество поставения пред него въпрос, като е длъжен да се произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания акт, без да е ограничен от посоченото в частната жалба, тъй като законът не предвижда основания за обжалване, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, те имат значение само да ориентират съда за становището на страната. Предвид горното и доколкото съдът е бил длъжен служебно да провери валидността, допустимостта и правилността на обжалваното пред него определение, то не е било необходимо предоставяне на правна помощ на касатора за самото въззивно производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,